Определение № 157 от 15.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5900/2014 г.

АПАРТАМЕНТ № 15, находящ се в [населено място], [улица] – 10, [жилищен адрес] състоящ се от стая, хол, кухня, баня – коазет, със застроена площ от 64,11 кв.м., ведно с избено помещение № 8 с площ от 12,07 кв. м., при съседи: двор, М. М., коридор и Н. Б., ведно съответната част от общите части на сградата и заедно с толкова от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата (3,87% ид.ч.) в УПИ XVI – за ЖС, кв.128 по плана на СО – район „Л.” и

ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ № 8, преустроено в ателие, находящо се в [населено място], [улица] – 10, [жилищен адрес] с площ от 17,50 кв.м., при съседи: двор, А. Б., коридор и Н. Б., ведно със съответната част от общите части на сградата и заедно с толкова от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата (0.89% ид.ч.) в УПИ XVI – за ЖС, кв.128 по плана на СО – район „Л.”, при квоти: 3/8 идеални части за В. М. Б. – П., 3/8 идеални части за К. Ш. – К., и 2/8 идеални части за М. П. П. и ВМЕСТО ТОВА извършването на съдебна делба на посочените имоти е допуснато между В. М. Б. – П. и К. К. Ш. – К. при квоти по ½ идеална част за всяка от двете, както и е отхвърлен предявения срещу М. П. П. иск за делба на същите имоти. В останалата му част (по допускане на съдебна делба между В. М. Б. – П. и К. К. Ш. – К. по отношение на наследствен гараж) решението на районния съд не е обжалвано и като такова е влязло в сила. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че М. П. П. не е доказала твърдяната от нея пълна трансформация на лично имущество, тъй като не е установено, че стойността на отчуждения имот – дворно място от 661 кв. м., находящ се на [улица], в кв.128, парцел XV, м.„Л.” по плана на [населено място], (в съответната част съобразно наследствените права на М. П. П.) покрива изцяло стойността на полученото от нея в обезщетение жилище. Въззивният съд е приел, че не е оборена презумцията на чл.13, ал.1 СК от 1968 г. , а по силата на чл.103 от ПЗР на СК от 1968 г. имотът е станал част от съпружеската имуществена общност на М. П. П. и съпруга й И. К. П.. Съответно - след смъртта на И. К. П. през 1993 г. М. П. П. е била собственик на ¾ ид.ч. от имота, от които ½ ид.ч. - на собствено основание поради прекратяване на СИО, както и ¼ ид.ч. - по наследствено правоприемство от съпруга й. Останалата ¼ ид.ч. е наследена от сина им К. И. П.. През 1997 г. М. П. П. дарила на сина си К. И. П. притежаваните от нея ¾ ид.части, с което се е лишила изцяло от участие в съсобствеността върху процесните имоти, поради което съдебната делба на същите следва да бъде извършена без нейно участие. Видно от съдържанието на депозирания от М. П. П. отговор срещу въззивната жалба, подадена от В. М. Б. – П., настоящата касаторка се е позовала на неизпълнение на задължението на първостепенния съд по чл.146 ГПК да изготви доклад, в който да разпредели доказателствената тежест относно твърдените от страните релевантни факти, за да са в състояние страните да предприемат съответните процесуални действия за попълване на делото с допустими и относими доказателства. Доколкото М. П. П. е била конституирана като страна по делото в хода на производството пред районния съд – след изготвяне на доклад по заявените с исковата молба на В. М. Б. – П. и с отговора на К. К. Ш. – К. твърдения и искания, както и след първоначалното (в о.с.з. на 06.12.2011 г.) даване ход на устните състезания пред първата инстанция, като допълнение към първоначалния доклад не е било изготвяно, то така заявеното в отговора на въззивната жалба оплакване за допуснати от районния съд нарушения във връзка с доклада се явява обосновано по смисъла на т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Независимо от наличието му, въззивният съд не е дал указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените указания. Това означава, че в случая е налице основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната съдебна практика по формулирания в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК правен въпрос „Кой следва да разпредели доказателствената тежест в производството, след като това не е направено от първостепенния съд ?”, който има и изискваното обуславящо значение за изхода на спора, съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 50 лв. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия