Определение № 60719 от 02.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2056/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 55 от 22.02.2021 г. по гр.д.№ 1328/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Благоевградски районен съд по гр.д.№ 2103/ 2019 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против П. Ж. М. иск, квалифициран по чл.26 ал.2 изр.1 пр.4 ЗЗД за обявяване на нищожността поради липса на основание на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 37, т.І, рег.№ 917, дело № 33/ 2019 г. на нотариус рег.№ ***, с който Х. Д. Б. прехвърля на П. Ж. М. недвижими имоти – самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** с предназначение жилище, апартамент с площ 122,71 кв.м. заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и 99,50/ 1951 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ****, до размер 1/6 ид.ч. и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: при сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу поето задължение за издръжка и гледане само за в бъдеще, лишава ли договора от основание онкологично заболяване на прехвърлителя, за което приобретателят знае и при което прогнозната преживяемост повече от една година след диагностицирането е по – скоро изключение, а прехвърлителят е починал два месеца и половина след сключване на договора; при същите предпоставки еквивалентни ли са престациите на двете страни по договора, ако прехвърлителят е отказал лечение, не е преустановил провокиращи заболяването навици и не си е запазил право на ползване върху прехвърлената вещ; предполага ли се като „опитно правило”, че при същата хипотеза дъщерята на съпругата на прехвърлителя, която е поддържала чести и близки контакти с двамата, е знаела за предстоящата неминуема смърт от заболяването. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна П. Ж. М. поддържа, че няма основание за допускане на касационното обжалване. Според нея въпросите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК представляват възражения за неправилност на съдебния акт, които не могат да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК. Освен това касаторът не обосновал твърдението си, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а и се позовал на съдебна практика на други съдилища. Поддържа също, че въпросите не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд и че не обуславят правните му разрешения. При условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли иска за обявяване на недействителността на процесния договор в претендирания от ищцата обем, въззивният съд приел, че ищцата била дъщеря на Х. Б., който починал на 08.07.2019 г., като оставил за наследници съпруга и две деца. Приживе, с нотариален акт от 20.03.2019 г., Х. Б. и съпругата му Л. Б. прехвърлили на П. М. /дъщеря на прехвърлителката от предходен брак/ недвижими имоти срещу задължението за издръжка, гледане, грижи при болест и немощ и осигуряване на спокойни старини до края на живота на прехвърлителите. Няколко месеца преди сключване на договора, на 26.07.2018 г., прехвърлителят бил диагностициран с онкологично нелечимо заболяване – злокачествено ново образувание на десния бял дроб, за което Б. отказал да провежда лечение. Прогнозата за излекуване на заболяването била неблагоприятна, а преживяемост от порядъка на години се считали за изключително добри резултати. Към месец май 2019 г. състоянието на Х. Б. започнало да се влошава, а две седмици преди да почине той бил в изразено по-тежко състояние. Към март 2019 г. Б. не е бил на легло и нищо в поведението му и външния му вид не подсказвало скорошна смърт. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че договорът, с който се уговорят бъдещи грижи и/или издръжка би бил лишен от основание при заболяване на прехвърлителя, предполагащо настъпване на смъртта му твърде скоро след датата на договора и знание на приобретателя за предстоящата в близко време смърт, така че да не се налага той да изпълнява нещо, или ако се наложи то да е незначително. Посочил, че по делото не е установено знание на приобретателката за близка неизбежна смърт на прехвърлителя. Допускането на смъртта, предвид онкологичното му заболяване, не било равнозначно на такова знание и не лишавало уговорените насрещни престации от еквивалентност. Самото онкологично заболяване /без видими признаци за скорошна смърт/ представлявало основание за сключване на договор за издръжка и гледане, поради възможност от внезапно влошаване на здравословното състояние и нужда от грижи. Сам по себе си краткият период от сключване на договора до смъртта на прехвърлителя също не бил релевантен да обоснове нищожност на сделката като лишена от основание. Затова съдът отхвърлил доводите на ищцата, според които наличието на нелечимо онкологично заболяване само по себе си обосновава извод за знание у приобретателя за скорошна неизбежна смърт на прехвърлителя. С оглед тези мотиви на въззивния съд първият от поставените в изложението на жалбоподателката правни въпроси е обуславящ, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Тази практика е цитирана както в първоинстанционното, така и във въззивното решение и е приложена правилно, неправилна е интерпретацията й в касационната жалба. Договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане би бил нищожен поради липса на основание при наличие на заболяване на прехвърлителя, предполагащо настъпване на смъртта твърде скоро след датата на договора, както и знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за скорошното настъпване смъртта на прехвърлителя. Заболяването трябва да е било в т. нар. терминален стадий /предшестващ смъртта в период от няколко дни/, характеризиращ се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност дори и за елементарни движения, често или постоянно изпадане в безсъзнание и т.н. Времевият период от извършването на сделката до настъпването на смъртта трябва да е бил съвсем кратък – по-малко от месец. Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя или негово недобро здравословно състояние, при него не са били налице видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред /при евентуално влошаване на състоянието му/ е основанието за сключване на такъв договор /решение № 420/ 11.01.2012 г. по гр.д. № 99/ 2011 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с тази практика и по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Останалите поставени правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Въззивният съд не е обсъждал в акта си еквивалентността на престациите по договора в светлината на обстоятелствата лекувал ли се е прехвърлителят, променил ли се е начинът му на живот и запазил ли си е право на ползване след прехвърлянето на процесния имот. Той също така не е постановил в акта си, че съществува или че не съществува такова „опитно правило”, каквото жалбоподателката формулира в третия въпрос. Това е така, защото доводи в тази насока въззивната жалба не ищцата не съдържа. А доколкото не се отнася до валидността или допустимостта на обжалваното пред него решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата /чл.269 изр.2 ГПК/ и би нарушил принципа на диспозитивното начало, ако се произнесе по невъведени с нея оплаквания. Поставянето на въпросите за първи път в касационното производство е недопустимо, защото няма как, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, по тях въззивният съд да се е „произнесъл“. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и