Определение № 1015 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2417/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. Н. Б. (ищец) и на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД (ответник) срещу Решение № 332/20.07.2025 г. по в.гр.д. № 236/2025 г. на ОС-Пазарджик, с което частично е отменено, потвърдено и обезсилено Решение № 260015/15.12.2023 г. по гр.д. № 390/2020 г. на РС-Панагюрище, постановено по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от Б. във връзка с реализирано на 30.11.2017 г. пътнотранспортно произшествие.

П. Б. го обжалва в отхвърлителната част – до пълните размери на предявените искове. Заявява касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Намира за несправедливо и необосновано присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като поддържа, че съдът не е отчел характера и интензитета на претърпените страдания, актуалното му здравословно състояние и причинната връзка между събитието и доказаните увреждания. Според касатора в нарушение на процесуалния закон съдът не е обсъдил всички доводи, възражения и доказателства. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на въззивното решение, както и поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК).

Ответникът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД и помагачът му Агенция „Пътна инфраструктура“ не са подали отговор.

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД обжалва въззивното решение в частта относно обезщетението за неимуществени вреди. Счита, че то е недопустимо поради липса на заявена по реда на чл. 380, ал. 1 КЗ претенция, а в частта относно началния момент на присъдената законна лихва – и защото е нарушено диспозитивното начало. Поддържа и очевидна неправилност на решението в обжалваната част. С тези два порока касаторът обосновава и искането си за допускане на касационно обжалване.

П. Б. оспорва тази жалба, като заявява, че не са налице основания за допускането й до касационен контрол. Сочи, че не е било необходимо да заявява извънсъдебна претенция относно неимуществените вреди, защото отправената такава във връзка с имуществените вреди е била отказана с аргумент, че събитието е случайно. По същество намира обжалваното от застрахователя решение за съобразено със закона, съдебната практика и доказателствата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

П. Н. Б. е предявил срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, настъпили във връзка с реализирано на 30.11.2017 г. пътнотранспортно произшествие, причинено от застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на автомобил, както следва: 15 000 лв. - обезщетение за болки и страдания от травматични увреждания, и 17 000 лв. – обезщетение за увреден автомобил, сторени разходи за лечение и пропуснат доход, ведно със законната лихва от 30.11.2017 г. до погасяването. Като помагач на ответника е конституирана Агенция „Пътна инфраструктура“.

Първоинстанционният съд, позовавайки се на писмените и гласните доказателствени средства и експертните заключения, е установил, че на процесната дата между собствения на ищеца и управляван от него автомобил и автомобил, задължително застрахован при ответника срещу рискове на гражданската отговорност, е реализирано пътнотранспортно произшествие; намерил е, че събитието е причинено виновно и противоправно от застрахования от ответника водач, който се е движил със скорост, несъобразена с пътните условия (десен завой и заледен участък), и в резултат е навлязъл в насрещната пътна лента, където е реализирал сблъсък с управлявания от ищеца автомобил; приел е, че в причинна връзка със събитието ищецът е получил травма на нервните коренчета в шийната област на гръбначния мозък, довела до необходимост от оперативна намеса и възстановителен период от 2-3 месеца. При отчитане на обстоятелството, че ищецът е бил без поставен предпазен колан и че поставянето на такъв би предотвратило травмата или поне интензитета й, съдът е определил като справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер от 4 000 лв. Наред с това е присъдено обезщетение за увреждането на автомобила на ищеца и обезщетение за пропуснат доход, а с допълнително решение - и претендираната законна лихва.

Решението е обжалвано от всички страни. Въззивният съд е счел, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е допустим независимо от липсата на извънсъдебна претенция, тъй като по отправеното по реда на чл. 380 КЗ искане за обезщетяване на вредите по автомобила застрахователят е постановил отказ, позовавайки се на случайно събитие. По същество и при съобразяване на наведените оплаквания съдът е установил идентична фактическа обстановка относно механизма на произшествието и причинността му с виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника автомобилист, но е приел за недоказано възражението за допринасяне от пострадалия поради необезопасяването си с колан, а справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определил в размер от 8 000 лв. Във връзка с последното съдът е акцентирал върху продължителния болничен престой, оперативната намеса и болковия синдром, както и установената от свидетелите промяна в социалните навици на ищеца. Относно имуществените вреди съдът е констатирал недопустимо присъждане (над заявения петитум) на обезщетение за увредения автомобил, поради което е обезсилил първоинстанционното решение над сумата от 14 470 лв., каквато е била исковата претенция и установената от вещото лице стойност на вредата. Като недопустимо поради липса на сезиране е обезсилено и решението относно част от обезщетението за пропуснат доход, формирана от неполучени бонусни възнаграждения, а като неоснователна е отхвърлена претенцията за вреди, представляващи разликата между нетното трудово възнаграждение и обезщетението за неработоспособност. В диспозитива на решението (в различните негови части) за начален момент на начисляване на присъдената законна лихва е посочена датата 17.11.2017 г., а в други – 30.11.2017 г.

По жалбата на П. Н. Б.:

При изложените данни не се установява очевидна неправилност - порок, при който с решението е нарушена императивна разпоредба или логическо правило и това е видимо от акта или от мотивите му, без да се извършва анализ на събраните в хода на процеса доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът поддържа очевидна необоснованост на решението в частта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди предвид характера и интензитета на уврежданията и последиците им, но сам се аргументира със събраните доказателства, а това предполага анализа им и изключва очевидността на възможна неправилност на формирания въз основа на тях извод. При съпоставяне само на описаните в мотивите факти относно вида на травмата, продължителността на лечението, степента на възстановяване, въздействието върху психиката на касатора и момента на настъпване на събитието с размера на определеното от въззивния съд обезщетение не се установява явна несправедливост на последното.

Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е посочен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя, и длъжен ли е съдът, прилагайки чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?

2. Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 ГПК?

И двата въпроса имат характер на правни – касаят приложението на регулираща спорното правоотношение материална разпоредба (чл. 52 ЗЗД) и на процесуални правила, важими при решаване на всеки спор (чл. 235, ал. 2, съответно чл. 236, ал. 2 ГПК); свързани са с наведените от касатора касационни оплаквания; могат да получат абстрактен отговор без оглед доказателствата по делото. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

По отношение и на двете питания обаче не е изпълнен допълнителният селективен критерий, тъй като те са решени съобразно задължителната и казуалната практика на ВКС. В частност, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приложил критериите, изведени в т. 2 на ППВС № 4/1968 г., отчитайки вида на получената от пострадалия травма, проведеното болнично и оперативно лечение, продължителността на периода на неработоспособност (до 3 месеца), емоционалното отражение на травмата, но също и възможността за самостоятелно обслужване, силата на изпитаната болка - лека до умерена, пълното възстановяване.

Вторият въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, според която съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи. Това в случая е сторено - обсъдени са всички доказателства, събрани чрез писмени и гласни доказателствени средства и чрез заключения на вещи лица, и същите са залегнали в основата на решението по правото; в частност, изложени са мотиви относно възражението за допринасяне от пострадалия (при това същото е счетено за недоказано), относно механизма на събитието (като е отхвърлен доводът за невиновност на застрахования при ответника водач поради случайно събитие), относно силата на изпитаните страдания (като са обсъдени и намаляващи, и увеличаващи я факти, но не е приета причинност с търпени болки от осъщественото отстраняване на жлъчката на ищеца, нито сочената от него необратима отрицателна промяна в емоционалния му живот). Несъгласието на касатора с така формираните и мотивирани фактически изводи не е причина за допускане на касационно обжалване, защото неправилността на последните (извън очевидната) подлежи на изследване само във фазата по същество.

Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на пострадалия.

По жалбата на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД:

Не се установява недопустимост на обжалваното решение в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди поради релевираната от касатора причина, свързана с липсата на предявена извънсъдебна претенция. Действително, за допустимостта на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ е необходимо увреденият да е предявил искане пред застрахователя по чл. 380, ал. 1 КЗ и да е изтекъл съответният срок за удовлетворяването му. Тази процесуална предпоставка, установена в чл. 498, ал. 3 КЗ, обаче не е самоцелна, а е предназначена да гарантира в интерес на страните принципа на процесуална икономия (на време и на съдебни разходи), като ограничи съдебното предявяване на претенции за обезвреда само до случаите, в които действително са спорни възникването или размерът на вземането.

Ако в изпълнение на вменената от закона процедура пострадалият е поискал обезщетение за един вид вреди, а извънсъдебно застрахователят е манифестирал позиция, отричаща някой от елементите на възникването на отговорността като цяло (вина, противоправност, липса на застрахователен договор), това означава, че той не би признал какъвто и да е дълг за обезвреда (било за имуществени, било за неимуществени вреди) от същия деликт и всяко вземане, претендирано от събитието, би се явило спорно. В такъв случай пред пострадалия се открива единствено възможният признат от закона път на защита – съдебният. Ето защо, изхождайки от целта на разпоредбата на чл. 498, ал. 3 КЗ (а не от нейната буква), следва да се заключи, че в хипотеза като гореописаната процесуалната предпоставка ще е удовлетворена за всички съдебно предявени вземания от деликта и когато пострадалият е отправил извънсъдебно искане за обезщетяване само на някоя от претърпените от него вреди, но е получил отказ поради отричане на вината/противоправността или на елемент от застрахователното правоотношение. Доколкото в настоящото дело именно такава е установимата от доказателствата фактическа обстановка (отправено е искане за обезвреда на щети по автомобила, което е отказано с аргумент, че събитието е случайно), то решението по иска за обезщетяване на неимуществени вреди се явява постановено при условията на чл. 498, ал. 3 КЗ.

Присъждането на законна лихва от момент, предхождащ заявения от ищеца, би било недопустимо, стига да не се дължи на очевидна фактическа грешка, както е в случая – видно и от мотивите, и от диспозитива на въззивното решение, волята на съда е да присъди лихва от момента, от който това е поискано с исковата молба, но датата е обективирана различно на отделни места в решението (17.11.2017 г. и 30.11.2017 г.). Касае се за порок, чието отстраняване е по реда на чл. 247 ГПК. Възможното грешно определяне на началния момент на дължимост на мораторна лихва (каквото не се твърди) би довело до неправилност, а не до недопустимост на решението.

Други процесуални пречки пред постановяване на въззивното решение също не са налице, поради което заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Не се констатира и очевидна неправилност, на която се позовава касаторът. Както беше посочено, този порок предполага явно нарушение, т.е. такова, за чието установяване не е необходимо да се анализират събраните доказателства. Касаторът не е посочил конкретно нарушение, а при служебна проверка не е видимо противоречие на въззивното решение със закона или логическите правила (определянето на началния момент на законната лихва от деня на увреждането само по себе си е в нарушение на чл. 429, ал. 3 КЗ, но не и ако според доказателствата застрахователят е бил уведомен в същия ден от другиго, преди извършеното от пострадалия уведомяване).

Ето защо не може да бъде допуснато касационно обжалване и по жалбата на застрахователя.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,