Определение № 583 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 305/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Арменска апостолическа православна света църква, [населено място] против решение № 1324 от 28.10.2022 г. по в. гр. д. № 1543/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пловдивски районен съд решение № 260151 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 2463/2020 г., са отхвърлени предявените от църквата-касатор срещу Църковно настоятелство при църква „Сурп Кеворк“, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 000 лв., представляваща остатък от неизплатена вноска към Епархийския съвет на Арменска апостолическа православна света църква и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 130.56 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода от 01.01.2019 г. до 11.02.2020 г. Касаторът поддържа неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че въззивният съд незаконосъобразно е упражнил косвен съдебен контрол на решението на Епархийския съвет на Арменската апостолическа православна света църква, с което на ответника Църковно настоятелство при църква „Сурп Кеворк“ е определена годишна вноска за 2018 г. в размер на 10 000 лв., като твърди, че решенията на органите на съответното вероизповедание не подлежат на съдебен контрол поради липса на предвидена за това възможност в Закона за вероизповеданията. В условията на евентуалност, застъпва становище за прилагане по аналогия на разпоредбите на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ), касаещи сдруженията, тъй като, с оглед статута им на юридически лица и предмета им на дейност, вероизповеданията се доближават най-много до юридическите лица с нестопанска цел. Според касатора, приложима в случая е разпоредбата на чл. 25, ал. 4 вр. ал. 6 ЗЮЛНЦ, регламентираща възможността за искова защита срещу незаконосъобразни решения на общото събрание на сдруженията и в съответствие с нея на съдебен контрол би могло да подлежи единствено решение на Църковно-народния събор на църквата, доколкото той има функциите и правомощията на общо събрание, докато Епархийският съвет е изпълнителен орган, поради което неговите решения подлежат на оспорване пред Църковно-народния събор, но не и пред съд. Освен това, касаторът се позовава и на изтекъл срок по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ. В касационната жалба е изразено несъгласие и с преценката на въззивния съд, че решението на Епархийския съвет е взето в нарушение на устава на Арменската апостолическа православна света църква, тъй като е взето от ненадлежен орган – от Епархийския съвет без участието на председателите на църковните настоятелства. Твърди се, че към момента на приемането на решението – 03.02.2018г. – е действал уставът от 1951г., според който компетентен да вземе процесното решение е само Епархийският съвет. Изрично оплакване е релевирано и срещу извода на решаващия състав, че липсва яснота как е определен размерът на годишната вноска на ответното настоятелство за 2018 г. Според касатора, приемайки, че ответникът не е предоставял отчети за приходите и разходите си, за да може въз основа на тях да се определят дължимите от него годишни вноски за 2017 г. и 2018 г., въззивният съд е допуснал същият да черпи права от собственото си неправомерно поведение, доколкото с отхвърлянето на иска ответникът на практика се освобождава от задължението за внасяне на годишна вноска в бюджета на Епархийския съвет. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Подлежи ли на съдебен контрол взетото на 03.02.2018 год. решение на Епархийския съвет на Арменската апостолическа православна света църква, с което е определена дължимата от ответната страна парична вноска за 2018 г.“. Освен това, моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Ответникът по касация – Църковно настоятелство при църква „Сурп Кеворк“, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 07.02.2023 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е процесуално допустима. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от Арменска апостолическа православна света църква искове, въззивният съд е приел, че решението от 03.02.2018 г., с което е определена годишната вноска за 2018 г. в размер 10 % от нетните приходи на Църковно настоятелство при църква „Сурп Кеворк“, [населено място], не е взето от компетентен орган. Решаващият състав е аргументирал извода си с допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 4, т. 4 от Устава на църквата, изразяващо се в това, че решението е взето само от Епархийския съвет, без участието на председателите на църковните настоятелства. Допълнително, съдът е преценил исковете за неоснователни и поради липса на доказателства относно размера на дължимата вноска, тъй като, видно от протокола от заседанието от 03.02.2018 г., Епархийският съвет е определил вноската на ответника за 2018 г. в размер на 10 % от нетните му приходи за 2018 г., без обаче по делото да са ангажирани доказателства какъв е бил техният размер. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на конкретното дело в посочения смисъл. От начина, по който е формулиран, е видно, че отговорът на въпроса е предпоставен от обсъждане на събраните по делото доказателства и произнасяне за това, кое от тях е относимо (кой от представените два устава на вероизповеданието е приложим към настоящия случай), т. е. въпросът касае правилността на изводите, до които е достигнал решаващият състав, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от изложеното, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на поставения въпрос произтича и от факта, че същият не е единствено обуславящ за изхода на делото. Освен поради това, че решението за определяне на вноската към Епархийския съвет е взето от некомпетентен орган, въззивният съд е преценил исковете за неоснователни и на друго самостоятелно основание – поради липсата на доказателства за нетните приходи на ответното настоятелство за 2018 г., съобразно които следва да бъде определен размерът на дължимата вноска, в каквато връзка касаторът не е поставил въпрос. Следователно, дори и при различен отговор на поставения в изложението въпрос, изходът на спора не би бил различен. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице това основание, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на някое от основанията за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Обжалванното решение ще е очевидно неправилно при наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, т. е. когато е постановено „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е постановено „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът аргументира посоченото основание с оплаквания за неправилност на преценката на въззивния съд кой от двата устава на вероизповеданието е приложим към датата на вземане на решението за определяне дължимата от ответника вноска, както и за неправилност на извода, че размерът на същата е недоказан, т. е. твърди неправилност, която обаче не може да бъде преценена като „очевидна“ съгласно изведените от съдебната практика критерии. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК