Определение № 194 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4184/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10194/14.06.2021 г. на Л. Г. Н. и Г. К. К., чрез пълномощника адвокат А. С. К., срещу въззивно решение № 454/05.05.2021 г. по в. гр. д. № 3316/2020 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане доказателствата по делото и по какъв начин следва да бъде извършена преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите; 2. Може ли пълното доказване на наведени твърдения да се осъществи както въз основа на преки, така и въз основа на косвени доказателства; 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, при липса на анализ на показанията на свидетелите в обжалваното решение; 4. Чия е доказателствената тежест при оспорване на прехвърлителна сделка по нотариален акт, издаден въз основа на констативен нотариален акт, отменен с влязло в сила решение; 5. Нищожен ли е констативен нотариален акт за собственост на жилище, построено от ЖСК, издаден на етап „груб строеж“ в противоречие с чл. 35 ЗЖСК; 6. Нищожността на констативен нотариален акт за собственост на жилище, построено от ЖСК, не влече ли след себе си нищожност и на последващите сделки с недвижимия имот; 7. Спрямо кого трябва да се демонстрира владение и собственически права - спрямо близки и приятели, както е приел въззивният съд, или спрямо всички, така че околните и заинтересованите лица да са наясно с това. Трябва ли приобретателят на спорния имот да докаже освен обективната страна на владението и намерение за своене спрямо всички заинтересовани лица; 8. Как се доказва предаване на владение на определена вещ и чия е доказателствената тежест, в случай че в нотариалния акт за прехвърлянето й не е изрично упоменато предаване на владението - дата, начин и обстоятелства; 9. Презумпцията на чл. 69 ЗС важи ли и за владеещия несобственик - държател, какъвто в настоящия случай се явява Л. К., според мотивите на въззивния съд; 10. В случай че за трети заинтересовани лица, поведението на Л. е като на собственик и владелец на имота, трябва ли те да доказват, че тя го държи за друг - нейния внук, както неоснователно е приел/предположил въззивният съд; 11.Може ли съдът да се произнася и установява факти на база изведени от самия него предположения, когато по делото няма наведени твърдения и факти и няма представени доказателства в тази насока. Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със следната съдебна практика на ВКС: решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г.о.; решение № 141/04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, I г.о.; решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3710/2018 г. на ВКС, I г.о.; решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г.о.; ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК; решение № 144/02.12.2014 г. на ВКС, II г.о.; решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, II г.о.; определение № 881/13.11.2012 г. по гр. д. № 697/2012 г. на ВКС, I г.о.; решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по касационната жалба – А. А. Д., чрез процесуалния представител адвокат С. Р. М., е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира сторените по делото съдебни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 2327/21.04.2020 г. по гр. д. № 16216/2018 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявения от Л. Г. Н. и Г. К. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на основание осъществено от тях давностно владение за периода от 1993 г. - 06.07.2009 г. на следния недвижим имот: апартамент № 89, с идентификатор № ***** по КККР, находящ се в [населено място], местност „К. с. - п. к.“, [жк], [улица], [жилищен адрес] с площ от 156 кв. м. /по договор и съдебно решение № 1043/03.02.2016 г. по гр. д. № 3375/2012 г. на СГС/, а по скица - 129,25 кв. м., находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, заедно с прилежащото мазе № 8 с полезна площ от 6,82 кв. м., а по договор и съдебно решение № 1043/03.02.2016 г. по гр. д. № 3375/2012 г. на СГС с площ от 13,70 кв. м., заедно с 7,975 % идеални части от общите части на вход „А“ от жилищната сграда, заедно с 0,682 % идеални части от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ с площ от 8500 кв. м., в квартал № * по плана на [населено място], местността „К. с. - п. к.“, като ответникът А. А. Д. е осъден да предаде на ищците владението върху имота. Постановено е решение, с което предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС са отхвърлени. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че с влязло в сила решение № 183/30.03.2009 г. по гр. д. № 5032/2007 г. на ВКС (отменено по реда на чл. 304 ГПК) е уважен предявеният от Л. З. К. (баба и праводател на ответника) срещу Л. Г. Н. иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК за предаване на владението на процесния имот. С протокол от 06.07.2009 г. по изп. д. № 2009783040192/09 г. на ЧСИ И. Ч. Л. К. е въведена във владение на имота, като от този момент Г. К. и Л. Н. са изгубили фактическата власт върху него. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 143/28.04.2010 г. по н.д. № 138/2010г. Л. К. е прехвърлила на А. А. Д. правото на собственост върху имота. Възобновеното въз основа отменителното решение на ВКС съдебно производство, образувано по иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК, било прекратено с влязло в сила на 28.04.2012 г. определение № 20/29.03.2011 г. по гр. д. № 512/2010 г. на Софийски районен съд поради извършен отказ от иска от страна на Л. К.. С влязло в сила на 25.04.2017 г. решение № 1043/03.02.2016 г. по гр. д. № 3375/2012 г. на Софийски градски съд е уважен предявеният от Г. К. и Л. Н. (ищци и в настоящото производство) срещу Л. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС. След анализ на гласните и писмени доказателства въззивният съд е приел, че ответникът А. Д. е започнал да упражнява фактическата власт върху недвижимия имот от момента на сключване на процесния договор за покупко-продажба. Посочил е, че осъществяваните от него действия съответстват на двата главни елемента на владението – corpus и animus /държане на ключа за имота, отдаването му под наем/временно ползване, позволяване търпими действия/. Посочил е, че дори праводателката на Д. /негова баба/ да е упражнявала фактическата власт върху имота в периода от 2010 г. до 2017 г., то тя е била единствено държател за владелеца. Ирелевантно е кой от двамата е заплащал вноските в бюджета на етажната собственост, както и дали имотът се е обитавал постоянно. Въззивният съд е приел, че през 1993 г. - 1994 г. ищците са установили фактическа власт върху спорния имот въз основа на сключен между тях и строителя на сградата (СД „МБ Б. с-ие“) предварителен договор за покупко-продажба от 12.05.1993 г. Придобивната давност е била прекъсната с предявяване на иска по чл. 38а ЗЖСК от праводателя на ответника срещу ищцата през 2006 г. Този иск е бил уважен с влязло в сила решение на ВКС, но същото е било отменено на основание чл. 304 ГПК, поради неучастие в производството на съпруга на ищцата, притежаващ процесуалното качество на необходим другар. Междувременно - преди през 2010 г. да бъде възобновено това съдебно производство пред Софийския районен съд, праводателката на ответника се е снабдила с нотариален акт за имота по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК и действайки като негов собственик, прехвърляйки правото на собственост на ответника, е релевирала отказ от иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК. След прекратяване на това производство придобивната давност на ищците не се счита за прекъсвана, поради което може да се приеме,че те са придобили правото на собственост върху имота на оригинерно основание - изтекла в тяхна полза придобивна давност. Правото им на собственост обаче е било прекратено с изтичане в полза на ответника на кратката 5-годишна придобивна давност, доколкото последният е добросъвестен владелец на имота, считано от 28.04.2010г. Тъй като процесният договор за покупко-продажба е сключен преди предявяване на иска по чл. 108 ЗС срещу праводателката на ответника в настоящото производство, постановеното по този иск решение № 1043/2016 г. по гр. д. № 3375/2012 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 25.04.2017 г., не обвързва приобретателя по сделката - А. Д.. Същият е владял процесния имот още от сключване на договора за покупко-продажба и е придобил като добросъвестен владелец правото на собственост с изтичане в негова полза на кратката 5-годишна придобивна давност. По делото е останало недоказано наведеното от ищците възражение за симулативност на договора за покупко-продажба, поради което той представлява правно основание, годно да направи купувача собственик. Не е опровергана и уредената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност. При съставянето на нотариален акт № 143/28.04.2010 г. по н.д. № 138/2010 г., обективиращ процесния транслативен договор, е представен нотариален акт № 99/2009 г., съставен на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, удостоверяващ, че праводателят е придобил правото на собственост върху имота от ЖСК „Български художник“. Нотариусът е извършил проверката за правото на собственост. Купувачът не е длъжен да извършва допълнителни проверки по веригата на правоприемствата, за да бъде признат за добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Нотариалният акт по чл.35,ал.2 ЗЖСК на праводателката е съставен след уважаване на предявения от нея иск по чл.38а ЗЖСК срещу настоящата ищца Л. Н. и преди възобновяването на делото по реда на чл.304 ГПК. Не може да бъде индиция за недобросъвестност на приобретателя и обстоятелството, че е внук на своя праводател.Няма данни и молбата по чл.304 ГПК да е била вписана по партидата на праводателя. Ответникът е придобил имота с изтичане на кратката 5-годишна придибивна давност. Тя не е била своевременно прекъсната от ищците с предявяване на иск за собственост, а настоящият иск по чл. 108 ЗС е предявен три години след изтичане на уредения в закона давностен срок. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият и третият процесуалноправни въпроси относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително представените по делото свидетелски показания. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с втория въпрос. Съгласно цитираното в изложението решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о. пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В този смисъл е и обжалваното решение. Въззивният съд изрично е посочил, че е допустимо ищецът да осъществи пълно и главно доказване на даден правнорелевантен факт чрез верига от косвени доказателства (индиции), които съдът следва да подложи на съвкупна преценка при постановяване на решението си. Ето защо, доколкото въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по четвъртия въпрос относно доказателствената тежест при оспорване на прехвърлителна сделка, обективирана в нотариален акт. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е приел, че на ищците принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) по несъмнен начин да установят, че страните по продажбеното правоотношение не са имали намерение да бъдат обвързани от правните последици на договора за покупко-продажба. Този извод на съда не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика /решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г.о./. В посочено решение на ВКС е прието, че ответникът следва да докаже пълно и главно възражението си за придобиване правото на собственост след изтичане на придобивна давност. Доколкото в цитираната съдебна практика е разгледана хипотеза, която се различава от въведената с четвъртия въпрос от изложението, не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Петият и шестият въпрос, касаещи „нищожността“ на констативен нотариален акт за собственост на жилище, построено от ЖСК, при наличие на противоречие с чл. 35 ЗЖСК и нищожността на последващите сделки с недвижимия имот, не са относими, тъй като не са разгледани от въззивния съд. Въззивният съд е основал изводите си на константната практика на ВКС по прилагане на разпоредбата на чл.35,ал.2 ЗЖСК, съобразно която правото на собственост върху жилището или другите обекти на собственост в ЖСК се придобива от член-кооператора с издаването на нотариален акт по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК. По силата на такъв нотариален акт праводателката на ответника Л. К. се е легитимирала като собственик на апартамента. Така поставени въпросите за нищожност на нотариалния акт за собственост на жилище, построено в ЖСК, издаден на етап „груб строеж“, не са разгледани от въззивния съд. Те са и по същество на правния спор и изискват проверка на конкретни факти по делото, която не може да бъде направена в производството по чл.288 ГПК. След като не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не покриват общата предпоставка, то не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Останалите формулирани от касаторите въпроси, касаещи фактическия състав на придобивната давност и приложението на презумпцията по чл.69 ЗС, също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Принципното разрешение на седми и осми въпроси е в съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочените решения № 141/2021г. по гр.д.№478/2020г. Іг.о. и № 141/2019г. по гр.д.№3719/2018г., Іг.о. Същевременно, както са поставени от касаторите, тези въпроси включват проверка на множество конкретни факти по делото, което касае обосноваността на въззивното решение и изисква преценка на доказателствата. Такава не може да бъде извършена в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи, че въззивното решение е съобразено и с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/. В този смисъл са и изводите на въззивния съд, съгласно които владението на вещ като фактическо господство не предполага непрестанно лично служене с вещта, а нейното своене може да се демонстрира по различни начини - отдаване за временно ползване на трети лица (по договор за наем или заем за послужване, респ. чрез т. нар. търпими действия); държане на ключ за бравата на вратата, чрез който се регулира достъпът до недвижимата вещ; допускане на близки хора, вкл. праводателя на ответника /негова баба/, да ползват вещта, респ. допускане на майстори за ремонтиране на апартамента и пр. Не е налице и противоречие с цитираното от касатора определение № 881/13.11.2012 г. по гр. д. № 697/2012 г. на ВКС, I г.о., съгласно което моментът на предаване на владението на продадената вещ е фактически въпрос, който подлежи на доказване по общите правила на гражданския процес. За да достигне до фактическия извод, че владението върху процесния имот е предадено на ответника, въззивният съд е анализирал представените по делото писмени доказателства и свидетелски показания, като обосноваността на този извод не подлежи на проверка в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Девети, десети и единадесети въпроси не могат да се приемат за относими към решаващите изводи на въззивния съд. Дали „презумпцията по чл.69 ЗС важи и за владеещия несобственик – държател, какъвто е Л. К.“ и „че за трети заинтересовани лица поведението на Л. е като на собственик и владелец на имота“, няма значение за изхода на делото. Това е така, защото въззивният съд е приел от доказателствата, че Л. К. е държала имота за приобретателя /ответник/ по обективирания във вписан нотариален акт договор за покупко-продажба, т.е. тя е допусната в имота от него и е упражнявала фактическата власт за него, а той е осъществявал владението и чрез нея. Въззивният съд е разгледал конкуренцията на поддържаните от двете страни по делото придобивни основания – давност, като е приел, че такава е изтекла в полза на ответника, чието добросъвестно владение е било непрекъснато, спокойно и несъмнено в посочения срок. По отношение на тези допълнителни признаци на владението е съобразена и практиката на ВКС, съгласно която владението не може да се упражнява тайно /по скрит начин/ спрямо този, на когото се противопоставя, чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението за своене и всеки заинтересован да може да научи за него /решение №291/2010г. по гр.д.№859/2009г., ІІ г.о., решение № 144/2014г. по гр.д.№1650/2014г., ІІг.о./. Следва да се посочи, че наведеното в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, вкл. и по единадесети въпрос, не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в посочените от касатора правни норми, каквито данни в случая липсват. Следователно касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касаторите Л. Г. Н. и Г. К. К. следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на ответника по касация А. А. Д. сторените от него в настоящото съдебно производство разноски в размер на 4200 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.