Определение № 376 от 13.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, К. К. П. и П. К. П. против решение № 417/22.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 3207/2020 г. от ІV –ти състав на САС. К. К. П. и П. К. П. оспорват касационната жалба на ПРБ с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. Съдът е приел, че в приложеното досъдебно производство № 123163М-2/2015 г. по описа на С БОП Благоевград, пр.пр. № 202/2015 г. по описа на Специализираната прокуратура /28 папки/, се съдържа постановление за прекратяване на наказателното производство от 01.02.2018 г.. Видно от същото, прокурор при СП е приел, че след като са били извършени всички възможни действия по разследването и не са налице достатъчно доказателства за повдигане на обвинения на лица – участници в организирана престъпна група, която е създадена с користна цел да върши престъпления по чл.246, ал.3 на територията на [населено място] и страната, както и на други документни престъпления, наказателното производство следва да бъде прекратено. Същото е прекратено на осн. чл.243, ал.1, т.2 от НПК – поради недоказване на обвинението. Съдът е посочил, че ищците не са били привлечени като обвиняеми по цитираното досъдебно производство, което е било прекратено, но спрямо тях обаче са били извършвани процесуално-следствени действия, двамата са били обект на наказателна репресия, изразяваща се в претърсване на жилищата им, в изземване на вещи и документи. Поради това въззивният съд е приел, че същите са активно легитимирани да претендират обезщетение за претърпените в резултат от наказателното производство вреди по реда на ЗОДОВ. Посочено е, че търговските дружества са самостоятелни правни субекти и независимо, че ищците са техни еднолични собственици и управители, те не могат от свое име като физически лица да претендират обезщетение за вредите, претърпени от юридическите лица. Доказателства за претърпени имуществени вреди от ищците като физически лица не са представени по делото – включително и такива, че с лични средства са погасявали задълженията на търговските дружества /както се твърди в уточняващата молба пред въззивния съд/. По отношение на претенциите за неимуществени вреди, съдът е обсъдил събраните в тази насока доказателства и е приел, че следва да се присъди сумата от по 500 лева за всеки един от ищците. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на ПРБ се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, по отношение на който са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по него липсва съдебна практика. Соченият въпрос е, следва ли да се ангажира имуществена отговорност на правозащитни органи по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ в случаите, извън наличие на повдигнато обвинение. С решение по гр.д. № 1310/2011 г. на ВКС, ІV гр.отд., постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че при образуване на полицейско производство,което е прекратено поради това,че деянието не съставлява престъпление е осъществена хипотеза за отговорност на държавата по чл.2 т.2 пр.2 ЗОДОВ,макар че в това производство не се повдига обвинение по реда на чл.207 НПК и уличеното лице не се привлича в качеството на обвиняем. Съгласно приетото в т.7 от ТР № 3/2005г.на ОСГК на ВКС когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението,основанието за обезщетяване на вреди по чл.2 т.2 ЗОДОВ /в редакцията към постановяване на решението/ е,че деянието не е извършено от лицето. Ето защо фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл.2 т.2 ЗОДОВ/в редакцията към постановяване на решението/, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. С цитираното решение на ВКС е даден отговор на въпроса, поставен в изложението на касационните основания по допустимостта на обжалването от страна на ПРБ в насока, че и в случаите на липса на повдигнато обвинение е налице основанието по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, независимо, че не е налице основанието по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Предвид наличието на съдебна практика по поставения правен въпрос, както и съобразяването и от страна на САС с обжалваното решение, касационното обжалване не следва да се допуска по жалбата на ПРБ. В изложението на касационните основания към касационната жалба на К. К. П. и П. К. П. се поставят правни въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Съдът е съобразил тази практика, поради което не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС