Определение № 2922 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 504/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез адв.Ц. против решение № 1306/20.11.2023 г. по в.гр.д. № 1424/2023 г. на Апелативен съд София в частта, с която като е потвърдено частично и е отменено частично решение № 14 от 7.02.2023 г. по гр.д. № 142/2021 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е уважен иска по чл.432, ал.1 КЗ за сумата от 45 000 лв. и съответно е отхвърлен за разликата над 45 000 лв. до сумата от 80 000 лв., касаторът е осъден да заплати на К. К. Л., на основание чл.432, ал.1 КЗ, допълнително сумата от 35 000 лв., или общо 80 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 19.05.2018 г., ведно със законната лихва от 4.06.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Как се прилага чл.52 ЗЗД съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2/ При определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос противоречи на съдебната практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения по чл.290 ГПК по приложението на нормата на чл.52 ЗЗД, а по втория въпрос - в противоречие със задължителна практика на ВС – Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и със съдебната практика на ВКС - конкретно посочена в изложението. Насрещната страна - К. К. Л., чрез адв. Н., е депозирала отговор, в който заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Относно наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поддържа, че същите са бланкетни и неоснователни. За да отмени частично отхвърлителното решение на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е кредитирал заключението на СМЕ, както и разясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание, според които ищцата, 26 годишна към датата на настъпване на ПТП, е получила следните травматични увреждания: комбинирана черепно-мозъчна травма с мозъчно сътресение без данни за пълна загуба на съзнание, гръдна и коремна травма, две разкъсно-контузни рани в областта на челото, счупване на носни кости без разместване и затруднение на носното дишане, счупване на три ребра, пневмоторакс на лявата гръдна половина, подкожен емфизем на ляваша стена на гръдния кош, спукване на далака и хирургичното му отстраняване, като е причинена временна опасност за живота; движението на снагата от фрактурата на ребрата е било затруднено за около 3-4 седмици, а възстановителният период е продължил 6 месеца; далакът има значение за правилното функциониране на хемопоезата и за разграждането на кръвните клетки, като след отстраняването функциите му се поемат от други органи, но не на 100%, като отстраняването на слезката при освидетелстване от ТЕЛК се преценява между 10 и 30 % пожизнено трайно намалена работоспособност при трудовата експертиза. Приел е, че освен травматичните увреждания, ищцата е преживяла психически шок, който не е преодолян все още – ищцата се е затворила, ограничила е социалните си контакти, не общувала в обичайните за възрастта й параметри, станала асоциална в поведението си, притеснявала се и изпитвала страх. За съществено обстоятелство при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел пожизнената загуба на орган /слезка/, което се характеризира като тежка телесна повреда и е основание за определяне на трайно намалена работоспособност, което с оглед възрастта на ищцата, също има съществено значение. В тази връзка, като е взел предвид тежестта на установените по делото физически увреждания, последиците от тях, характера им – съответно средни и тежка телесна повреда, преживяната опасност за живота, периода на лечение, трайното състояние на понижена имунна адекватност, остатъчните последици за психиката, непреодоленият понастоящем стрес и страх, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение следва да бъде завишено от 45 000 лв. до сумата от 80 000 лв., като при определяне на размера съдът е отчел и младата възраст на ищцата и обстоятелството, че до края на живота си тя ще следва да търпи последиците от загубата на орган и ще бъде с трайно намалена работоспособност и компрометирани именни функции. Отчетени са и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП, както и застрахователните лимити, които са само един от факторите, обуславящи размера на обезщетението. Съдът е намерил за неоснователни и недоказани оплакванията във въззивната жалба на ответника относно продължителността на възстановителния период и за неправилно протекло лечение. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Въпросите по приложението на чл.52 ЗЗД, макар и формално да покриват общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий – даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие със задължителната и съдебна практика на ВКС. В конкретния случай съдът е приложил чл.52 ЗЗД, като е взел предвид освен установените с Постановление № 4/23.12.2968 г. на Пленума на ВС критерии, така и конкретните данни по делото, като и обществено-икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП. При произнасянето си въззивният съд е съобразил задължителна и казуална практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всеки конкретен казус и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случаите на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, интензитет им, вида и периода на оздравителния и възстановителен процес, възрастта на пострадалия, остатъчните увреждания и прогнозата за по-нататъшното състояние на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за конкретния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени от съда и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика, са отчетени и анализирани подробно от въззивната инстанция и тя е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Съдът е отчел тежестта на болките и страданията, които са понесени от ищцата, вследствие на ПТП, множеството физически увреждания, съществувалата опасност за живота й, периодът на лечение и възстановяване, преживеният остър психически стрес от злополуката, както и загубата на орган, което е необратимо състояние, водещо до намаляване на имунната й съпротива, като преценката му за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на установените по делото обстоятелства и техния съвкупен анализ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,