Определение № 2283 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3864/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 701 от 26.05.2023 г. по в. гр. д. № 277/2023 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 2906/26.10.2022 г. по гр. д. № 12211/2021 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която Столична община е осъдена да заплати на К. В. С. на основание чл.49 ЗЗД сумата от 25 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 2338 лв. - обезщетение за имуществени вреди от инцидент, настъпил на 23.09.2020 г., заедно със законната лихва върху сумите, считано съответно от 23.09.2020 г. за неимуществените и от 19.10.2020 г. за имуществените вреди. Въззивният съд е приел, че на 23.09.2020 г., около 07. 30 ч., ищцата и дъщеря й вървели заедно по десния тротоар на [улица]в [населено място],[жк], като се движели в посока от [улица]към [улица], когато ищцата стъпила на участък с неравни и неукрепени плочки, които поддали, в резултат на което тя паднала. Мястото, на което тротоарните плочки и бордюра били неукрепени и разбити, не било обозначено или оградено. След инцидента ищцата била приета в „Пирогов“ със супен крак. След изписването състоянието й било тежко, с две патерици, с които се предвижвала около два месеца, а след това й купили проходилка. През това време майката на ищцата се грижела за нея, тъй като тя не можела да се обслужва сама. Впоследствие ищцата претърпяла втора операция, при която й извадили един пирон, но в крака й имало още една шина. След втората операция за ищцата продължавала да се грижи нейната майка. Прието е, че описаната фактическа обстановка се установява от събраните гласни доказателства - показанията на свидетелката С., дъщеря на пострадалата и очевидец; свидетелката Г. - майка на ищцата, и свидетелката Л.-Х., служител при Столична община. Прието е, че според заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза вследствие на претърпяната злополука ищцата е получила счупване на външния малеол и открито (с наличие на рана) изкълчване на дясна глезенна става. Това увреждане е довело до трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок повече от 30 дни. Механизмът на получаване на такъв вид увреди е така нареченото „стъпване накриво“. Според вещото лице е възможно такова увреждане да се получи по описания в исковата молба начин. Непосредствено след настъпване на увредата е проведено оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с плака и винтове. Поставен е един винт, който е отстранен преди започване на рехабилитацията. При нормално протичане на лечебния процес срокът на възстановяване при такъв вид увреждания е около 6 месеца. През този период ищцата е търпяла болки и страдания, като първите 4 месеца болките са били с по-голям интензитет. Най-честите трайни последици след такъв вид увреждания и проведено оперативно лечение са оперативните белези в областта на глезенната става и ограниченият обем движение в ставата. Установените при прегледа на 12.05.2022 г. белези от двете страни на глезенната става и ограниченият обем на движение имат траен характер. Разходите по представените по делото финансови документи, са във връзка с проведеното лечение на ищцата. Във връзка със спорния по делото въпрос дали на мястото на инцидента е имало дефекти и неравности са събрани гласни и писмени доказателства и техническа експертиза. Обсъден е протокол за месечна инспекция, извършена на 24.08.2020 г., констативен протокол от 24.08.2020 г., и отчет за извършени СМР на улици и булеварди на абонаментно поддържане - м. август 2020 г. В тези документи е посочено доброто изпълнение на възложената работа по поддръжка на уличната мрежа. Р. свидетелка, която от м. януари 2020 г. работи в отдел „Инженерна инфраструктура, благоустройство и екология“ в район „В.“ към СО, установява поддръжката на пътната инфраструктура, сключените договори, ежемесечното обхождане на улиците с представители на инвеститора, на СО и на района. Според свидетелката не са имали оплаквания за отсечката между [улица]и [улица]. Тротоарът бил в нормално състояние. Не твърди, че е в добро състояние, тъй като имало мърдащи плочки, имало и трева между тях. Действително, бордюрът се е отместил, но е запълнен с пръст. Към 2020 г. били в по-добро състояние. Прието е, че при извършен непосредствен оглед на участъка от пътя, където се твърди да е възникнал процесният инцидент, вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза е констатирало, че участъкът от тротоара в ляво на [улица], по посока на нарастването на уличната номерация, между [улица]и [улица], е с настилка от квадратни тротоарни плочи 40/40/5 см, с ширина на тротоара от 160 -180 см. На този участък са констатирани значителни недостатъци на тротоарната настилка - неравности в хоризонтално и вертикално направление, тротоарни плочи с неправилна форма поради счупвания, фуги между плочите с различен размер, както и счупени бордюри с неправилно разположение надлъжно и напречно. Формиран е краен извод за наличието на съществено надвишаване на допустимите отклонения, несъответствие на приетите правила в строителството и експлоатацията на пешеходни тротоари, както следва: надвишение на вертикалните отклонения (изпъкнали части от тротоарни плочки) - до и над 50 мм, т. е превишение на допустимата неравност с 45 мм., което е 9 пъти; надвишение на ширини на фуги между тротоарните плочки - до и над 70 мм., т. е. превишение на допустимата ширина с 55 мм., което е 3, 5 пъти. Затова според вещото лице, при наличие на отклонения, по-големи от допустимите, следва да се извършват поправки. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.49 ЗЗД е доказан. Търси се отговорност на възложителя, която е обективна, безвиновна и произлиза от общото задължение на общината да поддържа пътната настилка по улиците на София в изправност както в частта на пътното платно, така и по прилежащите тротоари. Според ЗУТ тротоарите в населените места са част от уличната регулация и са публична общинска собственост. Нормата на чл.30 от Закона за пътищата възлага в тежест на общината контрол върху изграждането, поддържането и ремонта на улиците. Като не са констатирали проблем на тротоара в участъка на процесния инцидент, служителите на ответника са в неизпълнение на законово възложените им задължения, поради което са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на СО. Наличието на неравен пътен участък, независимо дали е на тротоара или на пътното платно, представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата и представлява противоправно бездействие, което ангажира отговорността на общината по чл.49 ЗЗД. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на служителите на общината, настъпилия деликт и причинените в резултат на него вреди. Установява се по безспорен начин от показанията на свидетелката, че мястото на инцидента е било необезопасено, че увреждането вследствие на злополуката е в пряка причинна връзка с бездействието на ответника. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел възрастта на пострадалата - 49 години към 2020 г., икономическата конюнктура в страната за 2020 г., получените увреждания - счупване на външния малеол и открито (с наличие на рана) изкълчване на дясна глезенна става, че е проведено оперативно лечение в болница „Пирогов“, изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с плака и винтове, че е проведена и втора оперативна интервенция за тяхното вадене преди започване на рехабилитацията, че срокът на възстановяване при такъв вид увреждания е около 6 месеца, че през първите 4 месеца болките са били с по-голям интензитет, че са налице оперативните белези в областта на глезенната става и ограничен обем движение в ставата, които според вещото лице имат траен характер. Отчетено е, че при натоварване и промени във времето пострадалата може да се оплаква от болка и дискомфорт в мястото на счупването, а също, че пострадалата е жена на 50 г., при която във времето предстоят дегенеративни остеопорозни промени на костите, като тази травма допълнително ще влоши състоянието й. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община. В нея се развива оплакване срещу определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, без да се формулират въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Сочат се решения на ВКС, свързани с доказване на причинно-следствената връзка при непозволени увреждания – решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС и за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства по делото в тяхната връзка – решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, III-то г.о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа във връзка с прилагането на критерия „справедливост“ по чл.52 ЗЗД. Ответницата в производството К. В. С. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Излага доводи и за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение на въззивния съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5000 лв. - чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2023 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящия случай касаторът не е посочил правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно основание, за да се откаже допускане на касационно обжалване, след като липсват и основанията по чл.280, ал.2 ГПК – нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Независимо от това съставът на ВКС констатира, че не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване, нито пък разглеждането на конкретното дело по същество от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посоченото от жалбоподателя решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., дава отговор на въпроса как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства и в частност - свидетелските показания на очевидец, относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск. В отговор на този въпрос съставът на ВКС е приел, че съдът следва да извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти за механизма на настъпване на увреждането; че следва да обсъди изложеното от свидетеля, който е присъствал на увреждането, като го съпостави с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото и най-вече с показанията на други свидетели-очевидци, ако по делото има разпитани такива; че следва да се прецени дали дадените от свидетеля показания съдържат вътрешни противоречия и дали кореспондират с останалите доказателства; че трябва да се отчетат всички обстоятелства, свързани с възможността на свидетеля да възприеме посочените от него факти - възрастта на свидетеля, негови физиологични особености, ако има такива, свързани със зрението, слуха му и пр., психическото му състояние към момента на възприемането на фактите, дали са налице други обстоятелства от обективен или субективен характер, които са могли да способстват или да му попречат, дали свидетелят е възприел непосредствено инцидента със сетивата си, или прави логически съждения за настъпването им предвид впечатленията му от други възприети от него обстоятелства; да се преценят и други факти - изминалото време между настъпването на инцидента и разпита на свидетеля, възрастта и паметово-интелектуалните му способности, добросъвестността и волята на свидетеля да каже истината, дали са налице обстоятелства за възможна негова заинтересованост от изхода на делото и др. Тези общи указания са изпълнени по конкретното дело, тъй като въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение за изясняване на механизма на процесното увреждане и причинната връзка с настъпилите вреди. Показанията на непосредствения очевидец – дъщерята на пострадалата, са кредитирани от съда по съображение, че са последователни, конкретни и се подкрепят медицинските документи и съдебномедицинската експертиза. В тези показания се разкриват обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, както и неговият механизъм. В настоящия случай не е имало други очевидци на инцидента, нито пък някакви данни, че разпитаната свидетелка обективно не би могла да възприеме станалото поради някакви физиологични особености, или пък че не е в състояние да възпроизведе пред съда случилото се, затова въззивният съд не е излагал съображения в тази насока. Съдът е посочил още, че според медицинската експертиза е възможно такова увреждане да се получи по описания в исковата молба начин. Този извод на вещото лице също потвърждава механизма на увреждането и причинно-следствената връзка с вредите. Обсъдени са и данните от съдебнотехническата експертиза, които сочат лошото състояние на тротоарната настилка в участъка на настъпилия инцидент и че тя се нуждае от ремонт. По този начин косвено се потвърждава горният извод. Всички тези данни са обсъдени в съвкупност, както предписва и посоченото решение на ВКС. Затова липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Другото решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, III-то г.о., се занимава със задължението на въззивния съд да постанови акта си след анализ на всички представени по делото доказателства. В него е прието, че заключението на вещото лице трябва да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано; че съдът не е длъжен да възприеме това заключение, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му; че независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата; че във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано - без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение. В настоящия случай, обсъдени в съвкупност, доказателствата по делото изясняват механизма на увреждането и не може да се приеме, че съдебното решение е основано на предположение. Затова не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. По въпроса за прилагането на чл.52 ЗЗД има богата практика на ВС и ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, обсъждайки всички конкретни обстоятелства, които са от значение в случая за определяне на справедлив размер на обезщетението. Съдът е изяснил вида на уврежданията и интензитета на претърпените болки и страдания, както и претърпените медицински интервенции, обсъждайки както показанията на свидетелите /майка и дъщеря на пострадалата, които имат непосредствени впечатления/, така и съдебномедицинската експертиза, основана на медицински документи. Обсъдена е възрастта на пострадалата при настъпване на инцидента, а също и икономическите условия в страната за 2020 г. Както е прието в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай тези изисквания не са налице, тъй като създадената богата практика на ВКС и ВКС по чл.52 ЗЗД не би могла да бъде допълнена при едно евентуално разглеждане на спора по настоящото дело по същество от ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,