Определение № 2376 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2400/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Н., чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 342 от 16.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 294/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 260178 от 13.10.2024 г. по т. д. № 5417/2015 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-9 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от синдика на „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) срещу „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) и И. М. Н. искове с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, чл. 135 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като краен резултат: 1.) е обявен на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ за относително недействителен по отношение на кредиторите в производството по несъстоятелност на „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) окончателният договор, обективиран в решение от 01.11.2012 г. на Окръжен съд – Габрово по т. д. № 35/2012 г., влязло в сила на 20.11.2012 г., с който длъжникът „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) е прехвърлил на И. М. Н. следните недвижими имоти, находящи се в комплексна обществено-обслужваща масивна сграда, построена в поземлен имот с кадастрален идентификатор №14218.509.502 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], а именно: самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.7, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.8, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.9, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.10, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.15, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.16, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.17, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.18, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.23, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.24, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.25, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.26, самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.31 и самостоятелен обект в сграда с ид. 14218.509.502.1.32, всички подробно индивидуализирани в диспозитива на въззивното съдебно решение; 2.) И. М. Н. е осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да върне в масата на несъстоятелността на „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) така индивидуализираните четиринадесет недвижими имота, предмет на обявената за относително недействителна сделка. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплакванията са за неправилност на формирания в решението извод, че насрещните престации по оспорената сделка са нееквивалентни по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, тъй като въззивният съд е сравнявал две несъизмерими и негодни за сравнение стойности на насрещните престации. Твърди се на първо място, че сравняваните стойности са определени към различни периоди от време - стойността на имотите е определена към датата на окончателната сделка, обявена за относително недействителна – 20.11.2012 г., а за стойност на престацията на касатора е определена приетата от страните по сделката сума в предходно сключено между тях споразумение от 17.07.2011 г. На второ място се релевира, че стойността на престацията на несъстоятелното дружество в размер на 331 055.99 лв. е определена от назначеното в първата инстанция вещо лице, докато стойността на насрещната престация на касатора в размер на 105 000 лв. е определена без извършване на експертиза, а само въз основа на споразумението от 17.07.2011 г., в което незавършеното строителство към тази дата е било остойностено след взаимни отстъпки; при това без мотиви, защо тази цена представлява действителна и реална справедлива пазарна стойност на неизпълнените довършителни работи. Поддържа се, че липсата на служебно назначена експертиза за определяне на справедливата пазарна стойност на насрещната престация на касатора (която не е парична, а се състои в освобождаване на ответното дружество от задължението за извършване на довършителни строителни дейности), при това без съдът да разполага със специални знания за цените на строителството през 2012 г., е съществено нарушение на процесуалните правила – чл. 195, ал. 1 ГПК. Навеждат се и допуснати от въззивния съд нарушения при прилагане на разпоредбите на чл. 201 ГПК, чл. 202 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът безкритично е приел, че пазарната стойност на прехвърлените имоти е в размер на 331 055.99 лв., без да обсъди допълнителните разяснения и уточнения на вещото лице относно непълнотата на експертизата и неточността на определената от него цена, дадени в съдебното заседание от 01.11.2023 г., а именно, че при изготвянето ѝ не са взети предвид: вписаните тежести, стойността на прехвърлените имоти без монтирана дограма, цената на правото на строеж, както и че в оценката е включен и имот с идентификатор 14218.509.502.1.24, който не е бил собственост на несъстоятелното дружество към момента на сделката. От горното се правят изводи, че реалната пазарна цена на процесните имоти със сигурност е по-ниска от посочената в заключението на вещото лице. Поисканата от касатора допълнителна оценка не е била допусната от съда, с което и точната пазарна оценка на стойността на престацията на „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) също е останала неизяснена по делото. Според касатора въззивният съд е следвало служебно да назначи допълнителна експертиза за установяване реалната пазарна цена на прехвърлените имоти съобразно събраните по делото доказателства и обясненията и уточненията на вещото лице и едва с тази нова стойност да бъде сравнена стойността на насрещната престация, за да се изведе правилен и обоснован извод за наличието или липсата на еквивалентност. Отделно по обусловения иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД се правят оплаквания и срещу осъждането на касатора да върне в масата на несъстоятелността обект с идентификатор 14218.509.502.1.24, доколкото този имот е придобит от трето лице преди атакуваната сделка и собствеността върху него не е прехвърлена с обявяване на предварителния договор за окончателен, респ. между страните не е настъпило разместване на блага, за да бъде основателен искът по чл. 55 ЗЗД. По подробни съображения в изложения смисъл се моли постановеното срещу касатора въззивно решение да бъде отменено и предявените от синдика на несъстоятелното дружество искове да бъдат отхвърлени. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело: 1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши своя преценка на доказателствата и на правнорелевантните факти, като посочи кои приема за осъществени и кои не, както и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?; 2. Длъжен ли е съдът да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допуснати и относими доказателства, възражения и доводи на страните, в това число и изявленията на вещото лице за непълнота и неточност на изготвената от него експертиза?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се мотивира подробно за начина, по който е стигнал до констатациите, на база на които е формулирал решението си, когато експертизата, на която се е позовал, съдържа непълноти и неточности, посочени от самото вещо лице в съдебното заседание при приемането на експертизата, и не е назначена допълнителна експертиза по чл. 201 ГПК за отстраняването на непълнотите и неточностите в нея? Длъжен ли е въззивният съд да назначи допълнителна експертиза по чл. 201 ГПК, когато експертизата, изготвена в долната инстанция, е явно непълна и неточна и тези непълноти и неточности са посочени от вещото лице, което я е изготвило, в съдебното заседание при изслушването ѝ?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно съдебно-оценителна експертиза за определянето на правно релевантни факти за спора, необходими за разрешаването му, когато за установяването на тези факти са необходими специални знания, с които съдът не разполага, или за които специални знания съдът не се е обосновал изрично, че разполага?; 5. При определянето на еквивалентността на насрещните престации по сделка, атакувана на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, може ли съдът да сравнява стойности на насрещните престации, които са определяни в различни периоди – цената на недвижимия имот да е определена към момента на сделката, а цената на насрещната престация – година и половина по-рано? и 6. Допустимо ли е уважаването на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, обусловен от уважаването на иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, когато по обявената за относително недействителна сделка не е налице разместване на материални блага между страните? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 425 от 09.07.2025 г. по гр. д. № 2434/2023 г. на ВКС, II г. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 41 от 29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, I г. о. и решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 87 от 02.10.2017 г. по т. д. № 2804/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 69 от 22.06.2022 г. по т. д. № 878/2021 г. на ВКС, II т. о. и решение № 119 от 29.04.2025 г. по т. д. № 2552/2022 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 2; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 87 от 02.10.2017 г. по т. д. № 2804/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 12 от 26.03.2019 г. по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 69 от 22.06.2022 г. по т. д. № 878/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 20 от 09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 144 от 07.10.2010 г. по т. д. № 806/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о. – по въпросите под № 3; т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 96 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 4696/2022 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 4; решение № 1 от 22.04.2016 г. по т. д. № 2750/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60095 от 07.02.2022 г. по т. д. № 1728/2020 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 