Определение № 842 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4066/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2112/19.08.2022 г., подадена от С. Н. И., чрез адвокат М. Ч., срещу решение № 84 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 20223400500134/2022 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е отменено решение № 103 от 8.03.2022 г. по гр. д. № 20213420100449 на Районен съд - Силистра в частта, с която съдът е осъдил „Строител - 2005“ ЕООД, на основание чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД, да заплати на С. Н. И. сумата от 1500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му на 5.04.2016 г., вследствие на претърпяна травма, преминавайки край сградата на Езикова школа „Престиж“ по [улица]в [населено място], а именно убождане от стърчаща арматура, поради неизпълнение на задължението на дружеството, на което е бил възложен ремонтът, да обезопаси положените арматури, ведно със законната лихва, считано от 5.04.2016 г., като вместо това въззивният съд е отхвърлил иска за така посочената сума; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 1500 лв. до пълния предявен размер от 7000 лв.

Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано пред районния съд по искова молба, предявена от С. Н. И. срещу „Строител - 2005“ ЕООД, с която се претендира съдът да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, в резултат на претърпяна на 2.04.2016 г. травма - убождане от стърчаща арматура.

Според изложеното в исковата молба, на посочената в нея дата – 2.04.2016 г., С. И., минавайки покрай сградата на Езикова школа „Престиж“, на [улица], се убол на стърчаща арматура, поставена там във връзка с изграждането на оградата на школата. И. твърди, че ответникът, като изпълнител на ремонтните дейности, не е обезопасил положените арматури и това довело до инцидента.

Съдът е посочил, че преки очевидци на инцидента няма. Пред първоинстанционния съд са разпитани свидетелите Б. и Р., които имат информация за случилото се от ищеца. Последният им споделил как и къде е станал инцидентът, като Б. твърди, че научил един - два дни след инцидента, а Р. - след като ищецът излязъл от болницата, където престоял от 6-и до 12-и април 2016 г. след усложнение при зарастване на раната. Окръжен съд – Силистра е визирал, че от тези показания, ведно с представените от ищеца медицински документи, районният съд е приел, че може да се заключи, че действително в началото на м. април 2016 г. И. се е набол на стърчащите части на строителния обект при Езикова школа „Престиж“, като е коментирал и снимките, направени от ищеца на мястото, където твърди, че се е набол, от които се вижда, че на обекта има стърчащи открити метални части и достъпът до тях не е ограничен.

Въззивният съд е приел, че липсват доказателства, от които да е безспорно, че нанесената на ищеца травма е станала по описания от него начин и на посоченото от него място. И двамата свидетели са получили информацията от него, а представените медицински документи също не дават представа за начина, по който е получено нараняването. Единствено в представената епикриза от пролежаването в хирургическото отделение е посочено, че раната е от набождане на замърсено желязо. Относно снимките е изложил, че те действително са от мястото, посочено от И., но нито е посочена датата, на която са направени, нито може пряко да се свърже съществуващата опасност от набождане, която е очевидна на снимките, с инцидента, в който е пострадал ищецът.

По тези съображения съдът е намерил исковата претенция за изцяло неоснователна.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. При изясняване на механизма на увреждане при деликт, как следва да се преценяват от съда събраните по делото гласни доказателства (свидетелски показания) и доколко е необходимо (задължително) наличието на очевидец/и при доказване на механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск.

Жалбоподателят сочи, че според възприетото в трайната съдебна практика разбиране съдът следва да извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти. По същия начин съдът следва да преценява и показанията на свидетелите, като прецени дали техните показания кореспондират с останалите доказателства по делото. По възможност по делото се разпитват преки свидетели на извършване на увреждането.

2. Как следва да се преценяват от съда приетите и неоспорени от ответника снимкови веществени доказателства, които илюстрират ситуацията на строителната площадка по време на изграждане на оградата на езиковата школа към датата на настъпване на увреждането. Според жалбоподателя въззивната инстанция не е кредитирала като доказателство представения снимков материал, тъй като на същия не е отбелязана датата, на която са направени снимките.

3. Как следва да се преценява обяснението на пострадалия при изясняване на механизма на настъпване на увреждането, както и посочване на точното място, където е станало увреждането. С. И. сочи, че в обжалваното решение съдът не е взел под внимание и не е коментирал обяснението му при разглеждане на делото на първа инстанция, в което той е посочил пред съда и страните точното място, където е станал инцидентът, върху представената по делото Ситуация от одобрения проект по част „Архитектура“ и Разрешение за строеж № 124/2.11.2010 г. на Езикова школа „Престиж“, приети към писмените доказателства.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въпреки че е визирал разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, С. И. не е изложил съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съобразно приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение.

Същевременно първите два въпроса принципно касаят преценката на събрания по дадено дело доказателствен материал и формирането на правни изводи по предмета на спора, като в това отношение е налице изобилна съдебна практика, според която съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен да въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка (в този смисъл: решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 327/3.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 40/10.10.2022 г. по гр. д. № 1226/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др.).

В решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, І г. о., решение № 50084/30.11.2022 г. по гр. д. № 3966/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. и др. е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи съображения налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

Относно снимковия материал съдебната практика приема (в този смисъл, напр. решение № 136/11.04.2011 г. по гр. д. № 602/2010 г. на ВКС, ІV г. о.), че законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство.

В случая въззивният съд не се е отклонил от задълженията си съгласно закона и визираната съдебна практика при преценката на събраните по делото доказателства, в резултат на която е обосновал извод, че ищецът не е доказал, че действително е получил травмата по описания от него начин и на посоченото от него място.

Допълнително следва да се отбележи по първия въпрос, че Окръжен съд – Силистра не е счел, че за доказване на твърдените от И. факти е необходимо (задължително) наличието на очевидец на случилото се.

Относно последния въпрос правната доктрина и съдебната практика са единодушни, че обясненията на страната, когато тя твърди изгодни за себе си факти (както е в настоящия казус), не са доказателствено средство, а подлежат на доказване.

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,