Определение № 399 от 12.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2666/2020 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от адвокат Ю. П. Д. от [населено място] против въззивно определение № 1441 от 17.06.2020г. по в.ч.гр.д. № 1624 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 20.11.2019г. по т.д. № 74/2019г. на ОС Перник за оставяне без уважение на искането му за главно стъпване в производството по делото, което е с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, незаконосъобразен и необоснован, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с указания за уважаване на искането за встъпване и произнасяне по предявения от жалбоподателя иск. Алтернативно, ако съдът счете искането за неоснователно, желае предявените искове, предмет на молбата по заявеното главно встъпване, да бъдат отделени в самостоятелно производство. Изразените от него доводи са, че ответникът в производството е негов длъжник, във връзка с което върху имотът, предмет на иска са наложени две възбрани /по изп.дела, образувани на 19.03.2004г. на ЧСИ С.Д. и на 19.03.2018г. на ЧСИ Р.А./. С анекс от 10.07.2019г. страните са се съгласили, един от купувачите по предварителния договор /Р. Г./ да бъде заместен от представляваното от него дружество „Ауто Роби“ЕООД, след като вече е получил запорно съобщение за запориране на негови парични вземания и е извършил плащания въпреки наложеният му запор. В частната жалба жалбоподателят обосновава искането си за главно встъпване със следните доводи: 1. Тъй като по силата на закона извършените разпореждания както с възбранения имот, така и с запорираните вземания са недействителни спрямо него, той има правен интерес от предявяване на иск, с който тази недействителност да бъде установена, 2. той, подобно на ищеца в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД претендира установяване на самостоятелни права върху същия имот, а именно че разпореждането със същия е недействително, 3. в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД в предмета на доказване се включва изправността на купувача по отношение плащането на цената, а целта на неговото встъпване е установяване, че това плащане на купувача, след извършения от него запор върху парични вземания на ищеца по делото, е недействително спрямо него. Сочи, че за допустимостта на встъпването не е необходимо правното основание на исковете да е едно и също, а е необходимо встъпващият да заявява самостоятелни и противопоставими на първоначалните страни права. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. В приложено към жалбата изложение, жалбоподателят поставя следните конкретни въпроси като общо основание за допустимост на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК на подадената частна касационна жалба, изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК: 1. Допустимо ли е главно встъпване с иск за установяване на настъпила по силата на закона недействителност на разпоредителните сделки на длъжник с възбранени имоти и на извършено от трето лице плащане на длъжника на цената на същите имоти след наложен запор във висящ процес, образуван по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД с ищец – купувач, третото задължено лице и ответник – продавач, който е длъжник, разпоредил се със същите имоти след налагане на възбрана върху тях и 2. За допустимостта на главно встъпване, необходимо условие ли е правното основание на исковете да е едно и също субективно право? Позовава се и на очевидна неправилност, като основание по чл.280, ал.2 ГПК, на постановения въззивен акт, първо защото с него се позволява на страните по предварителния договор по общо съгласие да действат във вреда на жалбоподателя и второ, защото в същия неправилно е прието, че се претендира главно встъпване по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, вместо по иск по чл.124 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: Пред СРС е образувано производство с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД по иск, предявен от „Ауто Роби“ЕООД [населено място], представлявано от Р. Г. срещу „Стримона Шипинг“ АД [населено място], представлявано от изпълнителния директор И. за обявяване за окончателен на сключения помежду им и от Р. Г., на 16.02.2018г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, поради неизпълнение на задължението на продавача за осигуряване на необходимите документи за прехвърляне на собствеността, независимо, че купувачът напълно е заплатил уговорената цена от 36 000 евро. В отговора си по чл.131 ГПК, ответникът „Стримона Шипинг“ АД [населено място] е признал иска, както и че от момента на подписване на договора имотът е във владение на ищеца и че е получил уговорената цена. В това производство настоящият частен жалбоподател с подал молба с искане за главно встъпване и приемане за разглеждане на иск за приемане на установено, че е недействително по отношение на него извършеното с анекс от 10.07.2019г., подписан между страните по делото, заместване на купувача Р. Г. в правата и задълженията му, от собственото му и представлявано от него дружество „Ауто Роби“ЕООД, както и на всички последващи действия, извършени от същото дружество в качеството му на купувач по сключения на 16.02.2018г. предварителен договор, както и при уважаване на предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, да бъде признато за установено, че така обявеният за окончателен договор е недействителен по отношение на него. Искането е оставено без уважение, с определение от 20.11.2019г. по гр.д.