5 и решение № 176 от 13.06.2012 г. по т. д. № 1078/2010 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 6. Против жалбата е постъпил писмен отговор от Р. В. Р. – синдик на „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.), със становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с оглед относимите към производството по чл. 288 ГПК доводи на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След обсъждане на събраните по делото и приети за относими доказателства, в т. ч. заключението на приетата в първата инстанция съдебно-оценителна експертиза, съставът на въззивния съд е формирал следните изводи: Предмет на предявения срещу „Интернешънъл Инвестмънт енд Девелъпмънт“ ЕООД (н.) и И. М. Н. главен иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ е договорът, обявен за окончателен с влязлото в сила на 20.11.2012 г. решение от 01.11.2012 г. по т. д. № 35/2011 г. по описа на ОС – Габрово, който попада в предметния обхват на чл. 647 ТЗ, а не самият съдебен акт. Уважаването на предявения иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: висящо производство по несъстоятелност; кредитори, чиито вземания подлежат на удовлетворяване; извършена от длъжника възмездна сделка, при която даденото значително надхвърля стойността на полученото; сделката да е извършена в двугодишен срок преди подаването на молбата по чл. 625 ТЗ, но не по-рано от датата на неплатежоспособността, като законът презумира увреждащия й характер при икономически нееквивалентната размяна, водеща до намаляване масата на несъстоятелността, съотв. намаляваща или лишаваща кредиторите от възможност да удовлетворят вземанията си, без да се доказва наличие на недобросъвестност. В случая е налице висящо производство по несъстоятелност, в което има кредитори с приети вземания; като атакуваната възмездна сделка – окончателен договор от 20.11.2012 г., е извършена в подозрителния период – две години преди подадената на 31.10.2014 г. молба по чл. 625 от Т3 и не по-рано от определената дата на неплатежоспособността – 20.11.2012 г. По спора дали даденото по процесната възмездна сделка значително надхвърля полученото съдът се е позовал на съдебната практика - решение № 106 от 31.05.2013 г. по т. д. № 388/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 22.04.2016 г. по т. д. № 2750/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60095 от 07.02.2022 г. по т. д. № 1728/2020 г. на ВКС, I т. о., и е заключил, че равностойността на престациите се преценява към момента на сключването на сделката, като критерият „равностойност“ не е еднозначен и не може да се тълкува като пълен идентитет между цената на даденото и цената на полученото по сделката; те следва да са съпоставими и съответстващи на цените на конкретните стоки (имущество) през релевантния период; наличието на неравностойност, т. е. несъответствие на платената цена с действителната стойност на придобитото, не съставлява самостоятелно основание за прогласяване на относителна недействителност, а несъответствието следва да бъде значително; не може да бъде въведен единен критерий относно това, кое е „значително“ – нито като абсолютна стойност, нито като процент или обикновена дроб; дали неравностойността на престациите е значителна и дали тя обуславя недействителност на сделката се преценява във всеки конкретен случай, като при разпоредителни сделки с недвижим имот еквивалентността на престациите се преценява чрез съпоставяне на реалната пазарна стойност на имота към момента на сключване на договора със стойността на насрещната престация на приобретателя, уговорена при сключване на сделката, а въпросът налице ли е еквивалентност между разменените престации или даденото от длъжника надвишава по действителна стойност полученото е фактически, а не правен, и е изцяло в зависимост от конкретните данни по делото. В случая с обявения за окончателен договор дружеството - длъжник е прехвърлило на И. М. Н. обособени обекти, конкретизирани в съдебния акт, с което е погасило изцяло неизпълнените си задължения по нот. акт от 18.01.2010 г. в размер на 105 000 лв., използвайки като погасителен способ даване вместо изпълнение. Видно от приетото по делото заключение на съдебно-оценителната експертиза към момента на обявяване на окончателния договор – 20.11.2012 г., общата пазарна стойност на обектите е 331 055. 99 лв., която превишава повече от 3 пъти дължимата престация, оценена от страните по сделката на 105 000 лв., което води до значителна нееквивалетност между разменените престации. Доколкото непосредствената правна цел на даването вместо изпълнение е да се погаси съществуващо задължение, то при сурогатното удовлетворение на вземането няма да е налице увреждане, но само когато е налице еднакво намаляване както на актива, така и на пасива, при което единствено общото удовлетворяване на кредиторите не може да се счита накърнено, какъвто не е настоящият случай, в който активът е намалял със сумата 331 055.99 лв., а пасивът – със сумата от 105 000 лв. С тези мотиви въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, поради което първоинстанционното решение в тази му част е отменено и предявеният на това основание иск е уважен. За да уважи и иска с правно основание чл. 55, ал. 1, прелд. 