Определение № 1495 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4022/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. М., представлявана от адв. Ц. Т., срещу въззивно решение № 73 от 23.05.2022 г. по в. гр. д. № 678/2021 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260961 от 19.10.2021 г. по гр. д. 2604/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против М. А. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик и за предаване на владението върху следните имоти: 1/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ жилище /апартамент/ с площ от 81.70 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху имота; 2/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се на същия адрес, с площ от 17.55 кв. м., ведно с прилежащи части: 1,98 % ид. ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху имота; 3/ 1/2 идеална част от самостоятелен обект с идентификатор *****, находящ се на същия адрес, с площ от 32 кв. м., ведно с прилежащи части: 2,44 % ид. ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху имота. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси: 1. „длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе и обсъди всички доводи на страната, въведени във въззивната жалба, конкретно за настоящия казус: по довода за характера на сключена и одобрена пред съда съдебна спогодба на първа по ред делба?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 178 от 24.04.2017 година по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, първо т. о.; 2. „задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка или може да стори това избирателно, или неизпълнението на това задължение е съществено нарушение на съдопроизводствените правила?“, за който се твърди противоречие с решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 година по т. д. № 323/2009 г., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/ 2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. дело № 694/2019 г. на ВКС, III г. о.; 3. „ползват ли се мотивите на съдебното решение със сила на пресъдено нещо или със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на съдебното решение? ако страна иска да формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално за спора правоотношение следва ли да го въведе в предмета на спора с иск /чл. 212 ГПК/, за да се формира сила на пресъдено нещо по този преюдициален за спора въпрос?“, разрешен в противоречие с решение № 58/26.04.2016 г. по гр. дело № 5180/2015 г. на ВКС, І г. о. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. „каква е правната природа на съдебната спогодба по делбеното дело, нейното значение на влязло в сила съдебно решение? И в последващ процес между страните, съответно техни правоприемници, ползва ли се същата със сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността, подобно на съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо по този въпрос?“, разрешен в противоречие с решение № 401 от 11.01.2013 г. по гр. дело № 15/2012 г. на ВКС, I г. о. и решение № 6/18.02.2014 г. по гр. дело № 5494/2013 г. на ВКС, I г. о.; 5. „ползват ли се мотивите на съдебно решение със задължителна сила в производство между главна страна в предходен процес и трето лице-помагач, встъпило в процеса да помага на друга главна страна? Или задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК обвързва по задължителен начин съдът, само ако пред него спорят подпомагащата и подпомаганата страна?“ – разрешен в противоречие с решение № 60167 от 02.02.2022 г. по т. д. № 2490/2020 г. на ВКС, I т. о, решение № 68 от 15.07.2014 г. по гр. дело № 5985/2013 г. на ВКС, III г. о. Ответникът по касационна жалба М. А. С., представляван от адв. И. Б., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил доводи за липса на основанията за допускане до касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата се легитимира като собственик на първия обект – жилище по силата на наследствено правоприемство от К. В., на втория обект, съставляващ магазин № 6 – въз основа извършена делба, на третия /търговски/ обект- на основание покупко-продажба. Процесните обекти са възложени на ответника с влезли в сила постановления за възлагане след проведена публична продан. Същият не е придобил право на собственост, тъй като през 1992 г. е била одобрена съдебна спогодба, по силата на която в неин дял е бил поставен магазин, разделен на самостоятелни обекти /включително магазин № 6/. Извършената впоследствие делба с влезли в сила съдебни решения не е породила правно действие. По делото е прието за безспорно, че с протокол от 29.02.1992 г. по гр. д. № 1262/1992 г. на Пловдивски районен съд била одобрена постигната между В. М. и П. П. К. спогодба за делба на магазин, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ около 125 кв. м., поставен в дял на жалбоподателката. С влязло в сила на 05.12.2001 г. решение по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивски районен съд е допуснато извършването на съдебна делба между И. К., С. М., Б. Г., И. Г., М. С., В. М. и Д. Ш. на следния имот: магазин, със застроена площ от 125 кв. м., заемащ част от партерния етаж от четириетажната жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], построена в парцел ** в кв. 2-стар по регулационния план от 1982 г., при граници: от юг-пасаж и магазин на В. и М. М., от запад-улица, от изток-имот пл. № *, ведно с прилежащите идеални части от дворното място и сградата. С влязло в сила на 04.11.2010 г. решение по извършване на делбата, на основание чл. 292 ГПК /отм./ в дял на В. М. е разпределен магазин № 6, заемащ източната част на описания по-горе магазин, който представлява самостоятелен обект с вход откъм пасажа на сградата, съобразно одобрен проект за делба от 27.03.2003 г., изготвен от арх. К., неразделна част от съдебното решение. В дял на М. С. са разпределени: магазин № 1, заемащ северозападната част, представляващ самостоятелен обект с вход откъм улицата, магазин № 2, заемащ югозападната част, представляващ самостоятелен обект с вход откъм улицата, магазин № 4, заемащ средната западна част, с вход откъм пасажа на сградата и магазин № 5, заемащ средната източна част, също с вход откъм пасажа на сградата. Делбата е извършена след отчитане на разпоредителните сделки, извършени от останалите съделители в полза на ответника. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че сключената по гр. д. № 1262/1992 г. на Пловдивския районен съд съдебна спогодба е нищожна, тъй като извършената с нея делба е без участието на всички съсобственици. Констатирано е, че за удовлетворяване на съществуващо вземане в полза на М. С. е образувано изпълнително дело срещу жалбоподателката, като принудителното изпълнение е насочено срещу процесните имоти, собственост на ищцата. Същите са възложени в полза на взискателя с влезли в сила на 14.10.2016 г. и 30.06.2017 г. постановления за възлагане. В тях за имот с идентификатор ***** е посочено, че съответства на магазин № 6, за имот с идентификатор ***** – източното жилище от първия надпартерен етаж и за имот с идентификатор ***** – с предназначение за търговска дейност /югоизточен магазин, за който е бил отхвърлен иска за делба/. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото бил за съотношението между одобрената съдебна спогодба между двама от съсобствениците през 1992 г. и постановеното съдебно решение в първа фаза на делбата по образуваното през следващата 1993 г. делбено дело с участие на всички съсобственици. Съобразил е съдебната практика, съгласно която делбата, извършена без участието на някой от съсобствениците, е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и не поражда целените от страните правни последици по ликвидиране на съсобствеността. Отчел е и дадените с ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк.д. 3/2013 г. на ОСГК на ВКС указания, съгласно които неучаствалият в делбата съсобственик може да се позове на нищожността на извършена без негово участие делба и да предяви нов иск за делба. Изяснил е, че в тази хипотеза предявеният иск не е недопустим поради наличието на сила на пресъдено нещо и съответно непререшаемост на спора, доколкото не е налице идентичност между страните по двете делби. Посочил е, че нищожността на извършената през 1992 г. делба била констатирана и в мотивите на решението по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивския районен съд. По наличието на основания за допускане до касационно обжалване: Първите два въпроса касаят задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства. Същите са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като въз основа на тях е извел своите правни изводи. Следва да се подчертае, че в настоящия случай касаторът не сочи кои са доказателствата, останали необсъдени от съда. Изложени са аргументи по наведения от жалбоподателката довод за недействителност на извършената по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивски районен съд делба, доколкото процесният имот вече бил поделен с одобрената по гр. д. № 1262/1992 г. на Пловдивски районен съд спогодба, като е прието, че поради липсата на участие на всички съсобственици в това производство, извършената делба е недействителна. Третият и петият въпрос имат сходно съдържание, отнасящо се до това ползват ли се мотивите на съдебно решение със сила на пресъдено нещо и със задължителна сила. Поставените въпроси не са от значение за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е приемал, че мотивите на съдебното решение по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивски районен съд се ползват със сила на пресъдено нещо, нито е изразявал отношение по това дали същите имат задължителна сила. Наистина съдът е констатирал, че в мотивите на процесното решение районният съд е приел, че извършената през 1992 г. делба е нищожна. За да счете обаче, че одобрената спогодба по гр. д. № 1262/1992 г. на Пловдивския районен съд е нищожна, съдът се е позовал не на СПН на мотивите на постановеното по гр. д. № 516/1993 г. решение, а на липсата на данни в първото делбено производство да са участвали всички съсобственици, с оглед на което е направен и извода за недействителност на тази делба. Разрешаването на спора за собственост е обуславяло и направената преценка за валидността на делбата, извършена със съдебната спогодба. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане до касация и по тези въпроси. Четвъртият поставен въпрос не е правен въпрос, а фактически такъв – за факт с правно значение по делото, на който може да бъде отговорено (да бъде установен) при разглеждане на съществото на спора, което не се извършва в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Предвид това, настоящият състав не може да взема отношение по въпроса за действителността на сключената спогодба в първото делбено производство. Такъв въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сумата 1 000 лв. – разноски /за адвокатско възнаграждение/ в касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение