Определение № 2415 от 29.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1254/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца “ХИТАЧИ ЕНЕРДЖИ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 684/11.03.2025 г. по в.ч.гр.д. № 638/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо определение № 4888/18.12.2024 г. по т.д. № 329/2023 г. на Софийски градски съд, VI-17 състав, с което е върната исковата молба, подадена от настоящия частен касатор срещу “Електроенергиен системен оператор” ЕАД, ЕИК[ЕИК], в частта по предявения иск с правно основание чл. 307 ТЗ за изменение на договор № 0003-ЦДУ/27.01.2020 г.

С частната касационна жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен акт. Оспорва се изводът на апелативния съд за липса на правен интерес у ищеца с доводи, че той е упражнил материалното си право по чл. 307 ТЗ с подаването на исковата молба на 15.02.2023 г., към който момент срокът на процесния договор не е изтекъл. Развива се тезата, че конститутивното действие на съдебното решение за уважаване на иск по чл. 307 ТЗ настъпва от момента, в който са настъпили материалноправните предпоставки за стопанска непоносимост, породили правото на засегнатата страна чрез съдебна намеса да измени или прекрати договорната връзка, а не от момента на постановяване на съдебния акт. Според страната, този институт намира приложение и в хипотези, при които договорът, по отношение на който се упражнява, е прекратен на обективно основание – изтичане на срок или настъпване на прекратително условие. Като житейски нелогично се определя тълкуването, че съдебното решение по такъв иск действа занапред, доколкото по този начин би се обезсмислило съществуването на института на стопанска непоносимост като способ за защита на длъжника, за когото изпълнението на договора по обективни причини е станало непоносимо. По тези аргументи се претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск по чл. 307 ТЗ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационен контрол на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради липса на практика на касацията по тълкуването и прилагането на нормата на чл.307 ТЗ. Поставят се следните въпроси:

1. “Дали въпросът за съществуването на договор, чието изменение, респективно прекратяване се иска поради стопанска непоносимост, и чийто срок е изтекъл в хода на съдебното производство по реда на чл. 307 ТЗ, е въпрос относно допустимостта или основателността на предявения иск?”.

2. “ Към кой момент от съществуването на договора между страните по делото съдът дължи произнасяне по искането на ищеца за прекратяване или евентуално за изменение на правната връзка между страните по реда на чл. 307 ТЗ – каквато тя съществува към момента на упражняване на материалното право с предявяване на исковата молба в съда или каквато тя съществува към момента на постановяване на съдебното решение по спора? ”.

3. “ От кой момент на съществуването на договора между страните проявява своето действие занапред преобразуващият ефект на съдебното решение, с което се уважава иск по реда на чл. 307 ТЗ – от датата на предявяване на исковата молба в съда или от датата на постановяване на съдебното решение по спора? ”.

4. “Допустимо ли е по предявен конститутивен иск по реда на чл. 306 ТЗ за прекратяване/респективно изменение на договор, чиито срок е изтекъл в хода на съдебното производство, съдът да се произнесе с два диспозитива – единият установяващ наличието на обстоятелствата, обуславящи непоносимост към датата на предявяване на исковата молба и втори, постановяващ уважаването или отхвърлянето й в зависимост от фактите и обстоятелствата по делото?”.

5. “ Приложим ли е институтът на стопанската непоносимост при срочни договори, чийто срок изтича преди влизането в сила на съдебното решение по предявен иск по чл. 307 ТЗ? ”.

6. “Приложим ли е институтът на стопанската непоносимост по чл.307 ТЗ при договори с продължително изпълнение, когато са налице множество отделни поръчки, които се осъществяват на различни етапи от действието на договора? Допустимо ли е изменение на договора по отношение на поръчките, направени, но все още неизпълнени към момента на изтичане на срока на договора? ”.

Твърди се, че обжалваният съдебен акт е и очевидно неправилен – касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с аргумента, че въззивният съд е тълкувал стеснително приложното поле на разпоредбата на чл. 307 ТЗ.

Насрещната страна “Електроенергиен системен оператор” ЕАД подава отговор, в който оспорва искането за достъп до касация и частната касационна жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на “ХИТАЧИ ЕНЕРДЖИ БЪЛГАРИЯ” ЕООД против “Електроенергиен системен оператор” ЕАД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, в т.ч. и конститутивен иск с правно основание чл. 307 ТЗ за изменение на договор № 0003-ЦДУ/27.01.2020 г., сключен между страните след проведена процедура по обществена поръчка, като цената за цифрово устройство за автоматика за честотно разтоварване и автоматика за прекратяване на островен режим в мрежи Cp.H, която ответникът се задължава да заплати на ищеца, се измени на 2 629,52 лева без ДДС, възнаграждението за провеждане на приемни изпитвания - на 3 460 лева без ДДС и срокът, до който ищецът се задължава да достави поръчаните устройства и да проведе изпитванията, се измени от 90 на 150 дни.

