Определение № 50350 от 22.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1409/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. Х., [населено място], срещу решение № 169/18.03.2022 г., постановено по т.д.№ 25/2022 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261468/04.11.2021 г. по т.д.№ 125/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора против „И.-21“ АД /н./, [населено място] и М. Г. С., [населено място], искове за установяване на основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ съществуването на неприети в производството по несъстоятелност на „И.-21“ АД парични вземания, които са били предмет на прехвърляне от Л. П. П. на Б. С. Х. с договор за цесия от 03.02.2017 г., както и за установяване на основание чл.694, ал.3, т.1 ТЗ несъществуването на приети в производството по несъстоятелност на „И.-21“ АД парични вземания, предявени от М. Г. С., които са били предмет на прехвърляне от Л. П. П. на М. Г. С. с договор за цесия от 23.04.2019 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците „И.-21“ АД /н./ и М. Г. С. оспорват касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че с договор за заем от 29.04.2009 г. Л. П. е предоставил на „И.-21“ АД сумата от 160000 евро със срок за връщане до 29.10.2009 г. при месечна лихва от 4,2 %. Заемът е обезпечен с учредена договорна ипотека с нотариален акт № 193, дело № 379/2009 г., а по гр.д.№ 61848/2012 г. на СРС е издаден на 09.01.2013 г. изпълнителен лист в полза на Л. П. за сумата от 160000 евро, ведно със законната лихва от 21.12.2012 г. и за сумата от 120960 евро – лихва за периода от 30.11.2009 г. до 30.05.2011 г. и за сумата от 18590,20 лв. – разноски по делото. С договор за цесия от 03.02.2017 г. Л. П. е прехвърлил на Б. Х. вземането си срещу „И.-21“ АД в общ размер от 596544,41 лв. по издадения на 09.01.2013 г. изпълнителен лист. С договор за цесия от 23.04.2019 г. Л. П. е прехвърлил на М. С. вземането си срещу „И.-21“ АД по издадения на 09.01.2013 г. изпълнителен лист. Подписите на страните по договора за цесия от 23.04.2019 г. са нотариално заверени на същата дата, а на 07.05.2019 г. на „И.-21“ АД е връчено уведомление от Л. П. за извършено прехвърляне на вземането. По образуваното изпълнително производство № 20157810400187 М. С. е конституиран като взискател на мястото на Л. П.. В производството по несъстоятелност на „И.-21“ АД са предявени вземанията на Б. Х. и на М. С., като в списъка на приетите вземания е включено вземането на М. С., а в списъка на неприетите вземания – това на Б. Х.. В първоинстанционното производство с оглед на заявено оспорване са били допуснати гласни доказателства за установяване на датата, на която е бил сключен договорът за цесия между Л. П. и Б. Х.. Въззивният съд е приел, че не са допуснати нарушения във връзка с доклада на делото, независимо от неточната квалификация на твърденията на страните, но точно са посочени фактическите твърдения и спорните обстоятелства и доказателствената тежест е разпределена правилно. Според решаващия състав достоверността на датата на договора и доказването й със свидетелски показания е недопустимо. Посочено е, че частният документ има достоверна дата за третите лица само в хипотезата на чл.181, ал.1 ГПК, като по делото не са били ангажирани доказателства, въз основа на които да се направи извод, че договорът от 03.02.2017 г. действително е сключен на тази дата. Договорът за цесия от 23.04.2019 г. има достоверна дата съгласно чл.181 ГПК предвид нотариалното заверяване на подписите на страните, докато най-ранният момент, от който би могъл да се направи извод за достоверност на договора от 03.02.2017 г. е свързан с представянето му от Х. при предявяване на вземането в производството по несъстоятелност на 21.02.2020 г. За съществуващо е прието вземането на М. С. с оглед на достоверната дата от 23.04.2019 г. на договора за прехвърляне на вземането, която е противопоставима на третите лица, включително и на Б. Х.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя две групи процесуални въпроси, всички свързани с тълкуването и приложението на разпоредбата на чл.181 ГПК – относно позоваването от страна по делото на достоверност на датата и указанията, които следва да даде съдът в тази връзка, както и за допустимите доказателствени средства за установяване на датата на съставяне на частен документ, когато тя не е удостоверена от нотариус и дали кредитор, оспорващ вземането на друг кредитор е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК. Касаторът се позовава на: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д.№ 3590/2020 г. на ІV г.о., решение № 4/11.09.2013 г. по гр.д.№ 454/2012 г. на І г.о. и решение № 17/13.06.2019 г. по т.д.№ 1104/2018 г. на І т.о. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Заявените от касатора въпроси могат да се обобщят като въпрос за допустимите доказателствени средства за установяване по смисъла на чл.181 ГПК на достоверна дата на частен документ и този въпрос е от значение за решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение САС е формирал извод за недопустимост на свидетелски показания въз основа на цитираните от него решение № 80/17.07.2013 г. по гр.д.№ 161/2012 г. на ІV г.о. и решение № 235/04.06.2010 г. по гр.д.№ 176/2010 г. на ІІ г.о. В първото решение е изразено принципното становище, че „е недопустимо със свидетелски показания да се установява самата достоверна дата на частния документ“. Посочена е практиката по второто решение, в което е дадено тълкуване на понятието „трети лица“ по смисъла на чл.181 ГПК. В решенията, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, както и в служебно известното решение № 9/06.06.2016 г. по т.д.№ 3773/2014 г. на І т.о. е коментирана допустимостта на свидетелските показания при оспорване на датата на съставяне на документа, както и противопоставимостта на посочената дата в документа на трети лица. В този смисъл следва да се прецизира допустимостта или недопустимостта на свидетелски показания относно установяването на факти, които са от значение, за да се приеме дали частният документ е с достоверна дата по отношение на третите лица. На основание чл.694, ал.7 ТЗ не се дължи предварително внасяне на държавна такса. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд