Определение № 643 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 549/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. А., [населено място], подадена чрез адвокат А. Т., срещу решение № 61 от 09.08.2019 г. по в.гр.д. № 131/2018 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която са потвърдени решение № 153 от 10.05.2017 г., постановено по гр. д. № 98/2011 г. на Бургаския окръжен съд и допълнително решение № 662 от 20.07.2017 г., постановено по същото гр. д. № 98/2011 г. на Бургаския окръжен съд за осъждане на Г. А. А. от [населено място], в качеството му на универсален правоприемник на починалия в хода на процеса ответник А. Ж. А., да заплати на М. М. Д. сумата от 300 лв., а на М. Д. Д. – сумата от 15 366 лв., представляващи част от общо обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването на основание членство в ЖСК на право на собственост по отношение на апартамент № 20, изграден от прекратената през 1995 г. ЖСК „Агалина“ в [населено място], находящ се на адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1 – жилищен. С допълнително решение № 662 от 20.07.2017 г. по същото дело е осъден Г. А. А. да заплати на М. М. Д. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 300 лв., считано от 17.01.2011 г. до окончателното му изплащане, а на М. Д. Д. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 15366 лв., считано от 17.01.2011 г. до окончателното му изплащане. Въззивният съд е приел, че с признаването в собственост и получаването на процесния апартамент по силата на членство в ЖСК, без да заплати за неговото изграждане, наследодателят на ответника се е обогатил, като си е спестил средствата за придобиване на имота, който, с оглед възмездното основание, е бил длъжен да заплати. Това обогатяване е станало за сметка на обедняването на М. и Д. Д., които са платили за построяването на апартамента чрез направените дялови вноски в ЖСК и довършителни СМР. Намерил е за несъстоятелно възражението във въззивната жалба за това, че за успешното провеждане на иска по чл.59 ЗЗД следва да се докаже, че обогатяването и съответно обедняването произтичат от един и същ акт. Съгласно т.5 от ППВС №1/1979г., необходимо изискване за уважаване на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от един или от няколко общи факти. В случая, връзката в посочения смисъл била налице, с оглед общия факт – изграждане и придобиване на жилищен имот чрез ЖСК срещу съответното му заплащане, като последното е направено със средства на М. и Д. Д. и е довело до обедняването им, след като те не са получили имота и в същото време въпросното плащане е спестено от получилия в собственост имота А. А., което е довело до неговото обогатяване. Без значение за разглежданото неоснователно обогатяване било обстоятелството, че за процесното жилище е заплатено чрез вноски в ЖСК, след като това плащане е довело до изграждането и придобиването от А. А. на имот, за който той не вложил никакви средства. Като обогатен в посочения по-горе смисъл, ответникът, в качеството му на наследник на А. А., отговаря пред обеднелите за неоснователно обогатяване по реда на чл.59 ЗЗД. Липсва каквото и да било основание за отговорност на ЖСК, респективно за отговорност на бившите член-кооператори, за обедняването на ищците, свързано с обогатяването на наследодателя на Г. А. А.. По отношение размера на претендираното обезщетение, съобразно изискванията на чл.59, ал.1 ЗЗД, следвало да се установи и присъди по-малката стойност между обогатяването и обедняването. Общият размер на сумата, с която Д. са обеднели, плащайки за жилището, придобито и получено от А. А., възлиза на 46 500 лв., която била по-малката измежду стойностите на обогатяването и обедняването. В този размер е задължението на Г. А., като наследник на А. А., към М. и М. Д., в лично качество и като наследници на Д. Д.. По представения по делото договор за цесия от 04.05.2011г. М. и Д. Д. са прехвърлили на М. Д. 85% от процесното вземане, съответно на сумата от 39 525 лв. /85% от 46 500 лв./. От останалите 15%, или 6975 лв., след смъртта на Д. Д., половината – в размер на 3 487,50 лв. се следва в полза на М. Д., а останалата половина в същия размер от 3 487,50 лв. се разпределят по равно на наследниците М. Д. и М. Д., или на всеки от двамата – по 1 743,75 лв. Следователно, ищцата М. Д. има вземане, представляващо обезщетение за процесното неоснователно обогатяване от Г. А. в размер на 5 231,25 лв., а ищецът М. Д. – в размер на 41 268,75 лв. С оглед изводът на въззивната инстанция за потвърждаване на основното решение, осъждащо ответника да заплати исковите суми, върху същите следвало да бъде присъдена и съответната законна лихва, в съответствие с изрично заявената в исковата молба претенция в този смисъл. При липсата на направено в исковата молба искане за лихви за минал период, считано от 16.08.2006 г. до предявяването на иска на 17.01.2011 г., обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд не е присъдил лихви за периода, като въззивният съд препраща на основания чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството? 