Определение № 50425 от 03.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1075/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М., чрез пълномощника им адвокат Д. Ч., против решение № 66 от 2.11.2021 г. и касационна жалба против с решение № 146 от 22.12.2021 г., постановени по гр. д. № 197 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Силистра в частта, с която е отменено решение № 260047 от 28.04.2021 г. по гр. д. № 527/2020 г. на Районен съд - Силистра и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М. (вписани след поправка на очевидна фактическа грешка вместо В. К. П.), че Г. Р. Ф. е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** и е отхвърлен предявения от Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М. (вписани след поправка на очевидна фактическа грешка вместо В. К. П.) против Г. Р. Ф. ревандикационен иск по отношение на тази 1/2 ид.ч. от същия апартамент.

Г. Р. Ф. е подала чрез пълномощника си адвокат И. Р. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

Въззивното решение в частта, с която е уважен предявения от Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М. против Г. Р. Ф. ревандикационен иск за 1/2 ид.ч. от апартамента е влязло в сила като необжалвано.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че Г. Ф. е основала правото си на собственост на 1/2 ид. ч. на следните твърдения: с наследодателя на ответниците се намирали във фактическо съжителство от 1991 г. до смъртта му на 20.11.2019 г. Всеки от тях бил настанен самостоятелно във ведомствено жилище, но след като заживели съвместно от предприятието, в което работели, ги настанили в по-голямо жилище, като издали настанителната заповед на П. К., в която било посочено настаняване на тричленното му семейство, което се състояло от нея, сина й и П.. Малко след настаняването последвало закупуване на жилището, но тъй като страна в настанителното правоотношение бил единствено съжителят й, то и договорът за покупко-продажба бил сключен с него. Независимо от това тя винаги се е считала за пълноправен съсобственик, каквото поведение демонстрирала както пред съпруга си, така и пред околните. Възприела обстоятелството с вписани имена на съжителя си в настанителните и прехвърлителни документи като израз на уважението й към лицето, с което съжителства и без да отдава формално значение на документалното отразяване и затова и не предприемала разговори и действия с П. за прехвърляне на част от имота на нея чрез правна сделка. Счита, че след смъртта на П. П. отношенията му с неговия наследник следва да бъдат уредени като й бъде признато правото на собственост по отношение на 1/2 ид. ч., придобита въз основа на давностно владение, продължило повече от 30 години.

Ответникът В. К. П. (починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците си Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М.) е оспорил иска с твърдения, че ищцата е живяла заедно с брат му в собственото му жилище и фактическите им съпружески отношения били единственото основание тя да бъде допусната в имота, а по тази причина ищцата не притежава качеството владелец. Никога не е манифестирала наличие на намерение за своене на вещта, още по-малко за отричане правото на собственост на съжителя й. Предявил е насрещен ревандикационен иск.

Съдът е приел за установено, че ищцата е живяла непрекъснато с П. П. в процесния апартамент от 1991 г. до неговата смърт, както и до настоящия момент. Двамата са се запознали, работейки в СП „Водно стопанство“ – клон Силистра, от където и били настанени да живеят в едностайни ведомствени жилища, а след събирането им за съвместно живеене – в по-голямо жилище (процесното), в качеството им на тричленно семейство – той, ищцата и нейния син от предходен брак. На 16.04.1991 г. по реда на НДИ на П. К. П. е продаден процесния апартамент, който до този момент е бил ведомствен, държавна собственост, като е отбелязано, че купувачът е заплатил продажната цена. П. К. П. е починал на 20.11.2019 г. и е оставил за свой единствен наследник брат си В. К. П..

Счел е, че се спори дали тя е била владелец на имота.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ищцата е осъществявала само търпими действия. Посочил е, че съгласно правната теория търпими са всички онези действия, които съставляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, извършват се с изричното или предполагаемо негово съгласие и за които може да се предположи, че той би търпял да се извършват само от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това се смятат за извършени с негово съгласие. Пример за такива действия е когато някой разреши на друг да се настани да живее временно в неговата къща. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това се различават от държането и владението и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Счел е, че в случая 30 годишното съжителство между ищцата и П. П., приключило със смъртта на последния, не може да се възприеме като търпими действия в посочения смисъл. Търпимите действия се отличават с откъслечност, несистемност, временен характер. Ищцата живее в процесното жилище от 1991 г. редом със съжителя си П. П., като и адресната й регистрация по постоянен адрес е именно на този адрес от 2001 г., когато законодателно са въведени изискванията за регистрация на настоящ и постоянен адрес.

Приел е, че показанията на всички разпитани по делото свидетели установяват безпротиворечиво, че П. П. и Г. Ф. са живели съвместно като семейство в процесното жилище почти 30 години и до неговата смърт, поддържайки много добри отношения помежду си, като повечето свидетели дори не са подозирали, че не са имали сключен граждански брак.

Свидетелят К., колега на Г. и П., заявява, че му е известно, че са заживели съвместно в апартамента много отдавна и той ги е познавал като едно нормално семейство, с което съжителствали в един вход до 2005 г. Виждал ги е да ходят заедно в имотите на П. в [населено място], където са престоявали по седмица и са се връщали, на терасата на апартамента е имало често пране и въобще е било видно, че Г., като стопанка на имота, го свои заедно със съжителя си. Дори не е знаел, че двойката е нямала брак, а е разбрал това едва след смъртта на П..

Свидетелят М., също колега на П. и Г., също заявява, че през цялото време на съжителството им ги е възприемал като семейство, а и поведението им в обществото е било такова, както по отношение на имота, така и в личните им отношения – пътували са заедно за работа всяка сутрин, извършвали други семейни дейности съвместно. Свидетелят е имал служебно задължение да подготви становище за раздаване на новопостроения ведомствен блок и именно той е направил предложение Г., като технически ръководител на обект, да получи апартамент в този блок, а после по решение на Стопанския съвет се издала заповедта за настаняване на П. и тричленното му семейство и впоследствие се е извършила продажбата на жилището. Не му е известно защо в тези документи фигурира само името на П., а не на Г., но е категоричен, че волята на съвета е била в това жилище на живее Г. и ако П. не е бил неин съжител, то е нямало да бъде записан в настанителната заповед и да е страна по сключения по-късно договор за покупко-продажба.

Свидетелката Г., отново колега на П. и Г., заявява, че е било всеизвестно, че на Г. се дава по-голямо жилище, а и всички са знаели, че те са семейство. Винаги са си живели в апартамента, обитавайки го като семейство и Г. никога не е напускала жилището (в този смисъл са и показанията на свидетелката Ф.). Г. получавала висока заплата и е влагала целия си труд в жилището, заедно с П. са му правили основен ремонт, а и синът на Г. е отраснал в този апартамент, отглеждан и от двамата, като след пълнолетие заминал за [населено място]. Впечатленията й са, че Г. през цялото време е живяла в това жилище, чувствайки се като у дома си и демонстрирайки това пред всички. Грижила се и гледала заедно с П. и баща му, който две години преди смъртта си живял при тях в жилището.

Н. П. (разпитана като свидетел преди встъпването си в процеса, като правоприемник на ответника В. П.) също е заявила, че Г. е живяла с П. в апартамента от 1991 г., а че апартамента е на името на П. разбрала по повод на делото. След смъртта на съжителя си Г. е викала брат му да й поправя нещо в апартамента (като това действие съдът е приел като потвърждение, че тя продължава да владее апартамента като свой и предприема необходимите действия по неговата поддръжка). След смъртта на П. Г. е пристискала В. за прехвърляне на апартамента (което изявления ищцата оспорва като лъжа).

Съдът е посочил, че показанията на Н. П. не следва да се кредитират, тъй като тя е пряко заинтересована от изхода на спора и те не могат да се възприемат като безпристрастни.

По отношение твърдението на ищцата, че за закупуване на апартамента, тя е предоставила сумата 6000 лв. нейни лични средства по повод уреждане на имуществените отношения при прекратяване на брака с бившия й съпруг през 1990 г., съдът е приел, че този факт е ирелевантен, защото той би имал значение за евентуални облигационни отношения между ищцата и купувача по договора, но не и към възникване на правото на собственост.

Окръжният съд е направил извод, че всички доказателства, вкл. и свидетелските показания, водят до извод, че ищцата е установила съвладение на процесния имот в продължение на 30 години, като е демонстрирала намерение за своене пред собственика на имота, който го е допускал и не се е противял, така и пред другите. Липсват данни по делото, че П. П. е имал воля да притежава имота само за себе си, а напротив ищцата е придобила фактическата власт върху имота, която изрично е заявявала и ясно демонстрирала освен с едностранни действия и явното съгласие на съжителя си. Г. Ф., е афиширала с волята на П. П., намерение за изначално установяване на едно общо владение, принадлежащо едновременно и на двамата като съвладелци, които заедно да упражняват фактическа власт върху вещта, третирайки я като своя. Съвладението като множественост и общност не трябва да се смесва с отделните съвладелци, за всеки един от които владението произвежда напълно самостоятелно действие. В случая извън обикновеното съжителство, ищцата е извършвала действия, с които излиза извън рамките на права по договор за послужване, респ. търпими действия, а характерни за титуляр на правото на собственост, което намира недвусмислена външна изява посредством нейни думи и действия, със знанието на собственика. Владението е установено явно и няма инцидентен характер, а е чрез постоянно, непрекъсвано и спокойно упражняване на непосредствена власт върху вещта, служейки си с нея и стопанисвайки я през целия 30-годишен период.

При тези изводи и във връзка с твърдяното от ищцата съвладение на по 1/2 ид.ч. от двамата съжители, въззивният съд е приел, че Г. Ф. и П. К. са своили имота, държейки го за себе си в квотите, за които сами са се споразумяли като живеещи на съпружески начала, а именно по 1/2 ид. ч. за всеки, поради което и предявения от Г. Ф. установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. е основателен.

За да постанови решение № 146 от 22.12.2021 г. за поправка на решение № 66 от 2.11.2021 г. окръжният съд е приел, че е допуснал очевидна фактическа грешка, като е изписал името В. К. П. и неговото ЕГН, а няма съмнение, че волята на съда касае правните субекти, които е конституирал като ответници по делото в последното съдебно заседание в качеството им на наследници на В. К. П., по отношение на когото производството е прекратено. Дори когато името на страна е грешно изписано в мотивите и диспозитива на съдебния акт, щом няма съмнение относно правния субект, спрямо когото се е произнесъл съдът, то е допусната очевидна фактическа грешка.

Доколкото касаторите се позовават на недопустимост на въззивното решение, като постановено против починалия им праводател, първо следва да бъдат разгледани сочените от тях основания за допускане на касационно обжалване на решение № 146 от 22.12.2021 г.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото същото е основано на довода, че разрешаването на спора между ненадлежни страни води до недопустимост на решението, а това не е порок, който е от категорията на очевидните фактически грешки, които съдът може да поправи сама, а от мотивите на решението по чл. 247 ГПК не може да се изведе, че съдът е формирал волята си спрямо починалия ответник В. П..

Въпросът: „дали разрешаването от съда на спора между ненадлежни страни представлява грешка от категорията на очевидните фактически грешки и може ли съдът служебно да поправя такава грешка“, следва да се квалифицира като поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото касаторите се позовават на противоречие с решение № 166 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 306/2010 г., І гр. о., решение № 16 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г., ІІ гр. о. и решение № 48 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 14/2012 г., ІІ гр. о. Сочените решения не установяват противоречие между практиката на ВКС и атакуваното решение на окръжния съд по чл. 147 ГПК поради различните обстоятелства по делата. Изводите по решение № 166 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 306/2010 г., І гр. о. и решение № 16 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г., ІІ гр. о. са направени по отношения на съдебни актове, постановени спрямо починала страна и без съдът да е бил уведомен и да е конституирал наследниците, а изводите по решение № 48 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 14/2012 г., ІІ гр. о. по отношение на решение, в което съдът е пропуснал да посочи като съделител лице, което е участвало в производството и е включил като съделител починало лице, като е отказал да допусне поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на решението.

Касаторите считат, че в противоречие с посочените три решения на ВКС, както и на решение № 89/2010 г. по гр. д. № 387/2009 г., І гр. о. е постановено атакуваното решение по чл. 147 ГПК по следните въпроси:

• налице ли е очевидна фактическа грешка щом няма разминаване между приетото в мотивите и постановеното в диспозитива на решението, макар съдът да се е произнесъл спрямо ненадлежна страна – заличен поради смърт правен субект, заместен от наследниците по закон, надлежно конституирани в процеса;

• представлява ли очевидна фактическа грешка произнасянето спрямо ненадлежна страна както в мотивите, така и в диспозитива на решението, при условие че е безспорно ясно спрямо кой правен субект се е произнесъл съдът;

• ако в хода на процеса е осъществена хипотезата на чл. 227 ГПК и поради смърт е заличена страната и на нейно място като страна в процеса са конституирани наследниците й по закон, произнасянето на съда като в мотивите, така и в диспозитива на постановеното съдебно решение спрямо починалия и вече заличен правен субект има ли характера на очевидна фактическа грешка и може ли съдът сам служебно да я поправи в производство по чл. 247 ГПК.

Твърдяното противоречие с практиката на ВКС не е удостоверено. Както вече бе посочено преценката по решение № 166 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 306/2010 г., І гр. о., решение № 16 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г., ІІ гр. о. и решение № 48 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 14/2012 г., ІІ гр. о. е извършена при релевантни обстоятелства, различни от тези по настоящото дело. Решение № 89/2010 г. по гр. д. № 387/2009 г., І гр. о. не е приложено от касаторите и съдебен акт с подобни номер и година на решението и номер и година на делото не се намира в информационната система на ВКС.

Следва да се отбележи, че по същество въпросите са основани на тезата на касаторите, че за да има очевидна фактическа грешка е задължително да има разминаване между отразеното в мотивите и в диспозитива на съдебния акт, докато практиката на ВКС приема, че очевидна фактическа грешка е налице при разминаване между действително формираната и отразената в решението воля, дори и погрешно отразеното да е и в мотивите и в диспозитива на решението, щом тези грешки са фактически, а не в правните изводи на съда.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд - Силистра № 146 от 22.12.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.

По основанието за допускане на касационно обжалване на решение № 66 от 2.11.2021 г.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Н. П., Н. В. П. и Г. В. М. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето и чл. 280, ал. 1, т.- 1 и т. 3 ГПК, като поставят следните въпроси:

1) длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с относими към предмета на делото императивни правни норми при формиране на решаващия си извод;

2) дали последиците, които законът в чл. 21 СК предвижда за съпрузите се прилагат в отношенията на небрачни партньори;

3) може ли от обстоятелството, че един от партньорите е придобил недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба, който го легитимира като единствен собственик и владелец на целия имот на правно основание и който договор е сключен по време на съвместно съжителство, за партньора на купува да възникнат последиците по чл. 21 СК, а именно заради общия принос в съвместното съжителство в същия имот, правото на собственост върху него да възникне общо за двата партньори, независимо от това на чие име е придобит имотът;

4) длъжен ли е съдът да обсъди по същество и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните;

5) дали игнорирането на част от доказателствата, събрани по делото, липсата на преценка по отношение на тях и на връзките им останалите доказателства по делото, представлява нарушение на съществени съдопроизводствени права и води до формирането на неправилен и необоснован решаващ извод;

6) допустими ли са свидетелски показания, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, при условие че по делото не са представени писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно;

7) възможно ли е в периода 1990 до 21.07.2000 г., при действието на забраната на чл. 29 ЗС (ДВ бр. 31 от 1990 г. и бр. 33 от 1996 г.) чужд гражданин да установи фактическа власт върху жилище или част от него в страната, която да осъществява състава на придобивната давност, при условие, че в този период чужденецът няма право да притежава такава вещ;

8) от факта на закупуване на жилище по време на съвместно съжителство от едни от небрачните партньори, въз основа на договор за покупко-продажба, който легитимира купувача като единствен собственик и владелец на целия имот, възниква ли за другия партньор фактическа власт върху имота, представляваща съвладение годно да осъществи състава на придобивна давност, ако по отношение на него в качеството му на чужденец, действа забраната за придобиване на собственост върху такъв вид вещи (ДВ бр. 31 от 1990 г. и бр. 33 от 1996 г.);

9) в случай, че в период, в който са действали ограниченията, установени в чл. 29 ЗС, ДВ бр. 31 от 1990 г. и бр. 33 от 1996 г. по отношение на чужденец не е могло да възникне съвладение, необходимо ли е след 21.07.2000 г., когато те са отпаднали, чужденецът отново специално да демонстрира спрямо собственика намерение да владее и свои част от имота за себе си;

10) длъжен ли е при спор за собственост на имота съдът да установи точно в кой момент и с какви действия е демонстрирал своето намерение претендиращия права чужденец, както и дали тези действия са годни да отблъснат владението на собственика;

11) при условие, че чрез сключването на договора за покупко-продажба купувачът се легитимира вече като единствен собственик на целия имот, упражняващ фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на другия и от момента на придобиването до смъртта си собственикът е живял в жилището постоянно и необезпокоявано, възможно ли е в същия период да съществува съвладение в полза на неговия партньор, който обитава същото жилище със съгласието на собственика, поради близките си отношения с него, обусловени от небрачно партньорство;

12) при условие, че двама небрачни партньори заживеят заедно във ведомствено жилище въз основа на заповед за настаняване на името на единия, с което установяват фактическа власт върху вещта като нейни държатели и впоследствие само единия партньор закупи с договор за продажба на държавен имот същото жилище, представлява ли този факт основание да се приеме, че той е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на другия и е отблъснал неговото съвладение, ако такова въобще е възникнало.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е недопустимо, като постановено спрямо починало лице, вместо спрямо конституираните в процеса негови правоприемници. Съдът е приел, че е допуснал очевидна фактическа грешка, посочвайки наследодателят на касаторите, като ответник по иска, вместо самите тях и я е поправил по реда на чл. 247 ГПК.

Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е очевидно неправилно с оглед наличие на противоречиви мотиви. Съдът действително е посочил, че ищцата твърди, че е придобила правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от имота по силата на давностно владение, продължило повече от 30 години, но наследодателя на ответника отрича това нейно право. Ищцата не е твърдяла, че П. П. е оспорвал правата й, а следователно се касае до очевидно неточно обективиране на констатацията на съда как е възникнал правния спор, а не до признание на страната на неизгоден за нея факт, нито до формиране на противоречива воля на съда.

Въпроси 1, 7, 8 и 9 са свързани със ограниченията чужденци да придобиват право на собственост в периода 1990 – 2000 г. Същите са относими, доколкото въпреки изричния довод на ответниците, съдът не е изложил съображения по приложението на чл. 29 ЗС в редакцията от ДВ бр. 31 от 1990 г. и бр. 33 от 1996 г. Отговорът на въпросите обаче не би рефлектирал върху изхода на спора с оглед приетите от съда факти – ищцата е завладяла 1/2 ид.ч. от жилището със съгласието на собственика му П. П. от момента на закупуването му от последния през 1991 г. и владението със съгласието на собственика е продължило до неговата смърт през 2019 г. Законовите ограничения за придобиване на собственост от чужденци са от значение за течение на срока на придобивната давност, а не за владението, а от отпадането им е изминал период повече от десет години, поради което и въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Въпроси 2 и 3 не могат да бъдат свързани с мотивите на съда. Липсват изводи, че при закупуването апартаментът е придобит общо от ищцата и П. П. с оглед обстоятелството, че същите са били във фактическо съпружеско съжителство. Направените от съда изводи са, че собствеността е придобита въз основа на договора, сключен по реда на НДИ-отм. от П. П., а ищцата е придобила права върху 1/2 ид.ч. въз основа на давностно владение, осъществявано с негово съгласие. Като неотносими тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Въпроси 4 и 5 са обосновани с твърдението, че съдът не е обсъдил доводите на ответниците, че единствен собственик на процесното жилище по силата на договора за продажба на недвижим имот държавна собственост е купувачът по договора; че от 1991 г. до смъртта си на 20.11.2019 г. купувачът е живял в процесния имот и го владял изцяло за себе си в качеството си на единствен собственик и не е възможно докато той е упражнявал владението върху вещта наред с неговото владение да възникне владение върху част от същата вещ и за друго лице, а следователно през описания период от време за ищцата не е текъл срок на давностно владение; че фактическата власт върху част от жилището е осъществявана от ищцата с позволението на собственика, т.е. на правно основание и същата следва да се квалифицира като държане; че заповедта за настаняване във ведомствено жилище не е основание да възникне начало на владение за ищцата, защото от една страна заповедта е на името на бъдещия купувач, а от друга – понеже всички настанени имат качеството на държатели на имота; че ищцата не е съпруга, нито член на семейството на бъдещия купувач; че предложението за закупуване на спорното жилище е било отправено от ръководството на предприятието към двата или само към ищцата, понеже всички документи за настаняване под наем в имота, както и договорът за покупко-продажбата му са на името на купувача и това е било известно на ищцата още от момента на съставянето на документите, а също и понеже в този момент е съществувала законова забрана чужденци да придобиват права върху такъв вид вещи; че купувачът не е имал намерение да придобива имота за двамата, в отклонение на изявената в договора за продажба на имота воля; че ищцата е чужденец и към момента, в който е започнала да обитава процесния имот до 21.07.2000 г. е съществувала законова забрана за нея да придобива право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти в страната, поради което в периода 1991 – 2000 г. за нея не би могло да възникне и владение, осъществяващо състава на придобивната давност, която да тече в нейна полза, без значение на какво основание е влязла в спорното жилище, като не е изяснено започнала ли е и ако да от кой начален момент да тече придобивна давност в този случай; че приживе на собственика ищцата никога не е манифестирала спрямо него своето намерение да свои част от вещта да себе си; че за първи път ищцата е заявила претенции спрямо имота след смъртта на собственика пред ответника, който е единствения му наследник по закон и от този момент не е изтекъл за нея срок на придобивна давност; че ищцата е вложила пари в закупуването на имота и че е изплатила по-голямата част от него; че не е установено основанието за хипотетично давани пари от ищцата на собственика; че събраните гласни доказателства, чрез които ищцата се опитва да опровергае съдържанието на официален документ, да установи правни сделки за действителността на които закон изисква писмен акт, както и договори на стойност по-голяма от 5000 лв., са недопустими. Съдът не е обсъдил и част от събраните доказателства – игнорирал е договора за покупко-продажба от 1991 г., който легитимира купувача като единствен собственик на имота; игнорирал е напълно показанията на свидетеля П., които заедно с показанията на свидетелката П. са единствените, установяващи момента, в който за първи път ищцата е изявила претенции към имота; не е обсъждал и не е изложил мотиви защо приема или отхвърля заповедите за настаняване на името на собственика, писмото, с което се определя кой да е купувач на имота, два броя адресни регистрации на името на ищцата.

С оглед посочената обосновка по въпроси 4 и 5 не се констатира противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.

С изключение на доводите относно наличието на законови ограничения чужденци да придобиват вещни права до 2000 г. (които в случая са неотносими към изхода на спора), останалите доводи, макар да не са възпроизведени в мотивите, по същество са обсъдени, доколкото въззивният съд е приел, че именно П. П. е придобил собствеността въз основа на договора за покупко-продажба от 1991 г., че именно с негово съгласие ищцата е установила владение върху 1/2 ид.ч. от жилището (с оглед на което не било необходимо да демонстрира завладяването); посочил е, че не кредитира показанията, че след смъртта на П. П. ищцата е искала от наследника му да й прехвърли апартамента, поради пряката заинтересованост на свидетелката Н. П. и макар да не е възпроизвел показанията на свидетеля П. относно същото обстоятелство, изложените мотиви се отнасят и до неговите показания, счел е за неотносимо обстоятелството дали ищцата е дала парични средства при закупуването на апартамента.

Изцяло неотносим се явява и въпрос 6. Той е свързан с тезата на касаторите, че извода на съда, че ищцата е установила съвладение от момента, в който тя и нейния партньор са заживели в жилището, би бил правилен, ако договорът за продажба по реда на НДИ, чрез който купувачът се легитимира като единствен собственик, бъде установен и признат за привиден, тъй като страните по сделката са постигнали съгласие помежду си, че изявената от тях воля в договора е различна от тяхната действителна воля и купувачът е действал в качеството на скрит пълномощник на ищцата. Тази теза е неотносима към данните по делото. Ищцата не е твърдяла, че е придобила права въз основа на договора от 1991 г., нито съдът е формирал подобен извод.

Неотносими към изводите на въззивния съд са и въпроси 10, 11 и 12. Същите са свързани с тезата, че ищцата е следвало да демонстрира пред собственика, с когото е живеела в спорния имот, завладяването на част от правата му. Формирания от съда извод обаче е, че владението върху процесната 1/2 ид.ч. е придобито със съгласието на собственика и е упражнявано с негово съгласие до смъртта му през 2019 г., а в тази хипотеза не е необходимо демонстриране на завладяването с оглед разясненията в ТР № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС.

С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на Г. Ф. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 900 лв., представляващи заплатено възнаграждение с ДДС на адвокат И. Р..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение