Определение № 415 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2888/2020 г.

Производството е по чл. 274,ал.3 от ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба вх. № 5132353/07.08.2019 г. от ищеца М. В. М., чрез адв.А. Д.-Д. срещу определение № 24739/27.09.2017 г. по ч.гр.дело № 7286/2017 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба на М. В. М. срещу разпореждане от 15.11.2016 г. по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от него въззивна жалба, поради неизпълнение на дадените от съда указания в срок. Поддържаното основание за неправилност на определението е незаконосъобразност. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени определението и делото да се върне на първоинстанционния съд за администриране на подадената въззивна жалба. Ответникът по частната жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275,ал.1 ГПК срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба на М. В. М. срещу разпореждане от 15.11.2016 г. по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от него въззивна жалба, поради неизпълнение на дадените от съда указания в срок. За да постанови този резултат съдът е приел, че производството по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд е образувано по предявен иск от М. В. М. за присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинени имуществени и неимуществени вреди. Прието е, че с решение № I - 36 – 124/20.03.2016 г. по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд ответникът Прокуратура на РБългария е осъден да заплати на М. В. М. сумата от 6400 лв. обезщетение за неимуществени вреди, 1200 лв. обезщетение за имуществени вреди и сумата 1371.45 лв.законна лихва върху внесена парична гаранция в размер на 1000 лв., като в останалата част до пълния претендиран размер искът е отхвърлен като неоснователен. Срещу постановеното решение в отхвърлената част на предявения иск е подадена въззивна жалба от ищеца М. М.. Посочено е, че с разпореждане от 15.07.2016 г. по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд въззивната жалба е оставена без движение с указания до жалбоподателя да отстрани нередовност на жалбата – да представи в едноседмичен срок от съобщението документ за внесена държавна такса в размер на 5 лв. по сметка на СГС, като и, че при неизпълнение на указанието в срок въззивната жалба ще бъде върната. С разпореждане от 15.11.2016 г. районният съд е върнал въззивната жалба, поради неизпълнение в срок на дадените от съда указания. От правна страна въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.41,ал.1 ГПК според която страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение е длъжна да уведоми съда за новия си адрес. Същото задължение имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната. Посочил е, че при неизпълнение на задължението по ал.1, съгласно чл.41,ал.2 ГПК всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. Посочил е също, че за тези последици страната трябва да бъде предупредена от съда при връчване на първото съобщение. Прието е за установено от приложените по делото доказателства, че служител на районния съд е посетил адреса на жалбоподателя няколко пъти – на 19.07.2016 г., 13.08.2016 г., 25.08.2016 г.,12.09.2016 г., 25.09.2016 г. и 06.10.2016 г., като жалбоподателят не е намерен, нито е намерено друго лице, което да получи съобщението. С оглед на това е преценен за правилен извода на първоинстанционния съд, че на основание чл.42,ал.2 ГПК съобщението следва да се приеме за редовно връчено към 14.10.2016 г. Формиран е извод, че обжалваното разпореждане, с което е върната въззивната жалба, поради неотстранена в срок нередовност е законосъобразно и частната жалба е оставена без уважение. По правните въпроси: Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд. В изложението на жалбоподателя са мотивирани доводи, че обжалваното определение съдържа невярна и подвеждаща информация относно обстоятелството, че не подлежи на обжалване, че е налице противоправен резултат, причинен от действия и бездействия на въззивния съд в нарушение на императивни материалноправни норми, лишавайки заинтересованата страна от правото на въззивно обжалване на постановеното първоинстанционно решение и от правото на обжалване с касационна частна жалба на въззивното определение. В изложението се сочи, че определението на Софийски градски съд е преграждащо развитието на делото и е бланкетно, че изцяло препраща към мотивите на разпореждането от 15.11.2016 г. по гр.дело № 950/2014 г. на Софийски районен съд за връщане на въззивната жалба, че мотивите са несъстоятелни. Твърди, че са налице предпоставките на чл.274,ал.1,т.1 ГПК, че обжалваното определение изключва равнопоставеността на страните в процеса, че същото е неправилно. Цитирано е решение на ВКС № 246/23.10.2013 г. по гр.дело № 3418 I г.о. Поддържа се, че обжалваното определение е в несъответствие с приложението на императивни материалноправни норми. Съдът преценява, че посочените доводи в изложението на жалбоподателя М. М. касаят правилността на обжалваното определение и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение/определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Като взема предвид тази практика съдът намира, че доводите в изложението на жалбоподателя не представляват ясно формулирани правни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд и да са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Същите доводи, като относими към правилността на обжалваното определение представляват основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК и подлежат на преценка само ако се допусне касационно обжалване. Непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по т.1,2 и т.3 на цитирания текст. В изложението се твърди, че въззивното определение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Съдът преценява, че това основание за допускане на касационно обжалване в случая не се установява. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение