Определение № 50064 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3364/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 145 от 2.06.2022г. по в.гр.д. № 2 по описа за 2022г. на Окръжен съд Монтана, с което е потвърдено решение от 5.11.2021г. по гр.д. № 2520/2022г. на РС Монтана като е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения иск с правно основание чл.27, вр.чл.33, ал.1 ЗЗД за унищожаване на договор за доброволна делба на наследствени имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ................. по кадастралната карта и кадастрилните регистри на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], с площ 391 кв.м., ведно с намиращият се в имота самостоятелен обект в сграда с идентификатор .................., жилище, брой нива на обекта 2, представляващ по документи за собственост североизтична сграда-близнак, на два етажа, със застроена площ от 46.5 кв.м., разгърната застроена площ от 93 кв.м., с приложащо мазе от 10.73кв.м., сключен на 21.05.2022г. между К. К. Д. и С. В. С., със заверка на подписите, вписан в Службата по вписванията с вх.рег.№ 1427/21.05.2022г., акт № 106, т.2, имотна партида 106163-106165, като сключен при крайна нужда при явно неизгодни условия. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос относно предпоставките, въз основа на които се приема, че е налице крайна нужда. Отделно счита постановеният акт и за очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, което твърдение обосновава с липса на преценка от съда на всички релевантни обстоятелства, а именно: не е отчел, че сумата от 13 000лв. няма връзка с договорената цена на имота /тя е по друго споразумение от 4.08.2020г., касаещо направените подобрения/, че семейството на ищеца е живяло в имота в продължение на 19 години, през който период са извършени множество подобрения от съпругата на ищеца, които са на стойност 26 250лв.и от които тя е претендирала само 13 000лв. Постъпил е писмен отговор от С. В. С., чрез процесуалния представител адвокат Б., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че касаторът не е поставил конкретен въпрос и липсва представено от него точно и мотивирано изложение. Въззивният акт не е в противоречие с установената съдебна практика, защото съдът е изградил изводите си след задълбочена преценка на всички релевантни обстоятелства. Актът не е и очевидно неправилен, защото – в случая подобно основание не е възможно да бъде изведено без анализ на доказателствата. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 200лв., реалното заплащане на които установява с представен договор за защита и правно съдействие от 26.08.2022г. /вж. стр.18/, в който сумата е посочена в т.ІІІ като платена в брой. Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е счел предявения иск за неоснователен,защото от ангажираните по делото доказателства не следва извод, че при сключване на договора ищецът да е бил - нито в състояние на крайна нужда /разбирано като липса или недостатъчност на парични средства за задоволяване на основни потребности, повлияло върху волята на лицето да сключи сделката/, нито сделката да е сключена при явно неизгодни условия заради липса на еквивалевтност на престациите. Тези изводи въззивният съд е извел след като е приел за установено следното: Ищецът е собственик на ½ ид.ч.от процесния имот, който според приетите по делото експертизи е с пазарна стойност от 53 708лв. според първата и 83 700лв.според втората /т.е. стойността на дела на ищеац е 41 850лв./ Той е сключил договорът за доброволна делба на 21.05.2020г. като е прехвърлил идеалната си част на своя племеник срещу сумата от 11 000лв. плюс „други вещи от наследствената маса“. Съдът е отчел видът на договора за доброволна делба, който не е продажба, а се доближава по своята правна пхарактеристика до спогодбата, наличието на роднинска връзка между страните, обстоятелството че целият имот в продължение на 19години се е ползвал само от ищеца и неговото семейство и данните, че реално получената от ищеца сума е 30 000лв. /включваща освен 11 00лв., още 6 000лв., получени от бащата на ответника за имота и 13 000лв.,получени от неговата съпруга, въз основа на сключено споразумение от 4.08.2020г. за стойността на извършените подобрения в имота /без те да са уточнени/. Въззивният съд е приел за недоказани твърденията за тежко материално положение на семейството на ищеца с недостиг на средства за задоволяване на основните им потребности, което да е станало причина за сключване на договора. Приел е за установено, че неговата съпруга е работела и е осигурявала средствата за поддръжка и ремонт на имота. Тя не е била уведомена за решението на съпруга й да прехвърли частта от имота си. Не е знаела и за дълговете на съпруга си, както и че той е напуснал по взаимно съгласие местоработата си. Била е уведомена, че от 8.06.2020г. той е постъпил на нова работа. Представените договори за заем, които ищецът е сключвал с физически лица през периода м.08.2020г.-м.12.2019г., съдът е приел, че не е установено за какво са били изразходвани. /отделно за част от тях съдът е приел, че не е доказано реалното им сключване, пред вид направеното испорване и изключването им от доказателствания материал, на основаине чл.183 ГПК, пред вид непредставянето им в оригинал/. Сумата от 3 555лв., до който размер съдът е преценил като установен размер на кредитна задлъжнялост на ищеца, е оценена като недостатъчна, за да е обусловяща за сключване на договора /ищецът е бил в състояние да погаси това задължение чрез други способи – декларирани продажби на вещи или заеми от близки/. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, защото поставеният от касатора въпрос, касещ предпоставките за уважаване на иска по чл.33, ал.1 ЗЗД е разрешен в съответствие с установената практика. Съгласно същата /вж.решения по гр.д.№ 3941/2016г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1213/2008г.на ІІІ г.о./ кумулативно изискуемите предпоставки са две: извършване на волеизявлението под влияние на крайна нужда за един от съконтрахентите и явно неизгодни условия за същия. Първата предпоставка е налице когато страната установи липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности /напр. недостиг на парични средства за издръжка - лична и на семейството, за лечение на лицето или на негов близък, за плащане на изискуеми задължения/ и че именно това състояние е въздействало върху волята на страната, мотивирайки я да я сключи, като е необходимо да може да се заключи, че при нормални обстоятелства /достатъчно средства за издръжка и за погасяване на задълженията/, т. е. при липса на състояние на крайна нужда, тя не би сключила сделката. За да се установи наличието на втората предпоставка /явно неизгодни условия от опорочената сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда/, следва да се извърши конкретна преценка на релевантните случая обстоятелства - към момента на сключване на сделката и въз основа на тях да се формира извод за явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации, при много съществена разлика между действителната стойност на вещта и нейната цена по договора. В случая, именно този подход е използван от въззивния съд. Касаторът оспорва правилността на направената преценка, но в производството по допустимост, касационната инстанция не разполага с правомощия за извършване на преценка за правилност. Не е налице и другото посочено от касатора специално основание за допустимост. Въззивният акт не е очевидно неправилен, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, защото от мотивите му не е установимо нито нарушение, нито явна необоснованост, нито актът да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, нито да е приложена отменена или несъществуваща норма, нито грубо да са нарушени правилата на формалната логика. С оглед направеното искане, изходът от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 200лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280 ГПК