Определение № 661 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3398/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на С. М. И., Ц. И. Д. и М. И. И., чрез адв. В. Х. - Б., срещу Решение № 229/23.06.2024 г. на Софийски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 170/2024 г., с което е потвърдено Решение № 209/07.12.2023 г. по гр. д. № 495/2022 г. по описа на РС – Ботевград. С първоинстанционото решение са отхвърлени предявени от касаторите-ищци срещу М.-Л. И. Г., П. К. В. и Л. И. В. иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, изр. 1, предл. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността поради привидност на договор за дарение на недвижим имот, сключен от ответниците на 29.03.2021 г. с Нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ../... г., на нотариус № 552 по РНК, с район на действие PC- Е., както и иск с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване от ищците на 1/12 ид. ч. от урегулиран поземлен имот ..., в кв. ..., находящ се в [населено място], [улица], целият с урегулирана площ от 470 кв.м., при граници: от две страни улици, ... и ..., заедно с 11/12 ид. ч. от построената в имота масивна жилищна сграда в груб строеж със застроена площ от 105.00 кв. метра. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба М.-Л. И. Г., П. К. В. и Л. И. В. са подали отговори, в които изразяват становище за недопустимост на касационната жаба, а при условията на евентуалност – за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, намира касационната жалба, насочена срещу решението на въззивния съд, постановено по исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, изр. 1, предл. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността поради привидност на договор за дарение на недвижим имот, сключен от ответниците с Нотариален акт № ..., том.., рег. № ..., дело № ../... г., на нотариус № 552 по РНК, с район на действие PC - Е., за процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване съдебно решение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Обжалваното въззивно решение е постановено по облигационни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, изр. 1, предл. 5 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС. Цената на всеки от тези искове се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК въз основа на данъчната оценка на идеалните части от правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на договора за дарение и договора за покупко-продажба от 29.03.2021 година. Видно от удостоверения за данъчна оценка с изх. № [ЕГН]/14.05.2021 г. и № [ЕГН]/19.05.2021 г., данъчната оценка на дарените 1/12 ид. ч. от правото на собственост върху урегулиран поземлен имот ..., в кв. ..., находящ се в [населено място], [улица], целият с урегулирана площ от 470 кв. м., е 323, 33 лева, а на дарените 1/12 ид. ч. от правото на собственост върху масивната жилищна сграда, изградена в този имот в груб строеж, - 663, 57 лева, тоест под 5 000 лева. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, постановено по исковете за нищожност, не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в тази част. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд, е приел, че за ищците не е възникнало правото по чл. 33, ал. 2 ЗС, независимо по какъв начин ответницата М.-Л. И. Г. е отчуждила притежаваното от нея право на собственост върху земята и къщата. Посочил е, че ищците и ответницата М.-Л. И. Г. са съсобственици на процесното дворното място и едната от построените в него жилищни сгради – тази с площ от 78 кв. м. (която не е предмет на делото), а ответницата М.-Л. И. Г. притежава в индивидуална собственост другата сграда, построена в дворното място – тази, изградена в груб строеж, с площ от 105.07 кв. метра. Добавил е, че твърденията на ищците, изложени в исковата молба, че тази сграда е построена от И. М. Г. – баща на ответницата М.-Л. И. Г., но не е нанесена в кадастралния и регулационен план, построена е в нарушение на одобрения от [община] архитектурен и конструктивен план и е незаконен строеж по смисъла на ЗУТ, а ответницата М.-Л. И. Г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху нея, както и несъответстващите им последващи твърдения, наведени в хода на делото, че сградата не била строена от бащата на М.-Л. И. Г., а с общи усилия на всички сънаследници, които твърдения – и първоначалните, и последващите, очевидно били изложени за обосноваване на тезата, че сградата не е индивидуална собственост на М.-Л. И. Г., а по приращение е станала съсобствена, останали недоказани. Счел е, че от доказателствата по делото се установява, че в полза на И. М. Г. надлежно било учредено (безвъзмездно) от съсобствениците на парцела право на строеж на жилищна сграда на два етажа съобразно с утвърден архитектурен план. С разрешение за строеж № .. от 25.07.1991 г. на ОНС - Е. на И. М. Г. било разрешено да извърши строеж на едноетажна жилищна сграда в УПИ № ... в кв. ... по плана на [населено място], която да е със ЗП от 111.92 кв. м., съгласно одобрен проект от 24.07.1991 година. В парцела била изградена едноетажна жилищна сграда в груб строеж, на калкан с едноетажна сграда, изградена в съседния ..., кв. ..., по плана на [населено място], като впоследствие частично били извършени допълнителни работи, и съгласно одобрения архитектурен проект било разрешено изграждане на еднофамилна жилищна сграда на два етажа. Със Заповед № РД-15-346 от 19.07.2018 г. на кмета на [община] било отказано допълване на кадастралния план на [населено място] в частта на УПИ ..., кв. ..., с нанасяне на очертанията на построената в УПИ № ..., кв. ..., по плана на [населено място], масивна двуетажна жилищна сграда съгласно представено геодезическо заснемане поради отказ на заинтересуваното лице С. М. И. да подпише акта за допълване на кадастралния план. При тези факти въззивният съд приел, че бащата на ответницата М.-Л. И. Г. построил и придобил в индивидуална собственост двуетажната масивна жилищна сграда с площ от 107.05 кв. м., находяща се в съсобствения парцел, като упражнявал и фактическа власт над нея до смъртта си. Впоследствие ответницата М.-Л. И. Г. като единствен наследник по закон на И. М. Г. придобила правото на собственост върху сградата, а също и върху притежаваните от И. М. Г. идеални части от парцела и от другата сграда в него, и се снабдила с констативен нотариален акт за собственост по наследство на тези имоти, като доказателствената сила на този констативен нотариален акт не само не била оборена по делото, но и удостовереното в него право на собственост било надлежно доказано от събраните в хода на процеса доказателства. След като сградата преди сключване на договорите за дарение и за продажба от 29.03.2021 г. била индивидуална собственост на ответницата М.-Л. И. Г., а дворното място и другата сграда били съсобствени между нея и ищците, то в случая била налице т. нар. „хоризонтална“ етажна собственост по отношение на сградите, а дворното място било обща част, съответно чл. 33 ЗС не намирал приложение при отчуждаването на идеалната част на М.-Л. И. Г. от парцела, а чл. 66, вр. чл. 33 ЗС не намирал приложение при отчуждаването на сградата, индивидуална собственост на М.-Л. И. Г.. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по исковете с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторите, без да сочат кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържат, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, а произнасянето по него е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на императивната разпоредба на чл. 66, ал. 1 ЗС, но тези доводи имат отношение към основанията за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, а не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Тези оплаквания не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Липсата на формулиран от касаторите значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед изхода на спора на ответниците по касация следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в доказания размер, както следва: на М.-Л. И. Г. – сумата от 2 000 лева, на П. К. В. – 3 000 лева, и на Л. И. В. – 3 000 лева. Видно от извършеното отбелязване в представените три договора за правна защита и съдействие, всеки от възложителите е заплатил изцяло и в брой уговореното възнаграждение. Всяко от тези възнаграждения е за защита по предявените два обективно кумулативно съединени иска и предвид липсата на разграничение в договорите каква част от възнаграждението се дължи за защитата по всеки един от исковете, съдът обоснована извод, че то е заплатено общо за двата иска, поравно за всеки от тях. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,