Определение № 60632 от 22.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СДВР, град София, подадена от пълномощника и юрисконсулт Х. Х., срещу решение №260388 от 19.01.2021 г. по гр. дело №1852/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №263584/03.11.2019 г. по гр.д.№54657/2016 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Н. Й. Н. срещу касатора искове с правно основание чл.86, вр. чл.255 ЗМВР/отм./ за сумата 454, 67 лв., представляваща обезщетение за забава за времето от 13.01.2013 г. до 24.10.2013 г. в изплащането на обезщетение в размер на 5728, 80 лв. за претърпяна на 13.01.2013 г. средна телесна повреда при изпълнение на служебните задължения и с правно основание чл.78 ЗДСл. за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната на 13.01.2013 г. трудова злополука, извън изплатеното обезщетение по чл.255 ЗМВР/отм./, ведно със законната лихва върху сумата 10 000 лв. от 13.01.2013 г. до окончателното изплащане. Ответникът по касационната жалба Н. Й. Н., [населено място], оспорва жалбата. Въззивният съд е приел за установено, че в случая спорни между страните по делото са обстоятелствата налице ли е правно основание ответникът да отговаря по предявения от ищеца иск, респективно кое е то, какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди във връзка с трамватичната увреда, причинена на ищеца от настъпилата на 13.01.2013 г. трудова злополука, дължи ли ответникът обезщетение за забава от датата на увреждането до датата на извършеното плащане на обезщетението по реда на чл.255 ЗМВР/отм./ Възможно е за различни лица да възникне отговорност към пострадалия за изплащането на обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността им, тези лица отговарят или за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг или по друга причина, която може да изключва човешко поведение /тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна/. Когато изплатеното на пострадалия обезщетение е за вреди от деликт, правното основание на което му е изплатено обезщетението е без правно значение - обезщетението може да е изплатено пряко от деликвента на основание чл. 45 ЗЗД или от възложителя на работата на основание чл.49 ЗЗД, от работодателя на основание чл.200 КТ, или по силата на предвидената отговорност по специалните закони – ЗОВСРБ, ЗМВР и др., в които е уредена отговорността на ведомството за вреди, причинени от телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения. Увреденото лице разполага с възможност да избере пътя си за защита, като не е лишено да търси обезщетение по общия исков ред, и в този случай ведомството дължи обезщетение за разликата между присъдената сума и получените вече обезщетения. В конкретния случай от изложението на фактическите твърдения относно съдебно предявените субективни права, ищецът сочи, че в качеството си на служител, заемащ съответната длъжност при ответника, по време на изпълнение на служебните си задължения е претърпял телесно увреждане, причинило му неимуществени вреди, признато по надлежния ред за трудова злополука. Твърди се също така, че по реда на ЗМВР и на основание чл. 255 от същия закон /обн. 2006 г./ въз основа на индивидуален административен акт /заповед/ на ищеца е изплатено обезщетение за претърпените вреди в размер на 6 брутни работни заплати, предвид че увреждането е признато за средна телесна повреда. Ищецът счита, че така изплатеното му обезщетение не репарира претърпените в резултат от инцидента - трудова злополука, неимуществени вреди, а претендира над заплатените му по реда на специалния закон още 10 000 лв., които счита, че са дължими от ведомството, в което е заемал длъжността си. Ето защо правилната правна квалификация на предявения иск е чл.78, ал.1 и ал. ЗДСл, регламентираща правото на държавния служител да претендира обезщетение за неимуществени вреди в резултат от трудова злополука по общия исков ред, доколкото твърденията за фактите, както са изложени в исковата молба, се субсумират именно под хипотезиса на тези правни норми. От събраните по делото доказателства трябва да се приеме, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца във връзка с процесния инцидент неимуществени вреди при отчитане на стандарта на живот и социално-икономическите условия през 2013 г., е сумата от 18 000 лв. Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС по следния правен въпрос - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – дали държавен служител по ЗМВР, получил обезщетение по чл.255 ЗМВР/отм./, може да претендира обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл.78 ЗДСЛ. Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта и относно иска с правно основание чл.86 ЗЗД. Това е така, защото той не е предявен като акцесорен на главен иск за главница, а се претендира лихва върху вече изплатено обезщетение по чл.255 ЗМВР/отм./, което не е предмет на делото. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260388 от 19.01.2021 г. по гр. дело №1852/2020 г. на Софийския градски съд в частта относно иска за обезщетение за неимуществени вреди. Повдигнатият въпрос е относим, защото е обусловил изхода на спора, но не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По него има трайно установено практика на ВКС. / виж определение №829 от 01.12.2020 г. по гр дело №2673/2020 г. на ВКС, III г.о. и посочените в него решения по чл.290 ГПК./ Обжалваното въззивно решение е в съответствие с тази практика на на ВКС. Според нея тълкуване, съобразно което обективната отговорност по ЗМВР е нормативно лимитирана, на практика би стеснило неоправдано преследвания с въвеждането на текста ефект - да предостави бърза и облегчена процедура за получаване на обезщетение в предварително определен размер при определени предпоставки на определена категория държавни служители с оглед условията и повишените рискове, при които полагат своя труд - и би поставило в по-неблагоприятно положение държавните служители по ЗМВР в сравнение с останалите държавни служители, чийто статут е уреден в общия закон – Закона за държания служител – без тази разлика да е обоснована – т.е. да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства-в това число с оглед изискванията на чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ вр. с чл.1 Протокол 1 ЕКЗПЧОС. Правото да се получи обезщетение за увреждане на здравето или живота на служител при или по повод изпълнение на трудовата функция има икономическа стойност, съставлява “актив” и представлява “притежание” по смисъла на чл.1 Протокол 1 от ЕКЗПЧОС /в този смисъл решения по делата Маркс, “Газус Дозир-унд Фьордертекник” ООД, “Пресос Компания Навиера”АД и др./. Поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл.14 ЕКЗПЧОС, е забранена. Практика в аналогичен смисъл, но относно тълкуването на друга разпоредба, уреждаща отговорност за вреди и нейно ограничаване-чл.200 ал.1 пр.2 КТ, вече е формирана и от ВКС /реш.№.376/11.05.10 по г.д.№.1188/09, ІV ГО, реш.№.141/29.04.09 по г.д.№.347/08, ІІ ГО, реш.№.412/30.07.10 по г.д.№.1349/ 09, ІV ГО/. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1 500 лв. деловодни разноски за касационното производство, представляващи платено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.