2. Трябва ли съдът да изгради своите крайни изводи, както по отношение на правната квалификация на иска, така и по съществото на спора, въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ както на фактическите твърдения на ищеца, така и на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства? 3. Следва ли обедняването и обогатяването по чл. 59 ЗЗД да произтича от общ факт или обща група факти и съответно кога е налице такъв общ факт или обща група факти, които да доведат до обедняването и съответно обогатяването на спорещите страни така, щото да е приложима разпоредбата на чл. 59 ЗЗД? 4. Приложима ли е нормата на чл. 59 ЗЗД в случаите, когато като неоснователно обогатяване се претендира реституция на направени от ищеца подобрения в един недвижим имот, за които подобрения ищецът сам твърди, че е изпълнил като владелец, след отнемането на владението му в резултат на успешно проведен от ответника ревандикационен иск? Твърди се противоречие на въззивното решение с постановление № 1 от 1979 г. на Пленума на ВС, както и с представени от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Подаден е писмен отговор на касационната жалба от М. М. Д. и М. Д. Д., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. С.. Изложено е становище са за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендирани са разноските за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 61 от 09.08.2019 г. по в.гр.д. № 131/2018 г. на Бургаски апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Първите два въпроса са обусловили правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, но не е налице противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да установи правилно фактите по делото и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не. В мотивите на решението следва да бъдат обсъдени и всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните. По поставения въпрос е налице константна съдебна практика на ВС и ВКС – например Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС, решение по гр.д. № 2296 / 2019 на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № № 4566/2018 на I г.о., решение по търг.д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 1411/2019 г. на III г.о., посоченото от касатора решение по гр.д. № 2435/2016 г. на ВКС, II г.о., решение по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о. и др. решения по чл. 290 ГПК. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е направил подробен анализ на установената по делото фактическа обстановка, въз основа на който е стигнал до своите правни изводи, като се е произнесъл по твърденията и доводите на страните. Третият въпрос също частично е обусловил правните изводи на въззивния съд – относно необходимостта обедняването и обогатяването по чл. 59 ЗЗД да произтича от общ факт или обща група факти, за да бъде уважен предявеният иск. В случая въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС, включително с Постановление № 1 от 1979 г. на Пленума на ВС, като е приел, че действително за да е основателен иска по чл. 59 ЗЗД, необходимо изискване е обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от един или от няколко общи факти. Приел е, че в случая, връзката в посочения смисъл е налице, с оглед общия факт – изграждане и придобиване на жилищен имот чрез ЖСК срещу съответното му заплащане, като последното е направено със средства на Д. и е довело до обедняването им, след като те не са получили имота и в същото време въпросното плащане е спестено от получилия в собственост имота А. А., което е довело до неговото обогатяване. Следователно не е налице противоречие с практиката на ВКС по тази част от въпроса. Втората част от въпроса – кога е налице такъв общ факт или обща група факти, които да доведат до обедняването и съответно обогатяването на спорещите страни така, щото да е приложима разпоредбата на чл. 59 ЗЗД – не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, доколкото поставеният въпрос е абстрактен и на него не може да се даде отговор, който да обхване всички възможни хипотези, при които ще е налице фактическия състав по чл. 59 ЗЗД. Правният въпрос, разрешен от въззивния съд, трябва да е конкретен и да е от значение за съответното дело. Четвъртият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на делото, тъй като решаващите мотиви на съда са, че в случая не са налице правоотношения между страните, които да обуславят прилагането на режима по чл. 72 ЗС. Следователно касационно обжалване и по него не следва да се допуска. С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответниците по касация М. М. Д. и М. Д. Д., поради което касаторът Г. А. А. следва да бъде осъден да заплати реално направените от тях разноски пред касационната инстанция – адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв., съгласно представения по делото договор за правна помощ/пълномощно, съдържащ в себе си и разписка за платената сума. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.