Определение № 476 от 27.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3907/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца С. А. Г., чрез адв. Р. К. срещу решение № 220/15.06.2016 г., постановено по в.гр.дело № 279/2016 г. на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 271/26.02.2016 г. по гр.дело № 5186/2015 г. на Русенския районен съд и вместо него е отхвърлен иска на С. А. Г. срещу И. И. И. за заплащане на основание чл.127 ЗЗД на сумата 16 139.14 лв., представляваща 1/2 от платени за периода 05.03.2014 г. до 01.09.2015 г. от С. А. Г. в качеството му на солидарен длъжник суми за погасяване на задължение по договор за инвестиционен кредит от 10.05.2011 г., сключен между М. Ю. АД като кредитор и С. З. О., С. А. Г. и И. И. И. като солидарни длъжници, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2015 г. до изплащане на вземането. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението са поставени правните въпроси: 1. първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно предпоставките за приложение разпоредбите на чл.127,ал.2 ЗЗД за солидарен съдлъжник, който е изплатил част от месечните вноски по сключен договор за банков инвестиционен кредит. 2. възможно ли е да се установи цялото и оттам частта/припадащите се части/ на солидарния длъжник при престиране по договор за банков кредит с променлив лихвен процент/цената на финансова услуга/ таксите и комисионните до края на кредитния период, както и в случаите когато банката чрез ОУ или/и договора е запазила правото си едностранно да изменя цената на услугата при условията и ангажираните фактически състави например с чл.144 З., решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решение № 211/23.07.2012 г. по гр.дело № 177/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 245/29.09.2012 г. по гр.дело № 178/2012 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК определение на състав на ВКС, постановено по чл.288 ГПК, решение № 452/15.10.2015 г. по в.гр.дело № 666/2015 г. на Русенския окръжен съд Ответникът по касационната жалба И. И. И., чрез адв. Д. И. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Русенският окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 127,ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. От фактическа страна е прието, че на 10.05.2011г. между М. Ю. АД / понастоящем П. АД / като кредитор, С. З. О. като кредитополучател, С. А. Г. и И. И. И., като солидарни длъжници /съдружници и собственици на капитала в дружеството-кредитополучател/, бил сключен договор за инвестиционен кредит, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 130 000 лева, който следвало да бъде погасен на 120 вноски в периода 05.06.2011. - 05.04.2021г. Съдът е приел, че на 16.01.2013г. Общото събрание на съдружниците взело решение за промяна на името на дружеството на СИ – З. О., както и за промяна на предмета на дейност. На 06.02.2013г. страните по делото продали дружествените си дялове на М. С. Д.. Прието е за установено от представените по делото писмени доказателства - 24 бр. вносни бележки в П. АД - [населено място], че за периода 05.03.2014г. - 01.09.2015г. ищецът внесъл по кредита общо 33 937,36 лева, от които 31 345,63 лева главница, 2 351,10 лева - такса управление на кредит, и 240,63 лева - такса гаранционен фонд. Фактическите изводи са обосновани и със заключението на вещото лице по назначена и приета съдебно- икономическата експертиза. Прието е според заключението на вещото лице по назначената СИЕ, че при главница на отпуснатия кредит към датата на сключване на договора 130 000 лева лихвата за целия период е 62 729.10 лева. Прието е също от приложеното по делото Решение по гр.д. № 1075/2014 по описа на Р., че към 26.09.2012г. задължението по договора е в размер на 112 672 лева. Към 05.02.2014г. задължението за главница е в размер на 77 321 лева, а към 07.09.2015 г.- 55 661 лева. Посочил е, че в процесния период - 05.03.2014г.- 01.09.2015г., ищецът е внесъл по кредита сумата 33 937.36 лева, от които 20 577 лева главница и в края на периода остава дължима главница в размер на 55 661 лева, като вещото лице е посочило, че поради променливостта на уговорената лихва не е възможно изчислението й занапред. С оглед на установените факти въззивният съд е преценил за неправилен извода на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл. 127 ал.2 от ЗЗД. Относно възникването на регресно право по чл. 127 ал.2 от ЗЗД за солидарен длъжник, издължил за определен период частично погасителни вноски, чиито размер не надхвърля този на цялата припадаща му се част от солидарното задължение, възникнало по силата на договор за заем въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, според която солидарният длъжник не може да претендира връщане на суми от съдлъжниците, на основание чл. 127 от ЗЗД, без да е платил изцяло на кредитора такава част от солидарното задължение, която надхвърля припадащата му се част. Прието е, че в случая се касае за частични плащания от едно неделимо плащане, каквото е задължението при договора за заем, съгласно задължителната практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че за ищеца не е възникнало правото на обратно вземане от солидарния съдлъжник – ответника по иска, тъй като с направените от него частични плащания не е изпълнил такава част от цялото задължение към кредитора, която да надхвърля припадащата му се част, каквото е изричното изискване съгласно чл.127 ал.2 от ЗЗД. С оглед на това е формиран извод, че искът на С. Г. не може да бъде уважен, преди той да е изпълнил такава част от задължението, която да надхвърля припадащата му се част. При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск. По правния въпрос: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по правния въпрос, който уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно предпоставките за приложение разпоредбите на чл.127,ал.2 ЗЗД за солидарен съдлъжник, който е изплатил част от месечните вноски по сключен договор за банков инвестиционен кредит. Въпросът съдът преценява, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което искането за допускане на касационно обжалване на това основание е основателно. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по втория въпрос: възможно ли е да се установи цялото и оттам частта/припадащите се части/ на солидарния длъжник при престиране по договор за банков кредит с променлив лихвен процент/цената на финансова услуга/ таксите и комисионните до края на кредитния период, както и в случаите, когато банката чрез ОУ или/и договора е запазила правото си едностранно да изменя цената на услугата при условията и ангажираните фактически състави например с чл.144 З.. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение