Определение № 130 от 22.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 718/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх.Nо 24475/ 24.08.2015 год. на Д. К. Г. и Й. Г. Г., и двамата от [населено място] заявена чрез адв. Г. С. - АК П. срещу въззивно Решение 1414 от 22.07.2015 година по гр. възз.д. Nо 1311/2015 година на OС- Пловдив. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение Nо 875 от 14.03.2015 год. по гр.д. Nо 18149/2013 год. на РС-Пловдив, ГК с което на основание чл. 124 ал.1 ГПК, по иска на К. Й. и А. Й. е прието за установено по отношение на ответниците Д. Г. и Й. Г., че ищците са собственици на спорните земеделски имоти- ПИ 003003 –НИВА от 8.007 дка землището на [населено място], ПИ 006001 –НИВА от 19.999 дка и ПИ 047008- овощна градина 4.606 дка на основани земеделска реституция и давностно владение за времето от 998 година до 2012 година и е отменен констативен НА 61/2012 година. За да постанови решението си, въззивният съд е възприел тезата и на първата инстанция, че след владението е получено въз основа на общо съгласие и неформално обособяване на дялове за всяко коляно на общия наследодател, то за ищците не е било необходимо да демонстрират промяна на държането във владение относно дяловете на останалите сънаследници. С касационната жалба се поддържат доводи, че въззивното решение е неправилно, тъй като са неточни и неверни изводите относно наличие на предпоставките на чл. 79 ал.1 ЗС за придобиване по давност на сънаследствен недвижим имот, основание за отмяна по см. на 281 т.3 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа с довод, че „изводът на съда, че в разглеждания случай не е било необходимо да се демонстрира несъмнено промяна в намерението за превръщането от държатели на частите от имотите на останалите сънаследници във владелци на целия имот и отблъскване претенциите на останалите „ е в противоречие данните по делото за липса на противопоставяне от страна на другите наследници и практиката на ВКС- Определение Nо 549 от 30. 12. 2010 год. по гр.д. Nо 217/2010 год. на ВКС- II г.о., Решение Nо 307 от 18. 07. 1995 год. по гр.д. Nо 97/1995 год. на ВС- I г.о., Решение Nо 270 от 20. 05. 2010 год. по гр.д. Nо 1162/2010 год. на ВКС- II г.о., Решение Nо 566 от 21.06.2010 год. по гр.д. Nо 1053/2009 год. на ВКС-I г.о. и др. Искането да се допусне касационно обжалваме се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.2 ГПК и по процесуалния въпрос: за средствата,начините и формата на доказване на факта и съдържанието на доброволната делба, значението и за дерогиране на императивното правило за задължително демонстриране на намерението за своене и отблъскване претенциите на сънаследниците и началния момент на давностния срок, с довод за противоречиво разрешаван в практиката на ОС-Пловдив по цитираните решения. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация чрез адв. А. Р.- АК П. с наведени доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване респ. за уважаване на подадената касационна жалба.Претендира разноски в размер на 500 лв. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основания по чл. 280 ал. 1 и ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. спазване срока по чл.283 ГПК и обжалваемостта на атакувани съдебен акт при изменена разпоредба на чл. 280 ал.2 ГПК с ДВ. бр.50/2015 година. След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, нито по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК изведеният правен въпрос по чл. 280 ал.1 ГПК следва да е разрешен с обжалваното решение от въззивния съд в смисъл обратен/ в противоречие/ на този, изразен с цитираната задължителна съдебна практика. Под задължителна съдебна практика се разбират имащите действие ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК на ВКС, ТР на ОСГТК на ВКС или решения по чл. 290 ГПК. Този начин на изброяване на задължителната съдебна практика по см. на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с разясненията на ТР 1/2009 година, няма за задача да градира степента на задължителност на практиката на ВС и ВКС, но когато следва да се извърши преценка в тази насока е очевидно, че решенията на състав на ВКС по чл. 290 ГПК, по арг. на чл. 292 ГПК, ориентирани и ограничаващи действието си на задължителна съдебна практика към долните инстанциите по същество, не могат да намерят приложение при селекцията по чл. 288 ГПК доколкото конкретен правен въпрос е обобщен с ТР на ОСГК на ВС/ВКС или с ТР на ОСГТК на ВКС, т.е. без съмнение като задължителна съдебна практика следва да намери приложение тази, обобщението от по висш порядък. Така в конкретния случай по изведения въпрос за средствата, начините и формата на доказване на факта и съдържанието на доброволната делба, значението и за дерогиране на императивното правило за задължително демонстриране на намерението за своене и отблъскване претенциите на сънаследниците и началния момент на давностния срок с довод за противоречиво разрешаване в практиката на съдилищата/ ОС-Пловдив /, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, след като всеки един от въпросите е обобщен със съответно ТР- а именно ТР No 3/2013 година по въпросите за делбата, ТР No 4/2012 год. по въпросите на придобивната давност и ТР No 1/2012 година по въпроса за приложение на чл. 69 ЗС. Доколкото касаторът не само не се поддържа, че с решението на въззивния съд е налице несъблюдаване на някое от посочените тълкувателни решения, а и такова не се констатира, то не може да се приеме, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Доводите с изложението към касационната жалба, че „ изводът на съда, че в разглеждания случай не е било необходимо да се демонстрира несъмнено промяна в намерението за превръщането от държатели на частите от имотите на останалите сънаследници във владелци на целия имот и отблъскване претенциите на останалите „ е в противоречие с данните по делото за липса на противопоставяне от страна на другите наследници, не може да бъде квалифициран като правен въпрос по см. на чл. 28- ал.1 ГПК. Настоящият състав намира, че се касае до довод за материално-правна незаконосъобразност на обжалваното решение, които довод може да бъде предмет на обсъждане само и единствено в рамките на правомощията на касационния съд по чл. 293 ГПК т.е. в етапа след допуснато касационното обжалване.Доколкото касаторът и защитата му поддържат, че изводите на въззивния съд не съответстват на тези по цитираната „ задължителна „съдебна практика - Решение Nо 270 от 20. 05. 2010 год. по гр.д. Nо 1162/2010 год. на ВКС- II г.о. и Решение Nо 566 от 21.06.2010 год. по гр.д. Nо 1053/2009 год. на ВКС-I г.о., то преценката не е в предметния обхват на процедурата по селекция по чл. 288 ГПК поради липса на посочен правен въпрос, сочещ твърдяното противоречие като основание за допускане на касационното обжалване. По искането за присъждане на разноски: При изхода на делото искането на ответниците по касация К. Й. и А. Й. за заплащане на направените от тях разноски за защита пред касационната инстанция се явява основателно- чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК. С оглед на представения Договор за правна защита и съдействие No 137869 с дата 24/11/2015 година искането се явява доказано в размер на сумата 500 лв. / петстотин лева/, платени като адвокатски хонорар на адв. А. Р.- АК П., и следва да се уважи за посочената сума. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. С чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, Върховният касационен съд –състав на второ отделение на гражданската колегия