Определение № 6016 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 869/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Община Любимец и на В. С. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 207 от 14.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 296/2024 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 168 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 526/2023 г. на Хасковския окръжен съд, е осъдил Община Любимец на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на В. С. П. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, причинени от смъртта на вуйчо му Г. Д. Г., настъпила на 29.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 01.08.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 6287,14 лв. – мораторна лихва върху присъденото обезщетение за периода от 01.08.2020 г. до датата на исковата молба, като исковете са отхвърлени за разликата над присъдената сума от 20 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., както и за сумата над 6287,14 лв. до претендираната сума от 47 160 лв. По делото е установено, че ищецът в първоинстационното производство В. С. П. е племенник на Г. Д. Г., който на 29.07.2018 г., около 18:30 ч., в с. Вълче поле, община Любимец, при управление на трактор с ремарке, превозващо прясна оборска тор, при изкачване на улица в селото, която е с наклон, е преминал през налична дупка, заемаща цялата ширина на пътното платно, като при преминаване на ремаркето лявото колело контактувало с челния борд на дупката, което довело до спиране на трактора. При потегляне от мястото на наклона тракторът се преобърнал надлъжно върху ремаркето, като водачът му е останал притиснат между трактора и ремаркето, в резултат на което е починал. От представените по делото доказателства е установено, че починалият Г. няма съпруга и деца, както и че бащата на ищеца е починал през 2014 г., когато той е бил на 8 години. От показанията на свидетелите Д. А. и А. Г. е установено, че Г. Г. и семейството на сестра му Х., включително ищецът, който му е племенник, са били много близки, живеели заедно в апартамента на майката на В. в [населено място] като едно семейство. Г. Г. се грижел за племенниците си като за свои деца, особено сред смъртта на баща им. Връзката между ищеца и вуйчо му била по-силна от обикновената за този тип родство, по-скоро била като между баща и син. Ищецът е преживял много тежко загубата на вуйчо си, мъчително и болезнено, непосредствено след инцидента се затворил в себе си, не излизал често с приятели, нямал желание да посещава училище, понижил успеха си. С оглед на това, съдът е приел, че между ищеца и починалия е налице трайна и дълбока емоционална връзка, изградена на основата на взаимна обич. Починалият е полагал ежедневни грижи за племенника си и неговото семейство, включващо майка му и още две деца. Живеейки с ищеца и неговото семейството в едно домакинство и полагайки ежедневни грижи от фактическо, финансово и морално естество, Г. Г. е поел ролята на баща, поради което съдът е приел, че между двамата е била налице онази дълбока емоционална връзка, като между родител и дете, която обуславя активната материалноправна легитимация на ищеца да търси репариране на претърпените от смъртта на Г. Г. неимуществени вреди. Така създадените отношения между ищеца и починалия му вуйчо, като между баща и син, предполагат ищецът да е понесъл загубата му като такава на родител, при това поредна, настъпила четири години след смъртта на баща му. Тази преждевременна и неочаквана загуба се е отразила негативно на ищеца както в личен, така и в социален план. По отношение на инцидента и причинно-следствената връзка с настъпилата смърт на Г. Г. съдът е приел, че пътният участък, където се е случил инцидентът, е с наклон, с разбит или изцяло липсващ асфалт и с налична дупка, заемаща цялата ширина на пътното платно, като поддържането и ремонтът на общинската инфраструктура, каквато е улицата, е задължение на ответната община, като е налице неизпълнение от нейна страна на това задължение. Установено е от свидетелските показания, че в деня на инцидента вуйчото на ищеца карал оборска тор с трактор с ремарке по улицата до семейната къща на починалия, която е стръмна, в много лошо състояние и не е подходяща за преминаване с трактор по нея. Г. Г. е имал техническа възможност да избегне произшествието като избере друг път, по който да се движи, каквато възможност фактически е съществувала, или като се съобрази със състоянието на избрания път, с неравностите и скоростта на движение, без да превключва предавките и да спира. В заключението на вещото лице по приетата по делото автотехническа експертиза е посочено, че техническата причина за преобръщането на трактора е движение по наклонен нагоре пътен участък с прикачено ремарке с товар и спирането и потеглянето по наклона в областта на дупката, при което е настъпило пълно разтоварване на предния мост и надлъжно преобръщане на трактора. В експертизата също е посочено, че поради липсата на документи за регистрация не може да се установи каква е допустимата максимална маса на товар за процесния трактор и ремарке, но експертът е посочил, че конкретният трактор – „ISEKI TX 1410“, поначало не е предназначен за превоз на товари. Въззивният съд е обосновал извода, че в случая е налице противоправно бездействие от страна на ответната община, изразяващо се в неизпълнение на безспорното й задължение да ремонтира и поддържа общинските пътища. Улицата, където е настъпил инцидентът, е в лошо състояние, неподдържана, с разрушена или изцяло липсваща асфалтова настилка, с огромна дупка в участъка на инцидента, заемаща по ширина почти цялото пътно платно. Именно тази дупка е в причинна зависимост с пропадане на лявото колело на ремаркето, натоварено с прясна оборска тор и теглено от управлявания от Г. Г. трактор, и спиране на композицията, при опита за повторно потегляне на която е настъпило пълно разтоварване на предния мост на трактора и надлъжно преобръщане на същия, довели до смъртта на водача. Доколкото е установено, че е налице причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца неимуществени вреди, понесени от него в резултат на смъртта на вуйчо му, и противоправното бездействие от страна на Община Любимец, съдът е посочил, че следва да бъде ангажирана нейната отговорност. Отчитайки ролята, която Г. Г. е играл в живота на ищеца, замествайки мястото на починалия негов баща, и негативното отражение за ищеца в емоционален и житейски план на неговата преждевременна и неочаквана смърт, съдът е приел, че обезщетение в размер на 100 000 лв. би компенсирало тези неимуществени вреди. В конкретния случай обаче неадекватният избор на трасе, чиито характеристики не съответстват заради наклона си на безопасната експлоатация на конкретния трактор, при наличие на друг, безопасен маршрут, както и използването на МПС, непредназначено за превоз на товари, за пренасяне с ремарке на тежък товар, очевидно несъобразен с конструктивните особености на композицията, са обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с настъпилия инцидент и в този смисъл е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия пострадал. Последният не е положил нужната грижа, внимание и предпазливост за опазване на собственото си здраве и живот, като е можел да стори това, поради което съдът е определил съпричиняването от страна на Г. Г. в размер на 80 %, с оглед на което дължимото от ответника обезщетение е редуцирано до сумата 20 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Любимец сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г.; 2. Кога съществува причинна връзка между противоправно бездействие и вреда и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от противоправното бездействие; 3. Как се определя от съда процентният израз на приноса на пострадалия за вредоносното събитие и вредоносния резултат и следва ли да се съпоставят поведението на увредения с това на деликвента; 4. Относно приложението на принципа за справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД; 5. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата В. С. П. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. С. П. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът, с оглед прилагане на критериите за справедливост, в частност съобразяване с действаща икономическа обстановка към определен момент, да посочи в мотивите на решението си към коя дата отнася оцененият от него размер на претърпените вреди - към датата на настъпване на вредоносния резултат или към по-късна дата; 2. Задължен ли е съдът да обоснове приложените от него критерии за справедлив размер на обезщетението, като приложи и отчете настъпили инфлационни процеси и други икономически фактори, които биха имали съществено влияние при определяне на този справедлив размер; 3. Еднаква по вид ли е отговорността на публичноправен и на частноправния субект, в случай като конкретния; 4. Допустима ли е компенсация на вини и в случай като конкретния между публичноправен и частен субект, дори и в случаите, в които двата субекта притежават различни по вид отговорности, а събитието би могло да се предотврати от публичноправния субект чрез изпълнение на задълженията му за отремонтиране или чрез поставяне на преграждащи съоражения; До каква степен е допустима и в чия полза; 5. Може ли да се приеме, че отговорността на публичноправен субект е по-висока от тази на частноправен субект, за чийто интерес публичноправния субект е натоварен по закон /чл.140 КРБ/ да се грижи; 6. В привилегировано положение ли е поставен публичноправният субект – община, относно намаляване на отговорността му, след като не е инструктирал - не е дал административни команди и инструкции /не е поставил пътни знаци и преграждащи съоражения/, спрямо ползвателите на пътната инфраструктура, за чиято изправност и безопасно използване следва да се грижи по вменени законови задължения, в сравнение с отговорността на други субекти, отговорни за безопасността и здравето на други частноправни субекти; 7. Липсата на дадени инструкции, имащи задължителен характер, каквито са пътните знаци и преграждащи възможността за преминаване ограждения, които не са били поставени от администрацията на публичноправен субект, отговорен за пътната безопасност, на път, който е бил отворен за обществено ползване, могат ли да се приемат като обстоятелства, които са мотивирали конкретния избор на водач на МПС до степен, че отговорността му за съпричиняване в конкретния случай да отпадне; 8. В горната хипотеза следва ли да се предполага наличието на недоверие от страна на частноправния субект към администрацията на публичноправния субект, когато е общоизвестно, че последният е натоварен да действа в най-добрия интерес на териториалната общност. Бланкетно се релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по тази жалба Община Любимец е представила писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора Община Любимец въпрос се отнася до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за основателност на иска, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 45 от 10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, тъй като изводът за доказана материалноправна легитимация на ищеца е резултат от преценката, основана на свидетелските показания, че ищецът и вуйчо му са създали помежду си отношения на засилена и надхвърляща обичайната за този тип родствена връзка емоционална близост, както и силна привързаност, които по съдържание съответстват на връзката между баща и син. Вторият поставен от касатора Община Любимец въпрос е общо формулиран и по съществото си представлява оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Третият поставен от Община Любимец въпрос и въпроси от № 3 до № 8 вкл., поставени от жалбоподателя В. С. П., които са свързани с по-общия въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно формираната по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г., ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г., ІІ т. о. и много други, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подложи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика, като е обсъдил заключението на автотехническата експертиза и е съобразил установения с нея механизъм на настъпване на ПТП, и въз основа на това е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка както с неговото поведение, така и с неизпълнение на предвидените в Закона за пътищата задължения на ответната община. Доводите на касаторите за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка със степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Четвъртият поставен от Община Любимец въпрос, аналогичен на въпрос № 1 и въпрос № 2 от изложението на касатора В. С. П., относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, а именно ППВС № 4/1968 г. Съгласно т. 11 от това постановление при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва да бъдат съобразени и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 9.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., решение № 232 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 60404/2016 г., IV г. о. и др. В случая в съответствие с цитираната практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е отчел релевантните за определяне размера на обезщетението факти в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последният поставен в изложението на Община Любимец правен въпрос, който от значение за всяко гражданско дело, също е решен в сътветствие със сочената от касатора практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от жалбоподателката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,