Определение № 50264 от 18.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 963/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С определение №50229/14.11.2022 г., постановено по настоящото дело, касационният състав е спрял на основание чл.292 ГПК производството по т.д. № 963/2022 г. на ВКС, I т.о. до приключване на тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. На 28.03.2023 г. е постановено тълк.решение №3/28.03.2023 г. по тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, поради което спряното производство следва да бъде възобновено с произнасяне по реда на чл.288 ГПК.

Производството е образувано по касационна жалба на М. К. Т. срещу решение №266763/30.11.2021 г., постановено по в.гр.д №13842/2020 г. на СГС, ГО, ІІІ – Б състав, с което е отменено изцяло решение № 20223038 /12.10.2020 г. по гр.д. №74564/2018 г. на СРС, І ГО, 171 с-в, и вместо него е отхвърлен предявения от М. Т. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на „Макроадванс" АД следните суми: сумата от 8 978.06 лв. главница по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177.02 лв. - лихва от 07.05.2009 г. до 05.11.2010 г„ сумата от 660,36 лв. - наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722.31 лв., разноски по гражданското дело, за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.01.2011 г. по ч.гр.д. № 59053/2010 г. на СРС, ГО, 45 с-в и е образувано изпълнително дело №20118560400151 на ЧСИ Б. Б., както и сумата от 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело №20118560400151 по описа на ЧСИ Б. Б. и сумата от 1529,51 лв. - такси по изпълнителното дело.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Оспорва се извода на въззивния състав, че изпълнителното дело №20118560400151 на ЧСИ Б. Б. не е прекратено по силата на чл. 433, т. 8 ГПК. Според касаторката, в противоречие с постановките в т.10 от ТР №2/26.05.2015 г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и в противоречие с формираната практика на ВКС, окръжният съд неправилно е приел, че тъй като са постъпвали суми по изпълнителното дело, хипотезата на чл. 433 т. 8 ГПК не е изпълнена и не е налице прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона. Акцентира се върху факта, че в двугодишен срок след налагането на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г. не са извършвани принудителни изпълнителни действия.

Отделно се твърди, че въззивният състав е обвързал института на погасителната давност с този на перемпцията, в резултат на което неправилно е приел, че не е налице настъпването на нито една от двете. Сочи се, че дори да се приеме, че погасителната давност не е била настъпила към датата на депозиране на исковата молба, то същата е настъпила до приключване на съдебното дирене в СГС, доколкото изпълнителното дело е било перемирано на 07.12.2014 г., което обуславя изтичането на общата погасителна давност на 07.12.2019 г. Иска се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявения отрицателен установителен иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:

1. „Дали съдът при произнасяне по иск с правно основание чл. 439 ГПК за изтекла погасителна давност върху вземане, следва да разглежда всяко действие по осъществяването на определен изпълнителен способ (в случая запор върху трудово възнаграждение), от което постъпват суми, недостатъчни за погасяване на задължението, като такова, прекъсващо давността за вземането, с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „в" ЗЗД, където изрично е установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение? Счита ли се всяка вноска от работодател по наложен запор върху трудовото възнаграждение за действие по принудително изпълнение, прекъсващо давността?“. Според касаторката произнасянето на съда по този обуславящ въпрос е в разрез с практиката на ВКС, изразена в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о.

2. „Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 252 от 17.02.2020 г. по гр.д. №1609/2019 г. на ВКС ІІІ г.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Макроадванс" АД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касаторката основание за допускането на въззивното решение до касация. Сочи се, че първият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че вторият въпрос не е значим за конкретния правен спор. Излагат се доводи за необходимост от спиране на касационното производство при преценка на съда за относимост на втория въпрос към правния спор до приключване на тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Сочат се съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и се претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски градски съд е отменил изцяло решение № 20223038 от 12.10.2020 г. по гр.д. №74564/2018 г. на СРС, І ГО, 171 с-в, с което е признато за установено по предявения от М. К. Т. срещу „Макроадванс" АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 8 978.06 лв. - главница по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177.02 лв. - лихва от 07.05.2009 г. до 05.11.2010 г., сумата от 660.36 лв. - наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г. и законна лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722.31 лв. - разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 59053/2010 г. по описа на СРС, 45 с-в, сумата от 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело №20118560400151 по описа на ЧСИ Б. Б. и сумата от 1529.51 лв. - такси по посоченото изпълнително дело, като вместо това е отхвърлил изцяло предявения отрицателен установителен иск.