Апелативният съд, сезиран с частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото в частта по предявения иск по чл. 307 ТЗ, е приел, че няма пречка при договор, сключен по реда на ЗОП, да се предяви конститутивен иск по чл. 307 ТЗ вр. с чл. 117а ЗОП за изменение на цената. Позовал се е на казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 183/21.11.2018 г. по т.д. № 542/2018 г. на ВКС, I т.о., според която при произнасяне по такъв иск правната връзка се променя, респ. прекратява занапред, преди да са настъпили предпоставките за търсене на изпълнение на поетите с договора задължения, а не след като връзката е прекратена, развалена или насрещното задължение е изпълнено. Въззивният съд е изложил мотиви, че едва с постановяване на положително решение по чл. 307 ТЗ може да настъпи промяна в договорната връзка между страните и същата не може да се осъществи към минал момент. Не се касае за иск за установяване настъпването на състояние на стопанска непоносимост към минал момент. Следователно макар ищецът да е упражнил материалното си право по чл.307 ТЗ с депозирането на исковата молба на 15.02.2023 г., към който момент процесният договор е в сила и срокът му не е изтекъл, на основание чл. 236 ГПК съдът е длъжен във всеки момент от развитие на производството да следи служебно за неговата допустимост, като съобрази и всички нови значими факти. По тези съображения и приемайки, че такъв нов факт е изтичането на уговорения срок на процесния договор – на 30.01.2024 г., е направил извод, че искът вече е недопустим.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор претендира извършване на касационна проверка на определението на САС поради “очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба, този тежък порок следва да бъде констатиран от касационния състав пряко от изложените в съдебния акт мотиви. Хипотези на очевидна неправилност са приложение на закона в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Такива не се твърдят от страната, а въведените доводи представляват оплакване за обикновена неправилност, която не се разглежда в производството по селектиране на частните касационни жалби по реда на чл. 288 ГПК. При това положение не се обосновава наличие на поддържаното от страната основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Поставените от частния касатор първи и четвърти въпрос са общотеоретични, тъй като не е обсъждано от въззивната инстанция съществуването на договора за обществена поръчка. В произнасянето на апелативния съд имплицитно е прието наличието на договорната връзка, след като е преценен срокът й на действие и изтичането му в хода на процеса. Апелативният съд не се е произнесъл по съществото на спора със съдебно решение, за да се обследва диспозитива на същото. При тези данни така формулираните питания нямат правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не покриват общата предпоставка за допускане на касационна проверка.

Второто питане е неясно. Доколкото частният касатор поставя акцент върху произнасянето на съдебния състав с акт по същество, то приложение намира императивната разпоредба на чл. 235, ал. 3 ГПК – че съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. При това положение въпросът не може да се характеризира като правен и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Петият и шестият въпрос, съдържащи се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са коректно зададени, тъй като не кореспондират с решаващите мотиви на апелативния съд. В обжалваното решение съставът на САС не е отрекъл приложимостта на института на стопанска непоносимост при срочни договори, съответно при такива “с продължително изпълнение”. Съобразил е настъпилия в хода на процеса факт – изтичането на срока на процесния договор, въз основа на което е направил извод, че искът за неговото изменение/прекратяване на основание чл. 307 ТЗ се явява недопустим. Поради това и тези два въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.

Липсата на обосноваване на общата предпоставка по първия, втория, четвъртия, петия и шестия въпрос прави безпредметно обследването на релевираното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният от частния касатор трети въпрос, касаещ действието на преобразуващия ефект на съдебното решение по иск с правно основание чл. 307 ТЗ, е правен и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. В казуалната практика на касацията, намерила израз в решение № 183/21.11.2018 г. по т.д. № 542/2018 г. на ВКС, I т.о., и постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 778/08.11.2010 г. по ч.т.д. № 538/2010 г. на ВКС, II т.о., и определение № 60363/20.10.2021 г. по ч.т.д. № 1260/2021 г. на ВКС, I т.о., се приема, че стопанската непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването й според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Тази промяна се постига чрез намесата на съда по предявен иск от заинтересованата страна, който е констиутивен по характер. Изменението, респ. прекратяването на договорната връзка настъпва занапред, преди да са се осъществили предпоставките за търсене на изпълнение на поетите с договора задължения, а не след като връзката е прекратена, развалена или насрещното задължение е изпълнено. Наличието на така формираната практика, която не се нуждае от осъвременяване, изключва приложението на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да се извърши преценка дали обжалваното определение на апелативния съд е постановено в съответствие със същата – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото разрешение в така формираната практиката на касацията се споделя изцяло от настоящия състав. С конститутивния иск по чл. 307 ТЗ се цели изменение или прекратяване на валидна облигационна връзка между страните, чието изпълнение е станало непоносимо за длъжника, с оглед настъпването на обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на първоначалното й съдържание би противоречало на справедливостта и добросъвестността. Доколкото целената промяна води до ново правно положение в правоотношението между страните същата настъпва с влизане в сила на съдебното решение по такъв иск и има действие занапред. След като в хода на процеса договорът – предмет на иска по чл. 307 ТЗ, е прекратен, без значение на основанието за това, същият не би могъл да бъде изменен или прекратен от съда. С оглед дадения отговор на правния въпрос, след изтичане срока на процесния договор не би се постигнал целеният с предявения иск правен резултат – промяна на цените и на срока за изпълнение на поръчките, направени по договора в периода 05.08.2022 г. – 06.01.2023 г. Това налага извод за отпаднал правен интерес на ищеца от поддържането на иска, за наличието на който съдът следи служебно на всеки етап от развитие на производството по делото. При това положение правилни са мотивите на въззивния съд за частично прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск по чл. 307 ТЗ, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,