Определение № 2270 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2349/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. Л., чрез процесуалния му представител, срещу въззивно решение № 304 от 18.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2768/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което след частична отмяна на решение № 172 от 14.08.2023 г., постановено по гр. д. № 362/2022 г. по описа на Окръжен съд – Враца е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратура на Република България за сумата от 20 000 лв., /разликата между 10 000 лв. и 30 000 лв./ представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, вследствие на незаконни обвинения, повдигнати и поддържани от ответника, за които ищецът впоследствие е бил оправдан, ведно със законната лихва, считано от 26.10.2021г., като решението на първата инстанция е потвърдено в обжалваната осъдителна част до размера на сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва и в обжалваната отхвърлителна част.

В касационната жалба е релевирано касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствеите правила и необосованост. Поддържа се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички допустими и относими към спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е извършил преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Прави се искане за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск в пълния претендиран размер от 150 000 лв.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да изложи ясни и точни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти, а определени възражения – за неоснователни?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да установи фактическата обстановка и да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните и допустими относими доказателства, както изисква разпоредбата на чл. 263, ал. 2 ГПК?“.

3. „Липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по всички направени възражения на страните води ли до нарушаване на правото на защита на въззиваемия?“.

4. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и в частност – следва ли да вземе предвид личностните особености на ищеца, постановените срещу него мерки за административна принуда и конкретните обществено-икономически условия в страната?“.

Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България – не е депозирал отговор.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав, намира следното:

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на Прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Посочил е, че от фактическа страна между страните не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че на ищеца са му били повдигнати две обвинения, по които в последствие е бил и оправдан. Констатирал е, че с постановление от 26.02.2018 г. по ДП № 167/2018 г. на Районна прокуратура - Враца за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършването на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК за присвояването в полза на трето лице на чужди парични средства в големи размери, поверени му да ги управлява, на обща стойност 26 953, 77 лв., собственост на МБАЛ „Хр. Ботев“ - [населено място]. Отбелязал е, че спрямо ищеца първоначално му е била взета мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 5000 лв., която впоследствие е била намалена на 2000 лв. след обжалването ѝ от обвиняемия. Посочил е, че с определение № 72/28.02.2018 г. по описа на Районен съд - Враца е било допуснато обезпечение на наказание „конфискация на имущество“, предвидено за повдигнатото обвинение, чрез налагане на запор върху движими вещи - 4 броя леки автомобили, собственост на обвиняемия. С присъда № 34 от 25.04.2019 г. по НОХД № 611/2018 г. по описа на Районен съд – Враца подсъдимият С. Б. Л. е бил признат за невиновен, като присъдата е била потвърдена с решение № 260010 от 30.10.2020 г. по ВНОХД № 220/20 г. по описа на Окръжен съд – Враца. Съдът е установил, че направеното по-късно искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на НОХД № 220/2020 г. по описа на ОС – Враца е било оставено без уважение от Софийския апелативен съд. Въззивният съд е констатирал, че второто обвинение срещу ищеца за престъпление по чл. 219, ал. 4 вр. ал. 1 НК му е било повдигнато с обвинителен акт от 15.03.2019 г. по пр. пр. № 24717/2017 г. по описа на СГП, въз основа на който е било образувано НОХД № 474/2019 г. по описа на Окръжен съд – Враца. Съдът е установил, че подсъдимият е бил признат за невиновен с присъда № 13/04.08.2020 г., потвърдена изцяло с решение № 97/23.03.2021 г. по ВНОХД № 1282/2020 по описа на Софийски апелативен съд. С оглед безспорно установените обстоятелства, решаващият въззивен съд е приел, че са осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. При определяне на справедлив размер на дължимото от Прокуратура на РБ обезщетение за неимуществени вреди е разгледал твърденията и възраженията на страните. Посочил е, че за доказването на твърдените болки и страдания, които ищецът е претърпял във връзка с повдигнатите му обвинения, са били ангажирани свидетелски показания, които кредитира като добросъвестно дадени, логични и последователни. Обсъдил е показанията на свидетелите, като е посочил, че от показанията на св. Г. – дългогодишен приятел на ищеца, се установява, че наказателните производства са се отразили зле на психиката му - изпаднал в тежко състояние, че чак му се искало да посегне на живота си; през този период ищецът се развел; останал без работа – от ръководител на областната болница започнал да разнася банички през нощта; цялостно се променил – от веселяк, душата на компанията се превърнал в унил човек, безсилен и обезверен; към момента, въпреки че всичко е отминало, ищецът е променен в резултат на преживяното. От показанията на втория свидетел, кръстник и приятел на ищеца, съдът е посочил, че от същите се установява, че в периода на висящност на наказателните производство ищецът бил психически сринат, не бил в състояние да шофира, затворил се в себе си, взимал успокоителни, приятелите му започнали да го отбягват, жена му се развела с него и не можел да си намери работа по специалността, психически бил сринат, като и към момента не е възстановен. Съдът е отбелязал, че за установяването на претърпените неимуществени вреди са приети и две психологически експертизи. Посочил е, че от заключението на вещото лице по първата експертиза се установява, че водените срещу ищеца наказателни производства са отключили у него реакция на стрес, която е била преодоляна чрез формирани защитни механизми, адаптация и приспособяване. Приел е, че от първоначалната експертиза може да бъде направен извод, че не е налице патологична промяна в психичното състояние на ищеца, в резултат на водените срещу него наказателни производства, като към момента същият има добро психично здраве и е възстановил обичайния си начин на живот. Обсъдил е изложеното становище от вещото лице по повторната експертиза, че не може еднозначно и категорично да бъде конкретизирана причината за декларираните от ищеца преживявания, тъй като за такъв голям период от време е имал в личния си живот и други фактори, които биха могли да окажат влияние. Съдът е отбелязал, че от заключението се установява, че няма данни декларираните от ищеца симптоми и преживявания, свързани с тези събития, да персистират във времето, както и да е провеждано специфично лечение, което означава, че не са довели до сериозна психопатология.

За да определи справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, съдът е взел предвид освен кредитираните гласни доказателства и експертните заключения, съдържащи близки по своята същност и допълващи се изводи, и следните обстоятелства: общият период на наказателното преследване спрямо ищеца - 3 години и 11 месеца, като съдът е посочил, че предвид особеностите на процеса не е било налице забавяне; повдигнатите му обвинения са били за тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления, наказуеми с лишаване от свобода до 10 години, лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.6 и 7 от НК и конфискация на имущество; заеманата от ищеца отговорна длъжност – изпълнителен директор на лечебно заведение в [населено място], което се е отразило на авторитета му сред общността. Посочил е, че в процеса не е била доказана причинната връзката между развода на ищеца и наказателното производство, водено срещу него. Приел е, че от обсъдените писмени и гласни доказателства не може да бъде прието, че ищецът е отключил психическо заболяване, като към момента на освидетелствуването му е възстановил обичайния си начин на живот.

В заключение съдът е приел, че справедливото обезщетение и с оглед социално-икономическите условия в страната през процесния период за претърпените от ищеца болки и страдания по повод наказателното му преследване е в размер на 10 000 лв.

Имайки предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че не следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение поради следните съображения:

Първите три въпроса по същество се свеждат до един – за задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, доводи и възражения на страните, като изложи собствени мотиви, отразяващи и преценката му на целия доказателствен материал с оглед пределите на въззивното обжалване. Въпросът е обусловил дейността на съда при постановяването на обжалваното решение, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съдебната практика, включително цитираната от жалбоподателя, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният е изпълнил задължението си – приел е, че спорът между страните касае размера на обезщетението за неимуществени вреди и е обсъдил целия доказателствен материал – свидетелски показания и експертизи, като е посочил кои факти приема за осъществили се въз основа на кои точно доказателства и кои твърдения на страната са останали недоказани. В мотивите се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, налице е произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които страните са обосновали своите искания – размерът на обезщетението да бъде завишен, респ. намален. В този смисъл въззивният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. цитираната от касатора.

Въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, също е релевантен за изхода на спора, но и по него не е налице твърдяното противоречие със съдебната практика. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е изведено, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н.

Както вече беше посочено, съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, като са взети предвид релевантните факти и обстоятелства във връзка с присъдения размер. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, наложените мерки за процесуална принуда, характера и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период. Несъгласието на касатора с обсъждането на доказателствата – в частност втората психологическа експертиза и изводите на вещото лице - и съответно изводите на съда въз основа на това, са ирелевантни за производството по чл. 288 ГПК, доколкото предметът му не е правилността на обжалваното решение по същество и съответно обсъждането на доказателствения материал. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поради изложените съображения, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца.

Воден от горното, настоящият състав на Четвърто Гражданско отделение на ВКС