3 ЗЗД, съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви, че крайната цел на водене на отменителните искове по чл. 647 ТЗ е възможността за попълване масата на несъстоятелността и обезпечаване на възможността за осребряване на имуществото на длъжника за удовлетворяване на приетите вземания в производството по несъстоятелност, като исковете са конститутивни по своята правна същност и имат за предмет обявяване за недействителни по отношение на всички кредитори на несъстоятелния длъжник на посочените сделки/действия, правните последици на които отпадат с обратна сила по отношение на кредиторите на несъстоятелността при уважаването им. На основание чл. 649, ал. 2 ТЗ положителното съдебно решение открива възможността чрез осъдителен иск синдикът да иска връщане на даденото от длъжника по атакуваните сделки от съконтрахента. Спецификите на универсалното принудително изпълнение предполагат имуществените права – предмет на сделките, обявени за недействителни, да се върнат в масата на несъстоятелността, за да бъдат осребрени по предвидения в закона ред, като законодателят е приравнил правните последици по отношение на разменените престации по прогласените за недействителни сделки по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ на правните последици при нищожните или унищожените сделки – чл. 34 ЗЗД. С обявяването за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката по чл. 647 ТЗ, имаща за предмет право на собственост или друго вещно право върху вещ, отчужденото имущество подлежи на реституция – третото лице дължи връщане на полученото в масата на несъстоятелността, респ. в неговия патримониум на основание чл. 648 ТЗ възниква правото на вземане срещу несъстоятелното дружество за връщане на даденото, а съгласно изричната разпоредба на чл. 648 ТЗ, когато даденото не се намира в масата на несъстоятелността или се дължат пари, третото лице става кредитор, т. е. следва да предяви своето вземане в производството по несъстоятелност. Според въззивния съд, ирелевантни за възникването на реституционното право на третото лице са претенциите на други лица по отношение на вещите – предмет на недействителната сделка, подлежащи на връщане в масата на несъстоятелността, вкл. в хипотезата на придобити имуществени права от трети добросъвестни лица преди вписването на исковата молба (чл. 646, ал. 7 ТЗ и чл. 647, ал. 3 ТЗ), като конкуренцията на права между кредиторите на несъстоятелността, по отношение на които има действие влязлото в сила съдебно решение по чл. 647 ТЗ, и третите лица, претендиращи собствени права върху имуществото, подлежащо на връщане в масата на несъстоятелността, следва да се разреши в производство по иск по чл. 108 ЗС. Невъзможността вещите да се върнат в масата на несъстоятелността поради тяхното загубване, погиване или придобиването им от трето добросъвестно лице обуславя възникването на вземане на несъстоятелното дружество срещу съконтрахента по обявената за недействителна сделка за тяхната парична равностойност, но е без значение за възникването на правата по чл. 648 ТЗ. Настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установяват предпоставките на закона за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По първите два въпроса за задълженията на въззивния съд да извърши своя преценка на доказателствата и на правнорелевантните факти, както и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, както и да обсъди в рамките на спорния предмет доводите и възраженията на страните и доказателствата във връзка с тях, съставът на касационния съд приема следното: Липсва отклонение от практиката на ВКС по първия въпрос, доколкото от мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че съдът е формирал свои собствени изводи на база на обсъдените като относими към разрешаването на спора доказателства и в резултат на това е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените искове. Действително съставът на въззивния съд не е изложил достатъчно съображения по въпроса, защо приема, че за да прецени еквивалентността на престациите по атакуваната сделка следва да сравни посочените в решението стойности с оглед оспорването, направено от касатора, пред първата и пред въззивната инстанция, като единствено е отбелязал, че насрещната престация е в уговорения между страните размер от 105 000 лв. Обсъждането на възраженията обаче не би довело до различен резултат по спора въз основа на съобразените от въззивния съд доказателства. Стойността на довършителните работи, неизпълнени от ответното дружество, е видна от спогодителния протокол, подписан между ответниците на 17.07.2011 г., с характер на установителен договор относно вида на неизпълнените работи по сградата и тяхната стойност. За тази стойност и основавайки се на спогодителния протокол, касаторът е предявил осъдителен иск, като изрично е твърдял, че сумата 105 000 лв., претендирана като обезщетение за неизпълнение, се равнява на стойността на неизпълнените от ответното дружество СМР (а не на част от тях). Именно за погасяване на задължения в размер на тази сума е постигната съдебната спогодба между същите страни – сега ответници, в която е инкорпориран предварителният договор, обявен за окончателен от съда по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което резонно същата е приета от съда за релевантната стойност на насрещната престация. Доколкото ищецът по настоящото дело се позовава на същите факти в обстоятелствената част на исковата молба, то тежестта за тяхното оборване е върху касатора – той следва да докаже твърденията си, че стойността на довършителните работи по сградата надвишава тази, която е установена с посочените по-горе доказателства и чрез неговите признания, независимо, че експертиза за установяване на стойността на довършителните работи първоначално е била поискана от ищеца, била е допусната от съда и впоследствие заличена, включително поради непредставяне на необходимите за извършването й строителни книжа от нито една от страните. Същевременно в отговора на въззивната жалба липсват доводи, че пазарната стойност на прехвърлените имоти е по-ниска от посочената в заключението на вещото лице и съответно съобразена от съда, т. е. липсва оспорване на този релевантен факт като неправилно установен от първата инстанция, поради което въззивният съд не е дължал обсъждане на невъведени в предмета на спора обстоятелства. Освен това обясненията на вещото лице са дадени по поставени от ответниците въпроси относно обстоятелства, които не са били предмет на изследване съобразно задачата, поставена на експертизата, и не са доказани по делото, т. е. не съответстват на данните по делото оплакванията, че заключението по съдебно-оценителната експертиза е непълно и невярно или че не кореспондира с останалите годни доказателства по делото. Както се посочи, пред въззивния съд липсват сега наведените възражения за непълнота и неточности в заключението на вещото лице, относими към определяне на пазарната стойност на имотите, както и позоваване на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения в тази връзка, не са отправени и доказателствени искания към съда. С оглед гореизложеното отсъстват основания за допускане на касационно обжалване и по следващите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещи оценката на заключението на вещото лице и служебните задължения на въззивния съд във връзка с назначаването на експертиза. По четвъртия въпрос липсва и отклонение от задължителната практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при съобразяване, че същите са относими не само към въззивната жалба, но и към отговора на жалбата, тъй като те съвместно очертават предмета на ограничения въззив. Не са налице основания за допускане на касационен контрол и по петия поставен от касатора въпрос, който касае момента на извършване на преценката за нееквивалентност. На първо място въз основа на съответно цитираната съдебна практика съставът на въззивния съд изрично е посочил момента на сключване на окончателния договор като такъв, релевантен за преценката относно равностойността на престациите, поради което правните му изводи не се намират в противоречие с практиката на ВКС, а обосноваността на фактическите му констатации е извън предмета на делото по селектиране на жалбите на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. На второ място в цялото производство касаторът не е посочил каква според него е стойността на довършителните работи към нито един от моментите през 2011 – 2012 г., съответно не е твърдял и установил междувременно тя да се е повишила. На трето място приетият от въззивния съд размер на равностойност на довършителните работи е повече от два пъти по-нисък от данъчната оценка на прехвърлените имоти, която в периода 2011 г. – 2012 г. не е била нормативно увеличавана и може да се приеме като ориентир за пазара и в най-неблагоприятния за приобретателя случай. Дори към тази сума да се добавят дължимите лихви, доколкото обявеният за окончателен предварителен договор между ответниците е сключен в производство по осъдителен иск по чл. 79, ал. 2 ЗЗД за сумата от 105 000 лв., то насрещната престация на касатора все още е значително по-малка от полученото от него в резултат на атакуваната сделка. По последния шести въпрос също не се установява приложното поле на касационното обжалване, тъй като той отново е относим към правилността на въззивното решение. В решението са изложени съображения, че в предмета на иска по чл. 649, ал. 2 ТЗ не попада спорът за материално право с трети лица относно собствеността върху отчужденото имущество, който следва да бъде решен в друго производство, т. е. съдът не е формирал извод, че няма разместване на имуществени блага между страните по атакувания окончателен договор, от каквато защитна теза е предпоставен поставеният въпрос. Отделно от горното не се установява и твърдяното противоречие между въззивното решение и посочената от касатора практика на ВКС, която не касае иска по чл. 649, ал. 2 ТЗ. В заключение съставът на Върховния касационен съд приема, че не се установяват релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи и/или допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба, поради което и