Определение № 46 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 620/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „МТК Гроуп“ ООД, чрез пълномощника му адв. М. Б. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и на Столична община, чрез процесуалния ѝ представител юрк. Кр. М., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 768/05.12.2022 г., постановено по в. т. д. № 664/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, Тринадесети състав, в частта, в която са уважени (по касационна жалба на Столична община – до присъдения размер от 46130,78 лв. за главницата; до присъдения размер от 12263,10 лв. – за акцесорната претенция), респ. в частта, в която са отхвърлени (по касационна жалба „МТК Гроуп“ ООД – до пълния предявен размер от 92261,56 лв. за главницата; до пълния му предявен размер от 24526,20 лв. - за акцесорната претенция) предявените от „МТК Гроуп“ ООД срещу Столична община кумулативно обективно съединени искове с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 79 ЗЗЗД (главния иск) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (акцесорния иск) за заплащане на индексирано възнаграждение по чл. 5, ал. 4, т. 2 от Договора за извършване на обществен превоз № СОА16-ДГ56-1196/02.12.20216 г. – за м. 10.2018 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 29.06.2021 г., до окончателното ѝ заплащане, както и за заплащане на законната мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 15.11.2018 г. до 28.06.2021 г. – в размер на 12263,10 лв. Касаторът „МТК Гроуп“ ООД поддържа, че въззивното решение – в обжалваната от него част, е неправилно, тъй като въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неговата необоснованост – вследствие на необсъждане в своята съвкупност и взаимовръзка на събраните по делото доказателства, както и при неправилното тълкуване на действително постигнатото между страните съгласие в клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор апелативният съд е достигнал до неправилния правен извод, че дори и промяната в цената на природния газ да превишава неколкократно уговорените 20% от първоначалната цена, индексацията на уговореното възнаграждение е в размер на 2,5%, като само при постигнато изрично съгласие между страните индексацията на дължимото възнаграждение би могла да бъде в размер от 5%. В Становището от 14.11.2023 г. „МТК Гроуп“ ООД е изложил правно съждение, че въззивното решение е недопустимо, тъй като апелативният съд не е дал правна квалификация на предявения иск за реално изпълнение, т.е. не е подвел предявеното спорно материално право под диспозицията на съответната материалноправно разпоредба. Счита, че с предявения главен иск не се претендира допълнително възнаграждение за осъществената от ищеца услуга – извършване на обществен превоз на пътници, а заплащане на извършените разноски за осъществяване на уговорения мандат по сключен договор за поръчка (арг. чл. 285 ЗЗД). Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните групи материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.1. „Длъжен ли е съдът да извърши надлежно тълкуване на спорна между страните по делото клауза от договор, сключен помежду им, която клауза е основание за спорното право?“; 1.2. „Може ли съдът при тълкуване на договор да подмени формираната при сключване му и обективирана в съдържанието му воля на договарящите?“; 1.3. „При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД?“; 1.4. „Необходимо ли е съдът да излезе и извън текста на самия договор, да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на договора, както и други обстоятелства, които са от значение, за да се установи действителната воля на страните?“; 1.5. „Следва ли при тълкуване на договора съдът да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване - съгласно чл. 20 ЗЗД?“; 1.6. „Следва ли съдът, при тълкуване на договора и/или на спорна между страните клауза относно уговорено възнаграждение, да държи сметка за обстоятелството, че сделката е търговска и е сключена от изпълнителя именно с цел реализиране на търговска печалба?“ (по тези въпроси твърди противоречие с Решение № 67/30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II ТО; Решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 15/22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I ТО; Решение № 155/06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, II ТО; Решение № 60080/13.09.2021 г. по гр. д. № 4724/2019 г. на ВКС, II ГО; Решение № 215/12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г. на ВКС. III ГО; Решение № 37/23.04.2021 г. по т. д. № 3033/2017 г. на ВКС, I ТО; Решение № 1/24.07.2010 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС. I ГО и Решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС. I ТО); 2. „Длъжен ли е съдът да зачете постигнатите между страните по валиден договор уговорки?“ (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II ТО; Решение № 28/01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 578/13.11.2008 г. по т. д. № 338/2008 г. на ВКС, I ТО); 3.1. „Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалноправни норми?“; 3.2. „Допустимо ли е съдът да извърши тълкуване на спорна между страните клауза, което да доведе до противоречие с чл. 8, ал. 2, изр. 2 ЗЗД?“ (по тази група въпроси твърди противоречие с тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК); 4. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?“ (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателите постановки по т. 3 от ППВС № 1/13.VII.1953 г.; Решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, ІІІ ГО и Решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, ІІ ТО); 5.1. „Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск?“; 5.2. „При правен спор, за разрешаването на който е необходимо да се извърши тълкуване на клауза от сключен между страните договор, представлява ли правнорелевантен факт извънсъдебно признание и становище на една от страните по договора, което по същество отразява действителната й воля и смисъла, вложен в тази клауза от договора?“ (по тази група въпроси твърди противоречие с Решение № 111/07.06.2019 г. по гр. д. № 2629/2018 г. на ВКС, III ГО и Решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II ТО); 6.1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото па спора?“; 6.2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ищецът провежда защитата си по иска?“ (по тази група въпроси твърди противоречие с Решение № 177/31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 331/4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС. IV ГО; Решение № 546/01,12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III ГО; Решение № 170/06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 22/2.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 587/2018 г., I ТО и Решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, II ГО); 7.1. „Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на своите фактически и правни изводи?“; 7.2. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни?“; 7.3. „Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда?“ (по тази група въпроси твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ППВС № 1/13.VІІ.1953 г.; Решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III ГО; Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І ГО; Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I ГО; Решение № 331/4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 546/01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 65/30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II ТО; Решение № 149/3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ ГО и Решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II ТО) и 8. „Във връзка с изясняване на действителната воля на страните от значение ли е преценката на въззивния съд относно поведение на една от страните, което конфронтира с тезата ѝ за конкретно тълкуване на договора?“ (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 37/23.04.2021 г. по т. д. № 3033/2017 г. на ВКС, I ТО). По допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), касаторът поставя следния материалноправен въпрос: „Само клаузите на сключен между страните договор ли представляват правнорелевантни факти, от които може да се установи действителната им воля и смисъл, вложен в постигнатите помежду им договорки, които имат силата на закон спрямо тях?“ Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива подробни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът Столична община навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като съдът не е изяснил действителната воля, която страните са вложили в клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор – тази сделка е сключена за удовлетворяване не на търговския интерес на ищеца, а за задоволяване на обществена потребност, поради което уговореното възнаграждение за осъществяване на процесната услуга може да се измени само по взаимно съгласие на страните, а не автоматично, до който незаконосъобразен правен извод бил достигнал въззивният съд. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните?“; 2. „При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД?“; 3. „Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора, след като не е направена всеобхватна преценка на предвидените условия и предпоставки за допустимо изменение на основен елемент от договора - цената?“; 4. „Длъжен ли е съдът да провери дали са се осъществили всички предпоставки на уговорената клауза или трябва да провери дали се е осъществила само тази предпоставка, на която се е позовал ищецът, въпреки че тя е само част от пълната уговорка?“ (по тези четири въпроса твърди противоречие с Решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о.; Решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.; Решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС. ГК. IV г. о.; Решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; Решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о.; Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК; и Решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.); 5. „Доказал ли е ищецът при условията на пълно и главно доказване своята претенция, ако се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза условия, без да е установил наличието на останалите предвидени предпоставки?“; 6. „Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, като се позове само на част от предвидената договорна клауза без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в същата договорна клауза?“; 7. „Допустимо ли е въззивният съд - без да променя доклада по делото, да размести тежестта на доказване по начин, който да доведе до удовлетворяване претенцията на ищеца?