Определение № 3851 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 615/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Й. Я., чрез адв. С. Ц., срещу решение № 6090 от 07.11.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 2028/2022г., с което е потвърдено решение № 4503 от 08.12.2021 г., постановено по гр. д. №29308/ 2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Й. Я. срещу Столична община отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].

Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1.Преклузивен ли е установеният в чл. 23, ал. 3 от Закона за собствеността на гражданите (отм.) двумесечен срок?

2. Коя е приложимата уредба на правото на изкупуване от народните съвети съгласно Закона за собствеността на гражданите (отм.) - тази по чл. 16 или по чл. 26 от същия закон? Сочи се противоречие с решение № 377 от 22.08.1976 г. по гр.д. № 186/1976 г., III г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба, от Столична община, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Въззивният съд е посочил, че е предявен отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, който иск е оспорен от ответната страна с твърдения, че е собственик на имота, който е бил изкупен по реда на ЗСГ.

От фактическа страна съдът е приел за безспорно, че през 1984 г. ищецът е придобил собствеността върху спорния имот по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка.

С молба до Благоевски РНС с вх. № ДИ-12-7/09.06.1986 г., ищецът като собственик на недвижим имот с пл. № * е поискал да бъде извършена оценка на същия, с оглед желанието му да го предложи за продажба по реда на Глава II от ЗСГ. Съгласно Решение от 08.07.1986 г. цената на имота е определена на 5685 лв. С писмо № ДИ- 12-7/10.07.1986 г. Благоевски РНС е уведомил ищеца за определената оценка на имота, както и че ако е съгласен с оценката, следва да направи писмено предложение за продажба съгласно чл. 18 от ЗСГ. Върху писмото е изписан текст „Съгласен съм с оценката, В. Й. Я.“ и е положен подпис от същия. С молба от 10.07.1986 г. ищецът е предложил за продажба имот с пл. № * за сумата от 5685 лв.

Въз основа на удостоверение от 13.07.1986 г., издадено от Благоевски районен народен съвет, е прието за установено, че ответникът е образувал преписка за продажба на празно дворно място от 835 кв. м., съставляващо имот пл. № *, п. *, м. „З.“, като е дал съгласие с цената и е направил предложение за продажба по чл. 18, ал. 2 от ЗСГ.

Съдът е посочил, че с писмо № 07-00-170/06.03.1987 г. Министерството на финансите е уведомило Столичния народен съвет, че на основание чл. 26 от ЗСГ дава съгласие Благоевски РНС да закупи незастроено дворно място от 835 кв. м., съставляващо имот с пл. № ***, собственост на ищеца, за сумата от 5685 лв.

С писмо № 409-04-4/21.01.1988 г. Столичен народен съвет уведомил Благоевски РНС, че сумата от 5685 лв. по преписка № ДИ-12-7/1986 г. е изплатена на собствениците на 15.12.1987 г., като съдът е посочил, че е приложен кредитен превод от същата дата за сумата от 5685 лв., изплатена на ищеца.

С АДС № 9858/28.01.1988 г., издаден от Благоевски народен съвет, е актувано като държавна собственост незастроено дворно място от 835 кв. м. - имот с пл. № *, полигон № * по плана на [населено място], м. „З.“. Актът е издаден на основание чл. 26 ЗСГ и писмо № 07-00-170/06.03.1987 г. на Министерството на финансите и в него като предишен собственик е посочен ищецът В. Й. Я..

С молби от 07.03.1994 г. и от 07.04.1994 г. ищецът е поискал от ТОА „Лозенец“ и от ТОА „Триадица“да му бъде издаден официален документ, удостоверяващ реда и начина, по който е била извършена сделката с процесния имот. В писмо от 04.04.1994 г., изготвено от ТОА „Лозенец“, е посочено, че липсват данни за отчуждителна преписка на името на ищеца. От ТОА „Триадица“ е изготвен отговор, че липсват данни за преписка на името на ищеца.

С АЧОС № 4935 от 02.04.2009 г., издаден от Столична община, поземлен имот с пл. № * е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 5, ал. 1 от ЗОС, а с АЧОС № 5513 от 06.10.2020 г. като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 59, ал. 1 от ЗОС е актуван имот с идентификатор * /съдът е приел, че идентичността на имотите е установена по делото/.

С договор за дарение, вписан на 18.09.2018 г., ищецът е дарил на ответника реална част от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 143 кв. м.

При така приетото за установено въззивният съд е направил извод, че първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му.

Въззивният съд е посочил, че в отношенията между страните във връзка с продажбата по реда на Глава II от ЗСГ (отм.) е спорно каква хипотеза е налице- продажба между граждани, държавни учреждения и стопански организации, кооперативни и обществени организации или изкупуване от ОНС, дали процедурата е приключила с акт в съответната форма (нотариален акт или писмена форма по чл. 18 от ЗС) и какво е значението на неспазването на срока по чл. 23, ал. 3 от ЗСГ (отм.) и съответно дали този срок е преклузивен или инструктивен.