№ 74/2019г. на ОС Перник. Мотивите са, че Ю. Д. не претендира собственически права върху имота, предмет на първоначалния иск. Фактът, че има вземане спрямо ответника /за 35 000лв., установено с влязло в сила решение/, във връзка с което са наложени възбрани върху имота, не обосновава наличие на правен интерес от встъпване във висящото производство по чл.19, ал.3 ЗЗД. Напротив, след като няма данни за вдигане на възбраната, именно уважаването на иска може да доведе до постъпване на средства, с които длъжникът да му се издължи. С обжалваното въззивно определение № 1441, САС е потвърдил определението с решаващите мотиви за липса на предпоставките по чл.225 ГПК поради несъвместимост между правото, претендирано по първоначалния иск и това, което претендира главно встъпващият, което е квалифицирано по чл.135 ЗЗД. Посочено е, че се касае за облигационен иск, между който и този по чл.19, ал.3 ЗЗД няма идентичност на субективните права.Обявяването на увреждащата сделка за недействителна има действие само в отношенията между кредитор и длъжник, за което няма значение чия собственост е имота. Въпросът дали имотът може да се върне в патримониума на длъжника на частния жалбоподател не е предмет на исковото производство, а на евентуално изпълнително производство по чл.435, ал.5, изр.2 ГПК. Частният жалбоподател не претендира самостоятелни права върху имота, а заявява право, което е производно и не зависи от уважаване на предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. В инкорпорираното в жалбата изложение жалбоподателят поставя въпроси, касаещи допустимостта на главно встъпване с оглед фактите по делото, поради които същите са с конкретика, която не позволява да бъдат квалифицирани като отговарящи на изискванията за общо основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК. Изложените от него доводи по същество са за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на постановения въззивен акт. Дори и да се приеме, че поставените въпроси отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, то не е налице нито едно от посочените от касационния жалбоподател специални основания. Главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство вече предявен иск с иск, който претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с който то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на иска срещу ищеца и ответника, главно встъпилото лице в процеса следва да претендира самостоятелни /а не производни/ права върху предмета на спора и затова то следва да установи правен интерес, че ще получи защита по предявения иск или ще осуети уважаването на вече предявения иск. Предпоставките за допустимост на главното встъпване са посочени в чл.225 ГПК – третото лице да има самостоятелни права върху предмета на спора. То трябва да твърди, че спорното право, предмет на първоначалния иск, му принадлежи изцяло или отчасти, исковете на главно встъпилото лице срещу ищеца и срещу ответника по първоначалния иск да имат за предмет едно и също самостоятелно субективно право с това на встъпващото лице. И по двата иска решението трябва да е еднакво по въпроса носител ли е главно встъпилото лице на претендираното самостоятелно субективно право. В случая делото е образувано по предявен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, с предмет – упражняване на правото на ищеца да иска по съдебен ред сключване на окончателен договор за прехвърляне на вещно право върху недвижим имот. В това производство съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на това вещно право, включително дали отчуждителят е титуляр на правото и ако искът бъде уважен съдебното решение замества окончателния договор. С влязлото в сила решение настъпва правната промяна, която окончателният договор би породил. Неговата сила на присъдено нещо обхваща съществуването или несъществуването на правото на страната да иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Тя не обхваща преюдициалните правоотношения, от които произтича потестативното право. В това производство няма правен интерес от встъпване трето лице, което претендира на основание чл.135 ЗЗД недействителност по отношение на него на договор /анекс от 10.07.2019г./, подписан между страните по делото и друго лице, недействителност на последващи действия, извършени от същото дружество в качеството му на купувач по сключения на 16.02.2018г. предварителен договор, както и при уважаване на предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, недействителност на обявеният за окончателен договор. Правото по чл.135 ЗЗД не е вземане. То е вид обезпечение и има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличие на друго правоотношение. Неговият фактически състав е съвсем различен от този на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, който беше посочен по-горе. /Предмет на установяване при иск по чл.135 ЗЗД са: наличие на действително вземане, възникнало преди извършване на увреждащото действие, чието обявяване за недействително се иска, и субективен елемент – знание за увреждането/. Настоящият жалбоподател не твърди и не претендира установяване на самостоятелни права върху правото, предмет на спора по чл.19, ал.3 ЗЗД. Неговите искове срещу ответника по първоначалния иск нямат за предмет едно и също самостоятелно субективно право с това по вече предявения иск, а и това не би било възможно, тъй като като решенията по исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.135 ЗЗД са различни. /Предварителният договор не е престационна сделка, тъй като при него няма разместване на имуществото и не обосновава претенция по чл.135 ЗЗД. Той поражда задължение за сключване на окончателен договор, но насрещното му право не е притезание, а преобразуващо право да се иска по съдебен ред сключване на окончателен договор/. Липсата на предпоставките по чл.225 ГПК за главно встъпване налага отделяне на предявените от настоящият жалбоподателя искове в самостоятелно производство, което следва да бъде направено от първоинстанционния съд. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение