Определение № 60233 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2020/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото Д. Р. Д. и В. И. Д. срещу определение № 260093/17.02.2021 г., постановено по възз. ч. търг. дело № 82/2021 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателите срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 260984/14.12.2020 г. по търг. дело № 273/2020 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно търговско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение. В изложението към частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: допустимо ли е, след като с влязло в сила решение между същите страни е установено, че клауза по договор за банков кредит е нищожна и банката неправомерно е начислила добавка „премия“, и банката е осъдена да възстанови неправомерно събраната сума, впоследствие да бъде воден друг процес за установяване съотношението в месечните вноски на съдържащите се в същите компоненти, доколкото този въпрос не е бил разглеждан в предходното водено дело, а само е бил уточнен начинът на изплащане на анюитетни вноски, без изготвен погасителен план. Жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но без да излагат каквито и да било съображения, този процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторите навеждат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. В тази връзка сочат като очевидно неправилен изводът на апелативния съд, че влязлото в сила решение по предходното водено между страните дело е формирало сила на пресъдено нещо по настоящия спор, който бил за надвзета главница. Поддържат, че очевидно неправилен бил и изводът на въззивния съд, че исковата претенция е останала неуточнена, въпреки дадените указания, като не е конкретизирано каква част от претенцията съставлява главница, каква част – лихва и каква – разноски. В тази връзка жалбоподателите поддържат, че този извод на въззивния съд противоречал на твърденията в исковата молба и уточняващите я молби, като отново сочат, че претенцията по главния иск била само и единствено за надвзета главница. Ответникът „Уникредит Булбанк“ в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил следното: Първоинстанционното производство по делото е образувано по предявени от жалбоподателите срещу ответната банка искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 30 281.80 лв. – частичен иск от 44 289.19 EUR, претендирани като недължимо платени по договор за банков кредит № 304/6728 от 05.06.2007 г., въз основа на твърдения за нищожност на договорни клаузи, а в условията на евентуалност – при условие, че съдът приеме, че договорът е сключен с начин на погасяване равни вноски по главницата, се претендира сумата 15 173.17 EUR, като надвзета главница, както и сумата 309.67 EUR, като надплатена сума над определената в чл. 7.1 от договора, вноска по 562 EUR на месец, до реално събраните суми за периода 20.02.2015 г. - 20.05.2016 г. С отговора на исковата молба ответната банка е направила възражение за недопустимост на исковете, поради наличие на приключил с влязло решение между страните спор по търг. дело № 967/2015 г. на ВОС, в решението по което е прието, че процесният договор за кредит е следвало да се погасява с анюитетни вноски, като съдът е присъдил в полза на касаторите-ищци разликата над първоначално уговорения лихвен процент за периода 01.10.2009 г. - 30.09.2014 г., в размер 4 273.41 лв, а за горницата до предявения размер от 31 515.09 лв., исковете по това друго дело са отхвърлени. С оглед така направените възражения от ответника и представените доказателства относно наличието на приключил между страните спор, касаещ процесния договор за кредит, първоинстанционният съд с разпореждане от 05.10.2020 г. е оставил производството без движение, с указание до ищците в едноседмичен срок от уведомяването да посочат частично претендираната сума във валутата, в която е сключен договорът и в която съответно е посочена цялостната претенция; да посочат сумата, която се твърди като недължимо платена – 44 829.19 EUR, дали включва главница и лихва, и в какъв конкретен размер, да посочат периода, в рамките на който твърдят, че е недължимо платена тази сума; да посочат дали така претендираната сума включва и сумата, предмет на търг. дело № 967/2015 г. на ВОС; по евентуалната претенция – да посочат в рамките на какъв период твърдят, че е недължимо платена сумата 15 173.17 EUR като главница, както и какво включва сумата 309.67 EUR и дали последната се включва в сумата по другата евентуална претенция за 15 173.17 EUR. В указания от съда срок ищците са подали молба, в която са посочили, че твърдяната като недължимо платена сума в размер 44 829.19 EUR е формирана от платени лихви и други разноски през периода 05.06.2007 г. - 30.05.2017 г.; а по отношение евентуалната претенция са изложили твърдения, че сумата от 15 173.17 EUR е платена при предсрочното погасяване на кредита, а сумата 309.67 EUR не представлява нито главница, нито лихва. За да обосноват недължимост на претендираните като платени без основание суми, ищците отново са се позовавали на нищожност на клаузи от договора за кредит, поради противоречието им със закона. При така установените обстоятелства, въззивният съд от една страна е приел, че