След като е обсъдил събраните по делото доказателства и е очертал релевантните за спора факти, въззивният състав е приел, че независимо от обстоятелството, че в периода от налагане на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г. до 14.06.2015 г. взискателят не е предприел други изпълнителни действия, това не води до наличие на основанието на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното дело, тъй като двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение. Според окръжния съд перемпцията не настъпва ако след поискването на един изпълнителен способ, в продължение на две години, взискателят не е поискал нов изпълнителен способ в случай че през това време се е осъществявал поисканият от него предходен изпълнителен способ. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. на ВКС, IV г.о. и на определение №248/01.04.2021 г. по гр.д. №3647/2020 г. на ВКС, IV г о. Отразил е, че в посочената съдебна практика на ВКС е изведен принципът, че перемпцията, както и погасителната давност, представляват санкция за бездействащия кредитор, който чрез свои искания за прилагане на изпълнителни способи и внасяне на дължимите по изпълнението такси и разноски, трябва да поддържа висящността на изпълнителното производство, освен когато няма правна възможност да действа. Съдът е подчертал, че бездействието на кредитора настъпва от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /доброволно или принудително/ и следователно, докато конкретен изпълнителен способ се прилага и кредиторът получава изпълнение, той не е задължен отново да прояви активно поведение, защото изпълнителният процес осъществява своето предназначение - удовлетворяване на вземането. Въз основа на изложеното въззивният състав е приел, че в периода на изпълнение на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата, кредиторът не е имал интерес да иска нови изпълнителни способи, тъй като се е удовлетворявал именно от този изпълнителен способ и не е налице бездействие на взискателя, водещо до перемиране на изпълнителното дело по силата на закона. Съдът е акцентирал върху факта, че по изпълнителното дело са налице доказателства, че по наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата са постъпвали регулярно суми, видно от протоколите за извършено погасяване на суми по дълга в интерес на М. Т., и от отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист - че запорът реално е бил изпълняван до прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата през м. ноември 2015 г.

В обжалваното решение е отразено, че на 22.10.2015 г., в резултат на удръжката от трудовото възнаграждение на ищцата, давността е била прекъсната и е започнала да тече нова такава като впоследствие с молби от 14.06.2016 г. и от 30.03.2018 г. (в период по - малък от две години) новоконституираният взискател „Макроадванс" АД е поискал налагането на запор върху банковите сметки на длъжника, като съдебният изпълнител е предприел действия по принудително изпълнение и е наложил запор върху банковите сметки на ищцата в „Банка ДСК" ЕАД и в „Сосиете Женерал Експресбанк" АД, с което както срокът на перемпцията, така и погасителната давност отново са били прекъснати, а от 03.04.2018 г. е започнала да тече нова давност. При тези данни е формиран извод, че считано от 03.04.2018 г. до момента на подаване на исковата молба на 23.11.2018 г., въз основа на която е образувано производството по делото, и съответно до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция на 09.07.2020 г., давностният срок по отношение на процесните вземания, предмет на изпълнителният лист, не е изтекъл, като е без правно значение обстоятелството дали запорите са довели до ефективно удовлетворяване на взискателя.

Въззивният състав е посочил, че дори да се приеме, че за процесното изпълнително дело не се прилага ППВС №3/1980 г. ( въпрос, по който има образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС ), то от момента на образуване на изпълнителното дело на 08.04.2011 г. до подаване на исковата молба на 23.11.2018 г. и до приключване на устните състезания пред въззивния съд на 13.04.2021 г. са налице множество изпълнителни действия, прекъсващи давността. Според окръжния съд СРС неправилно не е отчел, че в изпълнение на наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г., в периода 24.07.2013 г. - 22.10.2015 г. по делото ежемесечно са постъпвали удръжки от трудовото й възнаграждение, всяка от които е прекъсвала срока за принудително удовлетворяване на вземанията, както и че впоследствие давността е била прекъсната на 23.06.2016 г. и на 03.04.2018 г, поради което от 2018 г. до постановяване на въззивното решение не е изтекъл давностния срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касаторката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпросите на касаторката под № 1 в изложението: „Дали съдът при произнасяне по иск с правно основание чл. 439 ГПК за изтекла погасителна давност върху вземане, следва да разглежда всяко действие по осъществяването на определен изпълнителен способ (в случая запор върху трудово възнаграждение), от което постъпват суми, недостатъчни за погасяване на задължението, като такова, прекъсващо давността за вземането, с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „в" ЗЗД, където изрично е установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение? Счита ли се всяка вноска от работодател по наложен запор върху трудовото възнаграждение за действие по принудително изпълнение, прекъсващо давността?“. От една страна въпросите не следват стриктно решаващите изводи на съда. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил предприетото от съдебния изпълнител действие на 07.12.2012 г. чрез налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата като релевантно обстоятелство, както в контекста на твърдяната от ищцата перемпция по чл. 433, т. 8 ГПК, така и в контекста на твърдението на ищцата за погасяване на задълженията на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД. Съдът е изложил съображения защо счита, че в случая, когато по наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, са постъпвали регулярно суми за погасяване на задълженията към взискателя, не е налице бездействие на взискателя, водещо до перемиране на изпълнителното дело, както и че в случая новата давност започва да тече едва от 22.10.2015 г., когато поради прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата запорът не е могъл повече да бъде изпълняван. От друга страна въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о. Цитираното съдебно решение не третира въпроса за значението на запора върху трудовото възнаграждение като изпълнителен способ, прекъсващ перемцията, респ. въпроса дали тече давност по време на периодичното изпълнение чрез регулярното постъпване на суми по този запор. Решението съдържа общотеоретични постановки за приложението на чл. 433, т. 8 ГПК и чл. 116, б. „в“ ЗЗД, на които въззивното решение не противоречи. Следва да се има предвид също, че поставените въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с указанията, дадени в мотивите към т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да обоснове наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация въпросът под №2: Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?. Както бе посочено по-горе, въззивният съд е приел, че в случая петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е изтекла, тъй като след датата на постановяване на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въз основа на молби на новоконституираният взискател „Макроадванс" АД, съдебният изпълнител е предприел действия по принудително изпълнение и е наложил на 03.04.2018 г. запор върху банковите сметки на ищцата в „Банка ДСК" ЕАД и в „Сосиете Женерал Експресбанк" АД, с което както срокът на перемпцията, така и погасителната давност са били прекъснати. В тази връзка съдът е уточнил, че дори да се приеме, че за процесното изпълнително дело не се прилага ППВС №3/1980 г. то отново ( поради прекъсването на давността на 03.04.2018 г.), не е изтекла погасителната давност до датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд на 13.04.2021 г. С тълкувателното решение №3/28.03.2023 г. по тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че „ погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС“. С оглед горното решение на ОСГТК на ВКС в случая погасителната давност не е текла по времето на изпълнителния процес до 26.06.2015 г. Ето защо, изводът на съда, че в конкретния случай не е изтекла погасителната давност за взиманията на взискателя поради прекъсването й на 03.04.2018 г., не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, създадена с т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР №3/28.03.2023 г. по тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторката М. Т. следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество „Макроадванс" АД сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,