“; 8. „Следва ли да съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение да отправи валидно предложение за преговори, когато в предложението липсва конкретен период, за който се претендира увеличение цената на договора, нито същото съдържа необходимата информация за процентното изменение на цената на гориво-смазочните материали, според данните на НСИ - в потвърждение, че са се осъществили предвидените в договора предпоставки?“; 9. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на отделни части от сключения договор, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“ (по въпросите от т. 5 до т. 9 не сочи задължителна и казуална практика, в противоречие на която въззивният съд ги е разрешил) и 10. „Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 ГПК?“ (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения, по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г. на І Г. О.). Не е изложил съответни правни доводи за обосноваване на правен въпрос, който би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е аргументирано с правния довод, че при решаване на правния спор, предмет на делото, въззивният съд е основал своята правосъдна воля само на част от предвидените в процесната клауза компоненти - без да знае дали са се осъществили и останалите предпоставки на същата договорна клауза. Твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, тъй като не е изследвал в пълнота релевантни по делото факти, но въпреки това е приел, че са се осъществили предвидените в договора условия за изменение цената на превоза - независимо от обстоятелството, че по делото е разглеждано осъществяването само на предпоставката, на която се е позовал ищецът (цената на горивото), въпреки че тя е само част от пълната уговорка (цената на гориво-смазочните материали). Ответникът по тази касационна жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е приел, че не е спорно между страните в настоящото исково производство обстоятелството, че между тях е породено и съществува действително договорно правоотношение, по което Столична община е възложила на „МТК Гроуп“ ООД извършване на обществен превоз на пътниците по основни градски автобусни линии с № 12, 18, 20, 21,22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 за срок от 8 години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на първата линия. Приел е, че в клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора е уговорено, че за извършения обществен превоз възложителят е длъжен да заплаща на изпълнителя цена в размер на 3 лв./км. без ДДС на база действително изминат пробег. В чл. 5, ал. 4 от договора страните са постигнали съгласие, че определената при сключване договора цена на километър маршрутен пробег се променя, когато: т. 1. - от датата на сключване на договора се е натрупала инфлация, респ. дефлация в размер на повече от 5%, съгласно данните на НСИ спрямо месеца на подписване на договора; т. 2. - когато настъпи промяна в „цената на ГСМ“ с повече от 20% съгласно данните на НСИ спрямо цената към датата на подписване на договора, като при настъпване на това условие страните се задължават да проведат добросъвестно преговори за уточняване на промяна на възнаграждението на километър маршрутен пробег със стойност до 5% спрямо уговорената цена по договора. При непостигане на съгласие при преговорите страните се споразумяват, че възнаграждението се променя с 2,5%. и т. 3 - при настъпване на което и да е от условията, описани в предходните две точки, всяка от страните има право да направи на другата страна мотивирано предложение за преговори, които следва да започнат в срок до 7 дни от датата на получаване на мотивираното писмено предложение и да завършат в срок от 30 дни от датата, на която са започнали, като при непостигане на съгласие в преговорите се прилагат последиците в т. 1 и т. 2. Поради промяна на цената на природния газ (прието е, че от справките за цената на природния газ за 2016 г. и 2018 г. се установява, че цената е увеличена с повече от 5%) с предложение от 28.09.2017 г. МТК Гроуп“ ООД е поискало от Столична община промяна на уговореното в процесния договор възнаграждение. Въззивният съд и изяснил, че основният правен спор във въззивното производство се съсредоточава върху действителността, тълкуването и прилагането на чл. 5, ал. 4, т. 1, 2, и 3 от процесния договор, пораждащи правото на изпълнителя по договора да иска увеличаване на уговореното възнаграждение за извършените транспортни услуги за месец октомври 2018 г. Въззивният съд е достигнал до правното съждение, че волята на страните, вложена в уговорката на чл. 5, ал. 4, т. 1 и т. 2 от договора, е ясно и недвусмислено изразена, поради което не се налага нейното систематично тълкуване с останалите клаузи на договора. Изяснено е, че страните са уговорили способи за индексация на предварително определеното възнаграждение - при ясно уредени предпоставки и при настъпване на конкретни обективни обстоятелства. В т. 1 и т. 2 са уредени две самостоятелни изисквания за увеличение на първоначално уговорената цена по договора за превоз, като при настъпването на всяко едно от уговорените за това основания цената по договора се изменя. Основанието за увеличение на възнаграждението за превоз по т. 1 е свързано с повишаване на инфлационния индекс, на което съответства правото на ответника да иска нейното намаляване при дефлация. Основанието за увеличение на възнаграждението за превоз по т. 2 е свързано с повишаването с повече от 20% на пазарната цена на използваното гориво и смазочни материали (ГСМ). При така изяснената воля на страните въззивният съд е приел за неоснователни правните доводи на ответника, че в тези клаузи са били уговорени две отделни и взаимоизключващи се основания, поради което ищецът не можел да претендира увеличение на договорената цена за превоз и в двете хипотези. Приел е за установено, че ищецът е доказал по несъмнен начин (чрез пълно доказване), че цената на природния газ е повишена с повече от 20% съгласно данните на НСИ, поради което е настъпила уговорената в чл. 5, ал. 4, т. 2 предпоставка за увеличаване на възнаграждението за извършените транспортни услуги за м. 10.2018 г. Отново при тълкуване на действителното съгласие на страните апелативният съд е счел, че не е необходимо това увеличаване да настъпва кумулативно и едновременно за ГСМ - както за горивата, така и за смазочните материали, в какъвто смисъл са приетите за неоснователни правни съждения на ответника. Ищецът е отправил покана за преговори, но няма постигнато съгласие между страните, поради което въззивният съд е достигнал до правния извод, че уговореното възнаграждение трябва да се промени с 2,5%. В този смисъл, не е възприел правните съображения на ответника, че прилагането на уговорката по чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора е обусловено от наличието на проведени преговори за промяна на договорената цена, при които не е постигнато съгласие по отправено от изпълнителя предложение. От постигнатото съгласие между страните се изяснявало, че увеличението на възнаграждението с 2,5% се извършва и при непостигане на съгласие, поради което тази промяна не е предоставена от воденето на преговори (още по-малко от техния положителен резултат). Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод въззивният съд е извел и от клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 3, изр. второ, съгласно която при настъпване на което и да е от условията по предходните две точки и непостигане на съгласие в преговорите настъпват последиците на уговорките по т. 1 и т. 2. Счел е и, че ищецът е поканил ответника за преговори на 28.09.2017 г. и на 10.01.2018 г., за което липсват данни те да са се осъществили, поради което не е било необходимо да се изпращат допълнителни покани за всеки следващ месец и за всеки отделен период. Разгледано е поддържаното във въззивната жалба на ответника оплакване, че СГС е съсредоточил своята решаваща воля относно въпроса за увеличението на цената на природния газ, но не е и по отношение на факта дали и цената на смазочните материали са се изменили, като въззивният съд е изяснил, че обстоятелствата, свързани с промяна на цената на смазочните материали, са ирелевантни за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, тъй като ищецът не претендира увеличение на уговореното възнаграждение поради увеличение на цената на смазочните материали. За ирелевантни са приети и правните доводи на ответника, че щом процесният договор е сключен след дадено съгласие от Общинския съвет, водещ бил общественият интерес, а не търговският интерес на изпълнителя - въззивният съд е заключил, че липсват законови разпоредби, които да уреждат или въвеждат някакви правни последици от установяването на такъв интерес. Разглеждайки въззивната жалба на ищеца, апелативният съд е приел за неоснователно неговото правно твърдение, че при всяко увеличение на цената на природния газ с 20% автоматично се следвала индексация от 2,5%. Съобразил е, че в т. 2 от процесната клауза е уговорена промяна на цената с повече от 20% и при непостигане на съгласие за увеличение, но само с 2,5%, поради което е счел за неоснователно проведеното от ищеца разширително тълкуването на тази клауза – страните не са уговорили друга предпоставка за изменение на размера на процесното възнаграждение, извън уговорената от страните възможност за неговото увеличение с 2,5% и 5%. За неоснователно е преценено и правното съждение на ищеца, че в представения доклад на работната група се съдържало признание на факта, че всяко едно увеличение на цената на природния газ с 20% пораждало право на увеличение с 2,5% на възнаграждението. Въззивният съд е счел за ирелевантни и изложените съображения относно други вероятни хипотези на отношения между страните по договора - при увеличение цената на природния газ с 40%, 100% или повече процента, които не са изрично уговорени. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни съждения апелативният съд е приел за основателен както предявения главен иск (за заплащане на увеличения размер на дължимото възнаграждение за осъществената услуга – обществен превоз на пътници, през м. 10.2018 г.) до сумата от 46130,78 лв. (при прилагане на еднократно индексация от 2,5%), така и акцесорния иск за заплащане на законна мораторна лихва, изтекла за исковия период – до сумата от 12263,10 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд е разгледал непредявен иск, основан на различни от заявените от ищеца правопораждащи юридически факти (основанието на иска) или при различен обем и вид на действително търсената съдебна защита (петитума на иска). Съгласно основният принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират по отношение на релевантните факти, на които страните основават предявените от тях материални субективни права и предоставения обем на съдебна защита, т.е. по отношение на фактите, които очертават основанието и съдържанието на търсената съдебна защита (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 2 и 3 ГПК). В случай че съдът е разгледал повдигнатия пред него материалноправен спор в пределите на поисканата от страните защита, дори и неправилно юридически да е квалифицирал (с посочване на различна материалноправна норма) предявения пред него материалноправен спор, неговото решение би било неправилно поради нарушение на материалния закон, но не и недопустимо (в този смисъл правната квалификация на спорното материално право не се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо). Нещо повече, при излагане на фактическите твърдения в исковата молба, въз основа на които е обосновавал предявения главен осъдителен иск, ищецът е заявил, че претендира не възстановяване на сторени разноски за изпълнен мандат по договор за поръчка, а „допълнително възнаграждение в размер на 5% върху вече заплатеното от ответника възнаграждение за м. 10.2018 г.“. Именно в пределите на тази търсена от „МТК Гроуп“ ООД съдебна защита инстанциите по същество са се произнесли, поради което въззивното решение не е вероятно недопустимо. Всички многобройни материалноправни и процесуалноправни въпроса, поставени от касатора „МТК Гроуп“ ООД, могат да се обобщят в два основни въпроса: 1) „Какви са тълкувателните способи за изясняване на действителната воля на страните, вложена в постигната между тях договорна клауза?“ (материалноправния) и 2) „При издирване на предметното съдържание на договорна клауза следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност както всички събрани по делото доказателства, приетите за установени правнорелевантни факти и взаимовръзките между тях, така и изложените от страните правни доводи относно действително постигнатото съгласие в съответната уговорка?“ (процесуалноправния). Макар и обобщен първият (материалноправният въпрос) да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на апелативния съд - при формирана на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в касационната жалба. За да обоснове своя категоричен правен извод за индексирания с 2,5% размер на уговореното възнаграждение за осъществените услуги през м. 10.2018 г. (извършване на обществен превоз на пътници), въззивният съд е изяснил, че в клаузата на т. 3 от чл. 5, ал. 4 от договора, съпоставена с останалите клаузи – по т. 1 и т. 2 от същия член от договора, страните по това съглашение са уговорили способи за индексация на предварително определеното възнаграждение - при ясно уредени предпоставки и при настъпване на конкретни обективни обстоятелства, и по-конкретно - основанието за увеличение на възнаграждението за превоз по т. 2 е свързано с повишаването с повече от 20% на пазарната цена на използваното гориво и смазочни материали. Отново при тълкуване на действителното съгласие на страните апелативният съд е счел, че не е необходимо това увеличаване да настъпва кумулативно и едновременно за ГСМ, както за горивата, така и за смазочните материали, като увеличението на възнаграждението с 2,5% се извършва и при непостигане на съгласие, поради което тази промяна не е предоставена от воденето на преговори (още по-малко от техния положителен резултат). Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод въззивният съд е извел и от клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 3, изр. второ, съгласно която при настъпване на което и да е от условията по предходните две точки и непостигане на съгласие в преговорите настъпват последиците на уговорките по т. 1 и т. 2. Съобразил е, че в т. 2 от процесната клауза е уговорена промяна на цената с повече от 20% и при непостигане на съгласие за увеличение, но само с 2,5%, поради което е счел за неоснователно проведеното от ищеца разширително тълкуването на тази клауза – страните не са уговорили друга предпоставка за изменение на размера на процесното възнаграждение, извън уговорената от страните възможност за неговото увеличение с 2,5% и 5%. За неоснователен е приет поддържаният правен довод от ищеца, че в представения доклад на работната група се съдържало признание на факта, че всяко едно увеличение на цената на природния газ с 20% пораждало право на увеличение с 2,5% на възнаграждението. В този смисъл, макар и въззивният съд да е счел, че поради яснотата на постигнатото съгласие, което е изразено в клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора, тя не подлежи на тълкуване, той, всъщност, е осъществил систематическо тълкуване на тази уговорка - с предметното съдържание на други клаузи на договора (при анализиране и на правните доводи на страните). В този смисъл, за да достигне до тяхното действително съгласие, изразено в приложимата клауза, съдът е тълкувал отделните уговорки в чл. 5, ал. 4 от договора самостоятелно и една с друга, с оглед целта, която страните по това съглашение са преследвали, т.е. той е приложил критериите за тълкуване на действително постигнатото съгласие на страните в договора за обществен превоз на пътници, както предписва правната норма на чл. 20 ЗЗД. Именно при осъществяване на тази логическа мисловна дейност съдът е приел, че изпълнителят има право само на еднократно индексирано възнаграждение за м. 10.2018 г. в увеличен размер от 2,5%. Дали при осъщественото от него тълкуване на действителната воля на страните при определяне на предпоставките, при чието проявление в обективната действителност би се достигнало до увеличен със съответния индекс размер на уговореното възнаграждение за осъществения обществен превоз на пътници, респ. при извършване на самостоятелния анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. При сходни правни съображения не следва да бъде допускано въззивното решение до касационно обжалване и по втория (процесуалноправния) въпрос, обобщен от касационната инстанция. При формиране на своята правосъдна воля въззивният съд е анализирал всички относими доказателствени средства, като е извършил тълкуване на спорната клауза, за да издири действителната воля на страните, вложена в нея. Подробно е отговорил на всеки поддържан от тях правен довод – относно смисъла на тази уговорка, като изрично е изяснил кои и защо от тези правни съждения приема за основателни, респ. за неоснователни. В този смисъл, той не се е отклонил от константната практика на ВКС, вкл. и от посочената от касатора „МТК Гроуп“ ООД. Първите шест правни въпроса, поставени от касатора Столична община в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, които обобщени от касационната инстанция, също са свързани с тълкувателните способи за издирване на действителната воля на страните, вложена в постигната между тях договорна клауза по чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор. Както бе изяснено, този материалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочената в изложението на касационната жалба – за да достигне до целта на процесната уговорка (за постигане на желан от страните по договорното правоотношение правен резултат), въззивният съд е изследвал действителната воля на страните след извършен подробен анализ на останалите клаузи в процесния договор, съобразявайки и останалите събрани по делото доказателства. Следователно, той не се е позовал само на част от спорната клауза – без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в нея. Седмият и деветият процесуални въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор – въззивният съд нито е променял доклада по делото чрез „разместване на доказването по начин, който да доведе до удовлетворяване претенцията на ищеца“, нито е имал повод – служебно или по довод на страна в процеса, да се произнася относно нищожността на клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор. Осмият материален въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с него по същество се релевира довод за необоснованост на въззивното решение – нарушение на правилата на логическото мислене при установяване на действителните правнорелевантни факти от събраните по делото допустими и относими доказателствени средства. А касационната инстанция може да разгледа довод за неправилност на въззивното решение, вкл. и поради неговата необоснованост едва в производството по чл. 290 ГПК, а не при разглеждане на селективните основания за допускането му до касационно обжалване. Десетият (процесуалният) правен въпрос не отговаря на специалното процесуално основание, уредено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е решен в противоречие с формираната задължителна и казуална практика на касационната инстанция – както бе изяснено, въззивният съд е основал своята правосъдна воля на приетите за установени от него правнорелевантни факти (при съвкупно анализиране на всички събрани доказателствени средства и при осъщественото тълкуване на спорната клауза наред с останалите уговорки в процесния договор), както предписва правната норма на чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения от касатора „МТК Гроуп“ ООД материалноправен въпрос – дали само клаузите на сключен между страните договор представляват правнорелевантни факти, от които може да се установи действителната им воля и смисъл, е формирана константна практика на ВКС, съгласно която установяването на действителната воля на страните, изразена в съответния договор или клауза, следва да се осъществява съобразно тълкувателните способи, уредени в чл. 20 ЗЗД, вкл. чрез извършване на систематическо и целево тълкуване на изразеното от страните съгласие. В този смисъл са и служебно известните на настоящия съдебен състав Решение № 50116/18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1247/2021 г., I т. о., ТК, в което е даден следният правен отговор: „От изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договора, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. На тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна“ и Решение № 50035/15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5039/2021 г., IV г. о., ГК. При вече формирана практика на ВКС по този правен въпрос не е доказана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл, нормативната воля на законодателя, изразена в правата норма на чл. 20 ЗЗД, респ. уредените в нея критерии за тълкуване на действително изразената воля от страните по договорното правоотношение са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тази правна норма, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този класически правен институт, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на обстоятелството, че и двете касационни жалби не са допуснати до касационни обжалване, в полза на страните не трябва да се присъждат разноски пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд