Определение № 753 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4729/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Й. Д. П., подадена чрез адв.Черногорски, срещу определение № 2415 от 29.09.2022 г. по в.ч. гр. дело № 2334/2022 г. на Софийски апелативен съд /САС/. С това определение САС се е произнесъл по частна жалба на настоящия жалбоподател, като е потвърдил определение № 6601 от 11.07.2022 г. по гр. д № 7036/2022 г. на СГС, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата му молба поради недопустимост на предявените с нея искове и е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното определение тъй като е приел, че предявеният от жалбоподателя срещу Д. П. П. и Д. Г. П. иск по чл.62, ал.4 СК – оспорване на произход от презумтивния баща, посочен в акта за раждане, е просрочен – подаден е след изтичане на преклузивния срок. В тази връзка е отчел, че доколкото ищецът е навършил пълнолетие на 25.02.2020г., то най-късният момент, до който е следвало да заяви претенцията си, е 25.02.2021г. В случая искът е предявен на 04.07.2022г. когато правото му на иск е вече преклудирано. С оглед този си извод относно иска по чл. 62, ал.4 СК, съдът е основал извод за недопустимост и на иска, предявен срещу Д. Д. Р. за установяване, че негов биологичен баща е Д. Р. Х. /починал/. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно императивната норма на чл.71, ал.1 СК иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 или с припознаване.

Въззивният съд е приел и това, че несъмнено Й. П. има право да бъде зачитано неговото право на личен и семеен живот, прогласено от чл. 8 ЕКЗПЧОС и че елемент на това право е възможността той да познава и да признае като такъв своя биологичен баща. Посочил е обаче, че нито ЕКЗПЧОС, нито ЕСПЧ, в своята практика, уреждат представките и условията, при които може да бъде извършено оспорването на бащинство и съответно установяването на бащинство, нито пък техния обхват, а това е предоставено на преценката на всяка една от държавите и е предмет на вътрешното й право. В практиката си ЕСПЧ само е установил критерии, въз основа на които, след преценка на вътрешното право на съответната страна и конкретните факти за всеки един случай, може да бъде извършена преценка дали вътрешното право не е в съответствие и нарушава нормите на ЕКЗПЧОС. Във всички случаи на ограничения на правото на личен живот трябва да се установи дали е постигнат справедлив баланс между различните засегнати интереси. При това трябва да се съобразява основния принцип, че винаги когато се разглежда положението на едно дете, неговия висш интерес трябва да се поставя на първо място. Съдилищата са длъжни да вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки един случай и положението на всички страни-детето, майката, законния и предполагаемия биологичен баща, като с оглед на тях преценят пропорционалността на наложените ограничения на правото и балансират различните засегнати интереси, включително и обществения интерес.

Счел е, че в случая висшият интерес на детето е защитен от нормата на чл. 62, ал. 4 СК, която му дава възможност още на една сравнително крехка възраст – 14години, да оспори бащинството на вписания в акта му за раждане баща. В същото време са отчетени интересите и на този баща, а и на майката, като е определен краен срок за оспорване на бащинството от страна на детето до една година от навършване на пълнолетие. Приел е, че не може да бъде споделено виждането на жалбоподателя, че разминаването в сроковете по чл. 62, ал. 4 СК и чл. 69 СК го лишава от право на личен живот. Нормата на чл. 69 СК предвижда по-дълъг срок на възможността за установяване на бащинство, тъй като тя предвижда всички възможни хипотези на неустановено бащинство, а не само липсата на такова поради успешното му оспорване чрез иск по чл. 62, ал. 4 СК. Ако бащата изначално е бил неизвестен, то детето следва да има достатъчно време след навършване на пълнолетие да открие - своя баща, като законодателят е установил като достатъчен срок в този случай три години.

Посочил е и това, че оспорването на произход от бащата по чл. 62, ал. 4 СК, доколкото засяга интересите на повече от едно лица, както и техния семеен статут и личен живот, не следва да бъде възможно в твърде продължителен период от време. Ако детето има сериозни доводи и нужда да оспори този произход, то за това му е достатъчна една година след навършване на пълнолетие, след което личният и семейният статут на всички засегнати е оправдано от тяхна гледна точка, а и от гледна точка на обществото, да бъде стабилизиран.

Предвид изложеното е обосновал извод, че при въвеждането на времеви ограничения за предявяване исковете по чл. 62, ал. 4 СК и чл. 69 СК в достатъчна степен е съобразен и постигнат баланс между правата и интересите на различните засегнати от исковете за оспорване и установяване на бащинство лица и обществото като цяло.

Счел е за неоснователно позоваването от страна на жалбоподателя на някаква привързаност между него и предполагаемия биологичен баща Д.. За да обоснове този си извод е посочил, че след като този баща не е счел за необходимо да установи бащинството си, а едва след навършване на пълнолетие на сина си го е потърсил и уведомил, че му е баща, като в същото време и тогава не е предприел никакви действия за официално афиширане на биологичната връзка, не може да става дума за никаква привързаност между двамата. Посочил е също, че по твърдения на самия жалбоподател Д. е починал през април 2022 г., поради което и не може да се приеме вече какъвто и да е висш интерес на ищеца Й. да оспори бащинството на човека, който го е отгледал и да установи произход от вече починал човек.

Частният жалбоподател поддържа основание за недопустимост на акта, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че първият предявен иск не е по чл. чл. 62, ал. 4 СК, а по чл.124, ал.4, пр.2 ГПК във връзка с чл. 34, ал.2 от ЗГР. Поддържа и основания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно определение. Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението, представено към частната жалба, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

„1. Следва ли съдът да разгледа подадения иск с правно основание чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗГР, доколкото същият възприема, че е подаден иск с правно основание чл. 61 СК и по този начин се ограничава правото ни на иск по чл. 69 от СК?

2. Предвид факта, че е предявен иск по чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗГР, следва ли съдът да разгледа иска по чл. 69 СК?

3. Следва ли съдът задължително да допусне до разглеждане иска по чл.69 от СК, когато той е подаден в законовоустановеният срок и следва да се произнесе инцидентно по преюдициялния въпрос, относно законосъобразността на издаденото Удостоверние за раждане на основание чл.17, ал.2 от ГПК ?

4. С оглед разпоредбата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС и специфичните обстоятелства на настоящия казус, дори да бъде прието, че е подаден иск по чл. 62, ал. 4 от СК, следва ли същият да бъде разгледан?“ В останалата част от изложението жалбоподателят преповтаря оплакванията си, изложени в частната жалба и развива своите доводи по същество на правния спор.

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

На първо място, съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение/определение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Твърдението за недопустимост е необосновано. Това се вижда както от обстоятелствената част на исковата молба, така и от петитума на същата. За квалификацията на иска меродавно е не посоченото като цифрово изражение от ищеца основание, а определеното от съда въз основа на фактическите обстоятелства изложени и поддържани от ищеца, въз основа на които и същият обосновава претенциите си и заявява искането си. В случая, ищецът е поддържал, че вписаното в акта му за раждане лице не е негов баща, както и, че биологичен баща е друго лице – в случая починалият Д. Х.. Така изложените фактически обстоятелства и искането на ищеца обосновават извод, че заявените претенции са с правно основание чл.62 ал.4 и чл.69 СК, както са приели и двете инстанции по същество на спора. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт.

За пълнота на изложението и доколкото жалбоподателят е поддържал, че е искал установяване на факт с правно значение - на истината относно биологичния му произход, следва да се посочи, че съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, установителният иск е средство за установяване съществуването или несъществуването на правоотношение или право и тогава установителният иск като правно средство за защита не е обвързан с ограниченията пред възможността за установяване истинност или неистинност на документи, или други факти, били те и с правно значение. Ограничението пред възможността за установяване на факти чрез съд, без да се търси и изисква връзката им с правата и правоотношенията, търпи изключение. То е законът да допуска и предвиди тези факти като предмет на установителен иск - чл.124, ал.4 ГПК. В случая законът е предвидил и допуснал чрез изрични правни норми как и от кого фактът относно биологичния произход на човека може да бъде заявяван за установяване или оспорване по съдебен ред. Ищецът е заявил за установяване този факт именно по съдебен ред и го счита допустим предмет на съдебния процес, при положение че по силата на закона ( чл. 61, ал. 1 СК ) съпругът на майката се смята за баща на роденото от брака дете, за който случай пак законът в чл. 62, ал. 4 СК определя правото му на иск като "оспорване", а в чл.69 СК – правото му на иск за установяване на биологичния баща, отново с ограничението на чл.71 СК - иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 или с припознаване. Ето защо когато спрямо неговия иск е приложено съответното регулиращо правило, не се касае за нарушено диспозитивно начало, за вменено "оспорване" каквото ищецът не поддържа, а за дължима правна квалификация, за съобразяване със законовата уредба по предпоставките за допустимост на иска включително. Само в рамките на своето право на иск той може да докаже чрез съда, че лицето, вписано в акта за раждане като баща не е биологичният му такъв.

Предвид мотивите на въззивния съд и при съобразяване на вече изложеното в настоящото определение, първите два въпроса на жалбоподателя не обуславят извод за наличие на основание за достъп до касация. Въпросите, свързани с правната квалификация на исковете, не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата.

Третият въпрос на касатора също не обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Въпросът е некоректно формулиран, поставен е в контекста на собственото разбиране на касатора относно характеристиката на иска по чл.69 СК, условията и сроковете за предявяването му и въпросите с преюдициално значение, а не с оглед решаващите съображения на съда в тази насока.

Не е налице и поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание. Еднозначно разрешение на въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.69 СК, респективно кога такъв иск би бил допустим, е дадено от законодателя с напълно ясната разпоредба на чл. 71 от СК, съгласно която, иск за установяване на произход не може да се предяви, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с презумпцията по чл. 61 от СК или с припознаване, като двата иска могат да бъдат съединени. След като тази императивна процесуалноправна норма установява категорична забрана за предявяването, респективно - и за разглеждането и произнасянето от съда по иск за установяване на произход (какъвто е искът по чл. 69 от СК ), когато произходът на детето е установен с акта за раждане и с презумпцията по чл. 61 от СК и не е оборен по исков ред в преклузивния срок (респ. - не е предявен съединен иск за неговото оборване - изреч. 2 на чл. 71 от СК ), като по този начин законът установява като израз на принципа за стабилност на произхода наличният произход като абсолютна процесуална пречка (абсолютна отрицателна процесуална предпоставка) за воденето и разглеждането на иска по чл. 69 от СК, за която съдът следи служебно; и след като в случая обжалваното въззивно опредление е съобразено с тази категорична процесуална забрана за разглеждането на предявения по делото иск по чл. 69 от СК, то няма основание касационното обжалване да се допуска по този въпрос, изведен от ищеца, ясен и еднозначен отговор на който е даден с цитираната императивна процесуалноправна норма. Т.е. - този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в същия смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Конкретно относно съдържащото се във втората част на въпроса питане - следва ли съдът инцидентно да се произнесе по преюдициялния въпрос, относно законосъобразността на издаденото Удостоверние за раждане на основание чл.17, ал.2 от ГПК: Въззивният съд не е дал правно разрешение на такъв въпрос и същият не обуславя решаващите му изводи. Това е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че съдът не е имал и задължението да се произнася по такъв предвид липсата на изрично въведени от ищеца факти в тази насока и формулирани искания.

Както в доктрината, така и в съдебната практика, няма колебания в разбирането, че предпоставките за предявяване на иска по чл.69 СК са детето да е родено, да е налице установен произход от майката и неустановен произход от бащата; че израз на принципа за стабилност на произхода, е установената императивна забрана за търсене на нов произход, преди наличният да бъде оборен по съответния ред (чл. 71 СК); че искът може да се предяви: ако е налице извънбрачно бащинство; при оборване на презумпцията за бащинство; при оспорване или унищожаване на припознаване; при отпадане на неправилно вписване в акта за раждане на даден мъж, като баща на детето; че редът за оборване на презумпцията за бащинство е само съдебен, като искът е отрицателен установителен, а производството се развива по същите процесуални правила. Няма колебания в доктрината, така и в съдебната практика (пр.: ППВС № 5/1978 г. /т. 6/ и определения на ВКС на РБ, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - опр. № 197/27.03.2013 г. по гр. д. № 1925/2013 г., IV г. о., опр. № 193/17.03.2015 г. по гр. д. № 6800/2014 г., IV г. о., опр. № 236/06.04.2015 г. по гр. д. № 1238/2015 г., IV г. о., опр. № 17/06.01.2014 г. по гр. д. № 7410/2014 г. III г. о. и др.) и в разбирането, че актът за раждане е официален писмен документ, удостоверяващ настъпване на юридическо събитие. ВКС нееднократно в своите актове е разяснявал, че той има доказателствена сила за отразените в него данни до доказване на тяхната неистинност - чл. 34, ал. 2 ЗГР. При оценката на материалната доказателствена сила на акта за раждане като официален документ обаче трябва да се отчита, че тя (материалната доказателствена сила) се отнася само до това, което се е осъществило пред длъжностното лице по гражданско състояние и то го е възприело лично. При сключването на брак, например, длъжностното лице по гражданско състояние възприема лично волеизявленията на страните, но при съставянето на акта за раждане или смърт, то възприема лично не фактите на раждането и смъртта, а съобщенията за раждане и смърт. Когато в издадения акт липсват данни или наличните са посочени погрешно, длъжностното лице може да поправи своя пропуск или грешка в акта. По този ред обаче, то не може да допълни или промени акта, като промени неговия смисъл. По изключение, длъжностното лице може да съобрази официални документи, като направи отбелязвания в акта /напр. промяната на име/, но то не може да допълни акта с данни, които не се съдържат в съобщението за раждане или смърт, или не е възприело лично /както е при сключването на брака/. Такива данни могат да бъдат поправени или добавени в акта, след като бъдат установени пред съд по реда на чл. 542 ГПК.

В случаите, когато се оспорва истинността на вписан в акта за раждане факт, ако се касае за грешка, тя подлежи на отстраняване по реда на чл. 547 ГПК, когато същата не подлежи на отстраняване по друг ред.

Съгласно разпоредбите в раздел VIII от Закона за гражданската регистрация, по административен ред, по молба на заинтересованите лица, въз основа на официални документи, може да се извърши промяна и вписване в акта за раждане, когато се отстраняват технически грешки и неточности в изписването на името на заинтересованото лице; да се отрази промяна в имената, настъпила по силата на нормативен акт, както и промяната или възстановяването на имената на родителите по чл. 19а ЗГР, промяна на ЕГН на титуляра. Извън посочените изключения, по административен ред не може да се извършва промяна и вписване на данни в акта за раждане, които по същество променят смисъла на съставения вече акт - арг. чл. 76, ал. 1 ЗГР.

При спор относно записаните в акта за раждане факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред - арг. чл. 38, ал. 4 ЗГР, като приложимата правна норма зависи от конкретния правен спор.Неверни са данните, които не отговарят на действителното фактическо положение.

Когато се оспорва акта за раждане в частта относно произхода, при твърдение, че детето не произхожда от презумптивния баща, спорът се разрешава по реда на чл. 62 СК. При уважаване на иска се следва и промяна в акта за раждане, като последица от съдебното решение.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с последния правен въпрос на жалбоподателя.Не се установява поддържаното от касатора допълнително основание. По въпроса за приложението на чл.8 ЕКЗПЧОС е налице трайна и последователна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, която е съобразена от въззивния съд. Последната приема, че съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ примат пред вътрешното право притежава Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), ратифицирана, обнародвана и влязла в сила през 1992 г. Именно съгласно чл. 8 от ЕКЗПЧОС всяко физическо лице притежава субективно право на зачитане на неговия личен и семеен живот, като намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество. Държавата гарантира най-висшия интерес на детето и съгласно КРБ децата са под закрилата на държавата и обществото, което се основава на принципа за осигуряване на най-добрия интерес на детето (чл. 3, т. 3, вр. § 1, т. 5 ДР на ЗЗакрД). Този принцип, в съчетание с нормативните предписания на чл. 8 ЕКЗПЧОС, предполага да се предостави възможност на съда да прецени особените обстоятелства на всеки отделен случай преди вземане на крайното решение дали се постига нужният баланс между различните интереси на заинтересуваните страни - майката, детето (навършило или ненавършило пълнолетие), вписания в акта за раждане баща, респ. лицето, претендиращо да е биологичен баща, семейството на последния, респективно – наследниците му, а не на последно място и общия интерес от защита на правната сигурност.

Така и в практиката на ЕСПЧ – пр.: в решението по делото Phinikaridou с/у Cyprus, жалба н. 23890/02, в параграф „… 57. Във връзка с гореизложеното Съдът припомня още веднъж, че изборът на средствата, изчислени за осигуряване на спазването на член 8 в областта на отношенията на лицата помежду им, по принцип е въпрос, който попада в обхвата на свободата на преценка на договарящите държави. В тази връзка съществуват различни начини за осигуряване на "зачитане на личния живот" и естеството на задължението на държавата ще зависи от конкретния аспект на личния живот, за който става въпрос (вж. цитираното по-горе решение Odièvre, § 46, и X и Y с/у Нидерландия, решение от 26 март 1985 г., серия A № 91, стр. 12, § 24).

Така и в решението по делото Jäggi с/у Switzerland, жалба н. 58757 в параграф 37 Съдът посочва :“... Обхватът на свободата на преценка на държавата зависи не само от съответното право или права, но и, по отношение на всяко право, от самото естество на съответния интерес. Съдът счита, че правото на самоличност, което включва правото да се знае произходът на човека, е неразделна част от понятието за личен живот. В такива случаи при преценката на конкуриращите се интереси се изисква особено строг контрол.“

И в решението по делото Laakso с/у Finland, жалба н. 7361/05, Съдът посочва в параграф 46 :“ Когато решава дали е налице съответствие с чл. 8 от Конвенцията, Съдът трябва да определи дали във фактите по делото държавата е постигнала справедлив баланс между конкуриращите се права и интереси. Освен претеглянето на интересите на индивида спрямо общия интерес на общността като цяло, балансиране се изисква и по отношение на конкуриращите се частни интереси. В тази връзка следва да се отбележи, че изразът "всеки" в член 8 от Конвенцията се отнася както за детето, така и за предполагаемия баща. От една страна, хората имат право да знаят произхода си, като това право произтича от широкото тълкуване на обхвата на понятието за личен живот (вж. решението Odièvre v. France [GC], цитирано по-горе, § 42). Лицето има жизненоважен интерес, защитен от Конвенцията, да получи необходимата информация, за да разкрие истината за важен аспект от личната си идентичност и да премахне всяка несигурност в това отношение (виж Mikuli ć v. Croatia, цитирано по-горе, §§ 64 и 65). От друга страна, не може да се отрече интересът на предполагаемия баща да бъде защитен от претенции, свързани с факти, които са отпреди много години. И накрая, в допълнение към този конфликт на интереси, могат да се появят и други интереси, като тези на трети лица, основно на семейството на предполагаемия баща, и общият интерес от правна сигурност…“

Както практиката на ВКС, така и практиката на ЕСПЧ е съобразена от въззивния съд при постановяване на въззивното решение.

Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Разноски на касатора не се следват.

По изложените съображения Върховен касационен съд ІІІ г. о.