По спорните въпроси въззивният съд е приел, че в глава II „Прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от граждани“ от ЗСГ (отм.) е уредена една единствена процедура, а не две отделни такива, като в зависимост от това кой е купувач по сделката са уредени допълнителни изисквания, които следва да бъдат изпълнени, за да породи сделката действие. Когато купувач е общинският или районният народен съвет, държавни учреждения и стопански организации, кооперативни и обществени организации е въведено изискване сделката да бъде одобрена (да бъде дадено съгласие) от Министерството на финансите. Т. е. в случаите по чл. 23, ал. 2 от ЗСГ (отм.) правоотношението по договора за продажба възниква от правна сделка и акт на държавен орган. До даване на съгласието на Министерството на финансите е налице висяща недействителност. С даването на съгласие сделката се трансформира във валидна (действителна). Когато държавният орган е отказал да даде съгласие или когато вече му е отнето правомощието да дава такова съгласие, тази трансформация не може да се осъществи и недействителността ще стане окончателна.

В обжалваното решение е прието, че двумесечният срок по чл. 23, ал. 3 от ЗСГ (отм.) е инструктивен, а не преклузивен. Въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 4 от 17.VII.1991 г. по гр. д. № 4/91 г., ОСГК на ВС на РБ, като е посочил, че в него изтичането на този срок не е посочено като пречка съответният държавен орган да изрази съгласието си и по този начин да валидира сделката, респ. същата да породи действие. Изрично посочените отрицателни предпоставки за последното са държавният орган да е отказал да даде съгласие или когато вече му е отнето правомощието да дава такова съгласие. В случая Министерството на финансите е одобрило сделката и към момента, в който е дало съгласието си, същото е имало правомощието да стори това.

Като се е позовал на практиката на ВКС /решение № 55 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6116/2007 г., I г. о. и решение № 1033 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 11/2009 г., I г. о./, въззивният съд е приел, че сделката е сключена в изискуемата се от закона писмена форма, макар и да не е представен документ с наименование договор за продажба, който да материализира едновременно волеизявленията и на двете страни по сделката, защото същественото е, че е налице съгласие между продавача и купувача за сключване на договор за продажба с предмет процесния имот, изразено чрез изрични писмени волеизявления и е ирелевантно, че тези волеизявления не са материализирани в един документ. Волеизявлението на ищеца за продажба е направено с молба от 10.07.1986 г. Прието е, че волята на Благоевския РНС да изкупи имота се извежда от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, като е посочено, че макар да не е представено конкретно решение на Благоевския РНС, то очевидно е взето такова, с оглед на което и е поискано и дадено одобрение от Министерството на финансите. Одобрението се дава впоследствие и нямаше да бъде дадено, ако такова решение не е било взето. Прието е също, че в издадения на 28.01.1988г. акт за държавна собственост окончателно е материализирана волята за изкупуване на имота.

При тези мотиви на въззивния съд касационно обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора въпроси.

По първия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На първо място нормата на чл. 23, ал. 3 от ЗСГ (отм.) не е непълна и неясна и не се нуждае от тълкуване. Въпросът се свежда до питането за характеристиките на преклузивния срок, по който, както в теорията, така и в практиката на ВКС, се приема, че това е срок, с изтичането на който се погасява самото право, като тази практика не се нуждае от осъвременяване. В случая при произнасянето си въззивният съд, съобразявайки постановките на Тълкувателно решение № 4 от 17.VII.1991 г. по гр. д. № 4/91 г., ОСГК на ВС на РБ, е направил извод, че срокът не е преклузивен, тъй като в посоченото ТР изтичането на срока по чл. 23, ал. 3 от ЗСГ (отм.) не е посочено като пречка съответният държавен орган да изрази съгласието си и по този начин да валидира сделката, респ. същата да породи действие.

По втория поставен въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не е във връзка с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е приел, че в глава II „Прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от граждани“ от ЗСГ (отм.) е уредена една единствена процедура, а не две отделни такива, като в зависимост от това кой е купувач по сделката са уредени допълнителни изисквания, които следва да бъдат изпълнени, за да породи сделката действие. Извод, че в глава II от ЗСГ е предвиден повече от един ред за изкупуване от народните съвети, не е правен. Освен това не е обосновано и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото от касатора решение № 377 от 22.08.1976 г. по гр.д. № 186/1976 г., III г.о. не е практика на ВКС, противоречието с която е основание за допускане до касационно обжалване, предвид разясненията дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно: не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,