с влизане в сила на решението по търг. дело № 967/2015 г. на ВОС между същите страни е признато съществуването на валидно облигационно правоотношение по сключения между тях процесен договор за банков кредит № 304/6728 от 05.06.2007 г., като с това решение е прието, че за периода 01.10.2009 г. - 30.09.2014 г. жалбоподателите са платили повече от уговорените в договора възнаградителни лихви, в размер на 4 273.41 лв., до който размер е уважен и предявеният от тях осъдителен иск. Въззивният съд е изложил съображения, че основанието на иска представлява конкретните обстоятелствва, от които в исковата молба се извежда спорното право, поради което по отношение на тях с приключването на спора с влязло в сила решение, се формира сила на пресъдено нещо. С оглед на това и тъй като в производството по търг. дело № 967/2015 г. на ВОС жалбоподателите-ищци са се позовали на валидно съществуващ между тях и ответната банка, договор за банков кредит № 304/6728 от 05.06.2007 г., задълженията по който е следвало да се погасяват на анюитетни вноски, апелативният съд е намерил, че със силата на пресъдено нещо на решението по този спор е преклудирана възможността чрез последващ иск да се иска връщане на дадено по същия договор, като се твърди, че част от клаузите, уговорени в него, са нищожни. С оглед на това, въззивният съд е достигнал и до извод за недопустимост на исковете по настоящото дело. От друга страна, въззивната инстанция е приела, че касаторите-ищци не са изпълнили и дадените им от първинстанционния съд указания, с което исковата молба е останала нередовна, а именно: По отношение на претенцията по главния иск ищците сочат, че същата включва лихви и други разноски за периода 05.06.2007 г. - 30.05.2017 г., без да уточнява каква част от сумата са лихви и каква част – разноски. Съдът е изтъкнал, че този период обхваща периода, предмет на претенцията за надвзети лихви по търг. дело № 967/2015 г. на ВОС, приключил с влязлото в сила решение между страните, поради което отново е намерил за недопустимо пререшаването на спора посредством завеждането на нов иск по настоящото дело. Апелативният съд е приел и че сочената в уточнителната молба на ищците, невъзможност да се уточни дали претендираната сума 309.67 EUR включва главница и лихва, и в какъв размер, не води до отпадане на необходимостта те да конкретизират всяка от претенциите си, тъй като само по този начин, ответната страна може да организира и своята защита. Наред с това въззивният съд е посочил и че евентуалните искове са предявени при условие, че съдът приеме договора за сключен с начин на погасяване равни вноски по главницата, което не представлява вътрешнопроцесуално условие за предявяване на евентуален иск, каквото би могло да бъде отхвърляне на основния иск. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, формулираният от страна на жалбоподателите процесуалноправен въпрос, освен че е неясен, но и доколкото може да се извлече смисъл от съдържанието му, не е и обуславящ правните изводи на въззивния съд, и е без никакво значение за изхода на настоящото частно производство, поради което този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото въззивният съд е установил, че с влязлото в сила решението по предходното търг. дело № 967/2015 г. на ВОС между страни по настоящото дело със силата на пресъдено нещо е признато съществуването на валидно облигационно правоотношение по сключения между тях процесен договор за банков кредит № 304/6728 от 05.06.2007 г., докато първата част от процесуалноправния въпрос на ищците изхожда от напълно противоположна постановка – с влязло в сила решение между същите страни да е установено, че клауза по договор за банков кредит е нищожна. Втората част от въпроса („… впоследствие да бъде воден друг процес за установяване съотношението в месечните вноски на съдържащите се в същите компоненти …“), освен че е неясно формулирана, по никакъв начин не кореспондира с предмета и основанието на предявените по настоящото дело осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Отделно от това, при тази неясна формулировка, изведеният от касаторите процесуалноправен въпрос, освен че не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, то същият не би могъл и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, в каквато насока жалбоподателите не са изложили и никакви съображения. В тази връзка следва да се отбележи и че изводите на въззивния съд за недопустимостта на предявените по делото искове поради основателността на възражението на ответната банка за вече пресъдено нещо, са в съответствие с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и твърдяната от страна на касаторите-ищци, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивното определение очевидно не страда от такъв особено тежък порок. Обратно – очевидни са противоречията в изявленията на самите жалбоподатели по делото – в уточнителната си молба пред първата инстанция те са посочили, че главната им искова претенция е формирана от платени лихви и други разноски, докато именно в доводите си за очевидна неправилност пред настоящата инстанция те поддържат, че претенцията им по главния иск била само и единствено за надвзета главница. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение