Определение № 541 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2522/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Н. С. чрез пълномощника й адвокат М. П. против решение № 575 от 5.03.2020 г., постановено по гр.д. № 2913 по описа за 2019 г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение № 2242 от 27.03.2019 г. по гр.д. № 4802/2017 г. на Софийски градски съд, I-10 състав за отхвърляне на предявения от Л. Н. С. против М. А. А., А. Н. А. и М. П. А. установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от апартамент № 11 в [населено място],[жк][жилищен адрес] [улица], вх.А, ет.4, заедно с прилежащото му мазе № 4 и 2.689 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя, имот пл. № * в кв.25 по плана на [населено място], местност „*“ с площ 585.48 кв.м. М. А. А., М. П. А. и А. Н. А. чрез пълномощника си адвокат С. А. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират присъждане на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Апелативният съд е констатирал, че ищцата основава претендираното право на наследяване от родителите си, обявена нищожност поради симулация на договора за покупко-продажба, с който родителите й прехвърлили имота на нейния брат по време на брака му с М. П. А. и липсата на вещнопрехвърлителен ефект на договора за дарение между А. и М. А. и М. А., а ответниците са оспорили иска с довод, че с договора за дарение валидно са прехвърлили права на М. А., евентуално, че последната е придобила собствеността чрез добросъвестно владение. Приел е, че не е спорно и е установено от доказателствата по делото, че на 14.07.2006 г. е бил сключен договор за покупко-продажба между родителите на ищцата Н. и Ц. Н. като продавачи от една страна и техният син А. А. /към този момент в брак с М. А./ за прехвърляне собствеността на процесния апартамент, а на 12.07.2007 г., А. и М. А. дарили имота на дъщеря си М. А.. С влязло в сила на 6.12.2012 г. съдебно решение е уважен предявен от Л. С. против ответниците по настоящото дело иск по чл.26, ал.2, предл.5 вр. чл.17, ал.1 ЗЗД и е обявен за нищожен като симулативен договора за покупко-продажба от 14.06.2006 г. по отношение на 1/2 ид.ч. от имота, като е отхвърлен иска за прогласяване нищожност на договора за дарение от 12.07.2007 г. Апелативният съд е посочил, че М. А. е трето лице, придобило имота от приобретателите по привидния договор и от съществено значение за правата й е обстоятелството дали е била добросъвестна към момента на сключване на договора за дарение, за да се ползва от защитата по чл.17, ал.2 ЗЗД – към този момент знаела ли е за привидността на съглашението, обективирано в нотариалния акт за покупко-продажба от 14.07.2006 г. Приел е, че не е спорно, че към датата на дарението на 12.07.2007 г. сделката, легитимираща прехвърлителите за собственици /договорът за покупко-продажба от 14.07.2006 г/ не е бил обявен за недействителен и правата на праводателите не са били оспорени от трети лица. Вписването на исковата молба за установяване привидността на договора за покупко-продажба е станало на 03.02.2009 г. след сключването на договора за дарение от 12.07.2007 г. Възприел е изводите на първата инстанция, че при липсата на законово оборима презумпция за знание в хипотезата на родство между страните последващият приобретател М. А. ще се счита за добросъвестна до доказване на противното. Въпреки дадената й във въззивното производство възможност /с оглед допуснато от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада процесуално нарушение/, ищцата не е ангажирала доказателства, които да установяват факти и обстоятелства, свидетелстващи за знание на последващия приобретател за симулативния характер на предхождащата сделка. Поради това въззивният съд е направил извод че ответницата М. А. в качеството си на трето лице, добросъвестно придобило права върху имота преди вписване на исковата молба за установяване на симулативността, запазва придобитите права по силата на договор за дарение от 12.07.2007 г., който е валидно придобивно основание и при липса на доказателства, оборващи презумпцията по чл.17, ал.2 ЗЗД ще породи вещно-транслативен ефект. Посоченото отрича възникването на наследствено правоприемство в полза на ищцата като правопораждащ факт, от който черпи права до размер от 1/2 идеални части, затова се явява безпредметно обсъждането на въведеното като защитно средство правоизключващо възражение на ответницата М. А. за придобиване на имота по силата на добросъвестно давностно владение. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Л. Н. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.3 ГПК по следните въпроси: 1) възможна ли е трансформация от добросъвестно в недобросъвестно владение в хипотезата на обявяване на нищожност на договора, от който ответника по предявен иск за собственост черпи правата си; 2) от значение за добросъвестността ли е обстоятелството, че ответницата като последващ приобретател по договора, който е обявен за нищожен, е роднина по права линия по обявения за нищожен договор; 3) възможно и е с косвени доказателства да се обори добросъвестността по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД; 4) запазват ли се правата на трети недобросъвестни лица пи трансформацията на добросъвестно в недобросъвестно владение по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД. Въпроси първи и четвърти не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Касаторката смесва института на добросъвестното владение по смисъла на чл.70 ЗС /явяващо се фактическо състояние, с което законът свързва определени облигационни и вещноправни последици/ и добросъвестността по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД, съставляваща незнание за симулативността на договора, с който се легитимира праводател по сделка. В този смисъл неотносима се явява практиката на ВКС по решение № 35 от 25.03.2013 г. по гр.д. № 669/2012 г., II гр.о., тъй като същата касае тълкуване на нормата на чл.70 ЗС, когато спорът е свързан с облигационните последици от владението и към момента на извършване на разноските владелецът е знаел за претенциите са собственика, тъй като е бил страна по иска, с който придобивното основание е прието за нищожно. По вторият въпрос не е обосновано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият касационен състав не констатира и наличието на служебно приложимото основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК относно извода на въззивния съд, че при липсата на законово оборима презумпция за знание в хипотезата на родство между страните последващият приобретател М. А. ще се счита за добросъвестна до доказване на противното, тъй като в гражданското право при преценка наличие на знание за определено обстоятелство, като правнорелевантен факт родствената връзка е от значение само когато това е предвидено в правна норма /например чл.135, ал.2 ЗЗД/. Третият въпрос е обоснован с твърдението, че по делото са ангажирани косвени доказателства за недобросъвестността на М. А. – жалба от ищцата от август 2007 г. и Постановление на СРП от октомври 2007 г., от които е видно, че М. А. е знаела, че за процесния имот е налице спор за неговата собственост. С оглед посочената обосновка въпросът е явява неотносим към мотивите на въззивния съд, който е разгледал релевантния за приложението на чл.17, ал.2 ЗЗД факт – знание към момента на сключване на договор за дарение, като касаторката не твърди да е представили доказателство за знание на надарената към този момент. Ответниците не са представили доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което независимо от изхода на настоящото производство, такива не им се дължат от касаторката. С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение