Определение № 1192 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2444/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 3054 от 19.03.2025 г., подадена от П. Г. К. чрез адвокат Х. М. от АК – П. срещу въззивно Решение № 34 от 05.02.2025 г. по в.гр.д.№ 790/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик, ІІ гр.състав. Ответникът по жалбата Д. Х. М. е депозирал отговор чрез адвокат П. П. от АК - П.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение е потвърдено Решение № 296 от 30.07.2024 г. по гр.д.№ 770/2023 г. на Районен съд - Велинград, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Д. Х. М. и П. Г. К. на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с административен адрес [населено място], [улица], ет. 4, с предназначение жилище - апартамент, с площ от 100 кв.м., находящ се на етаж 4 в жилищна сграда – многофамилна с идентификатор ****, състояща се от 5 броя надземни етажи и 0 бр. подземни етажи, която сграда е построена в ПИ с идентификатор *** с площ от 318 кв.м., номер по предходен план: *, *, квартал 1431, парцел *, при посочени съседни самостоятелни обекти, при равни квоти (по 1/2 идеална част) за съделителите Д. Х. М. и П. Г. К.. Установено е, че с Решение № 260140 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 306/2020 г. на РС – Вeлинград е обявен за окончателен сключеният на 01.10.2019 г. между Д. Р. П. и Д. Х. М. предварителен договор за покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от процесния СОС № *****. Решението е влязло в сила на 05.01.2023 г. и е отбелязано на 30.03.2023 г. в СВ гр. Велинград - акт № 83, том I, дв.вх.рег.№ 546. Преди предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и с цел неговото обезпечение, на основание чл. 390, ал. 1 ГПК в полза на Д. Х. М. е издадена обезпечителна заповед и е наложена обезпечителна мярка „възбрана“ върху 1/2 ид.ч. от процесния имот, като възбраната е вписана в СВ гр. Велинград на 10.03.2020 г. под акт № 44, том I, дв.вх.рег.№ 521. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 50 от 07.05.2020 г. на нотариус с район на действие РС – Велинград, Д. Р. П. е дарил на П. Г. К. 1/50 ид.част от собствената му 1/2 ид.част от процесния недвижим имот. На следващия ден, с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 51 от 08.05.2020 г. на нотариус с район на действие РС – Велинград, Д. Р. П. е прехвърлил на П. Г. К. собствеността върху останалите 49/50 ид.части от притежаваната от него 1/2 ид.част от имота. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 86 от 30.07.2020 г. на нотариус с район на действие РС – Велинград, В. Р. П. е прехвърлила на П. Г. К. собствената й 1/2 ид.част от процесния имот. Праводателите Д. Р. П. и В. Р. П. са придобили собствеността върху процесния имот по силата на наследствено правоприемство от техния баща Р. Д. П., разведен, починал на 26.06.2017 г., а последният е бил едноличен собственик на имота по силата на договор за доброволна делба от 29.12.2006 г., вписан на същата дата в СВ гр. Велинград. Сключен е предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 07.06.2001 г. между ответника П. К. от една страна, а от друга страна - продавачите Н. Й. П., Д. С. П., Р. Д. П. и Н. Й. П. (в качеството й на майка и законен представител на малолетните Д. Р. П. и В. Р. П.), по силата на който продавачите са се задължили да прехвърлят на купувача собствеността върху недвижим имот (за който страните в настоящото производство не спорят, че е идентичен с процесния имот) след изпълнение на задължението от страна на купувача да извърши изброените в договора строителни работи в обекта. Представеният по делото нотариално заверен препис от предварителния договор не съдържа постигнати между страните договорки за предаване на владението върху имота преди сключването на окончателния договор, нито по делото са били ангажирани доказателства същият да е довел до сключването на окончателен договор или да бил обявен за окончателен по съдебен ред. Въззивният съд е извел като основен спорен въпрос по делото този относно наличието на съсобственост между ищеца и ответника върху процесния недвижим имот. Приел е, че такъв извод следва да се направи на база събраните по делото доказателства. Съделителят П. К. е собственик на 1/2 ид.част от делбения имот, която част е придобил по силата на сключената с В. Р. П. разпоредителна сделка, обективирана в н.акт за покупко-продажба на недвижим имот № * от 30.07.2020 г. Като собственик на останалата 1/2 ид.част от имота се легитимира другият съделител - Д. Х. М., който я е придобил по силата на вещнопрехвърлителното действие на влязлото в сила на 05.01.2023 г. и отбелязано на 30.03.2023 г. в СВ гр. Велинград под акт № 83, том I, дв.вх.рег.№ 546, Решение № 260140 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 306/2020 г. на РС – Велинград, с което е обявен за окончателен сключеният между Д. Р. П. и Д. Х. М. на 01.10.2019 г. предварителен договор за покупко-продажба на 1/2 ид.част от имота. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че извършените на 07.05.2020 г. и на 08.05.2020 г. от праводателя Д. Р. П. разпоредителни сделки с 1/2 ид.част от имота в полза на съделителя-ответник П. К., са недействителни спрямо съделителя-ищец Д. М.. Тези актове на разпореждане с идеалната част от имота са извършени след вписването на 10.03.2020 г. на наложената като обезпечителна мярка възбрана върху имота в полза на ищеца. Съгласно чл. 401, ал. 1 ГПК, възбраната, наложена за обезпечение на иска, произвежда действието, предвидено в чл. 451 - 453 ГПК, а по силата на чл. 451 ГПК от момента на налагането на възбраната върху имота – 10.03.2020 г., праводателят Д. П. е бил лишен от правото да се разпорежда с него. Вписалият по-рано възбрана върху имота купувач по предварителния договор от 01.10.2019 г. – съделителят Д. М., се ползва от защитното правило на разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК, съгласно което извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот след вписването на възбраната върху него, са недействителни спрямо взискателя, вписал възбраната. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на съделителя-ответник, че е придобил имота по давност. По делото не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, поради което не би могло да се приеме, че ответникът в продължение на 10 години явно, необезпокоявано и непрекъснато е осъществявал фактическа власт върху недвижимия имот с намерение да го свои, поради което по отношение на него не се установяват предпоставките на чл. 79 ЗС. Същите не могат да се изведат и от представения като доказателство по делото предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 07.06.2001 г., доколкото в съдържанието му липсват постигнати между страните договорки за предаване на владението върху имота преди сключването на окончателния договор. По делото не са представени доказателства този предварителен договор да е довел до сключването на окончателен договор или да е бил обявен за окончателен по съдебен ред. Доводът на ответника, че съвпадението между настоящия му адрес и административния адрес на процесния имот представлявал доказателство за осъществявано от него владение върху имота по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС и за придобиването на имота по давност, също е намерен за неоснователен, доколкото разпоредбата на чл. 94 ЗГР не въвежда изискване лицето, живеещо на посочения като настоящ адрес да е собственик на имота, нито да има намерение за своене на този имот по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Кой следва да разпредели доказателствената тежест в производството, след като това не е направено от първостепенния съд ?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 110 от 27.10.2015 г. по гр.д.№ 5900/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. Поставеният в изложението въпрос, касаещ правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С подадената въззивна жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест. Съгласно задължителните указания в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а дължи даване на указания до страните относно възможността за предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само при направено с въззивната жалба обосновано оплакване в тази насока. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. С оглед настоящото произнасяне ответникът по касация по принцип има право да получи от касатора заплащането на разноските, които е направил за защитата пред ВКС. В случая обаче не са представени доказателства за разноски, поради което искането за присъждане на такива се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия