Определение № 4778 от 07.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 139/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата И. К. З. срещу определение № 12755 от 02.07.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3815/2025 г. по описа на СГС, VI –В състав, с което е потвърдено разпореждане № 6682 от 08.02.2025 г., постановено по гр. д. № 25845/2023 г. по описа на РС - София, 38 състав, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба. В частната жалба се прави искане обжалваното въззивно определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, е формулиран правен въпрос, който уточнен и конкретизиран от съда, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, се свежда до следния процесуалноправен въпрос: При какви предпоставки възниква правомощието на съда за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като цитира определения на касационната инстанция. Сочи и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК-нищожност, поради допуснати от въззивния състав технически грешки, водещи до неразбираемост на мотивите. Поддържа и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност, тъй като изводите на съда противоречали на правилата на формалната логика. Въпросът е поставен в контекста на оплакванията на касатора, че въззивният съд не бил извършил самостоятелна преценка дали са били отстранени нередовностите в исковата молба. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. За да потвърди първоинстанционният съдебен акт, въззивният съд е приел, че ищцата не била изпълнила в цялост указанията на първостепенния съд, а именно не била посочила дали други правни субекти желае да бъдат конституирани като ответници, доколкото в обстоятелствената част на исковата молба били изложени твърдения в тази насока. Приел е, че указанията на първоинстанционния съд са били точни и поради частичното им неизпълнение, правилно районният съд е разпоредил връщане на исковата молба. При тези правни изводи на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба и без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. Определението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Но настоящият съдебен състав намира, че са налице общото и допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на определението на въззивния съд до касационен контрол. Уточненият от касационния състав въпрос е обуславящ, тъй като връщането на исковата молба на частния жалбоподател е извършено поради извода на въззивния съд, че ищецът не е изпълнил изцяло дадените му указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Отговор на уточнения въпрос е даден в последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 1057 от 11.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1753/2023 год., ІV г. о., ГК, определение № 118 от 23.03.2022 г. на ВКС по ч. т. дело № 430/2022 г., І т. о., ТК, определение № 4397 от 19.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. дело № 3856/2022 г., ІV г. о., ГК, определение № 60099 от 12.07.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1810/2021 г., І г. о., ГК, определение№ 99 от 09.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. дело № 749/2017 г., І г. о., ГК, определение № 157 от 27.03.2013 г. на ВКС по гр. дело № 540/2012 г., ІІ г. о., ГК, определение № 171 от 06.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. дело № 2616/2017 г., ІІ г. о., ГК, определение № 60205 от 03.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1593/2021 г., ІV г. о., ГК, определение № 360 от 27.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. дело № 7/2011 г., ІІІ г. о., ГК, и др. В тази практика, която се споделя от настоящия съдебен състав, е прието, че при наличието на нередовности на исковата молба, дадените от съда указания за отстраняването им трябва да са достатъчно ясни и точни; да са конкретни, пълни и изчерпателни. Указанията се считат за изпълнени, когато ищецът отстрани точно и напълно констатираните от съда нередовности. Въззивният съд проверява не само дали първата инстанция формално е дала указания, а и дали тези указания са били достатъчни, разбираеми и годни да насочат страната към пълно отстраняване на нередовността. Исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато такива указания не са изпълнени. Въззивният съд се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика, поради което обжалваното определение е постановено в нарушение на чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК. В настоящия случай на ищцата, сега касатор, първоинстанционният съд е дал указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, а именно да посочи свой адрес; да посочи свой ЕГН и ако „желае съдебното решение да задължи трети лица, следва да ги конституира като ответници“. С две молби-уточнения ищцата е посочила своя настоящ адрес, своя ЕГН и изрично е посочила, че желае да бъде осъден единствено И. А. Б. /посочен като ответник още с исковата молба/ да й заплати 5001 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Уточнила е, че „правната й сфера е накърнена от Б.“, както и че „упоменатите в обстоятелствената част на исковата молба лица не са ответници за неимуществените вреди, причинени й от Б.“. Следователно дадените от първата инстанция указания са били изцяло изпълнени, тъй като ищцата е посочила като ответник по предявения от нея иск лицето И. А. Б.. Поради това неправилен се явява изводът на първоинстанционния и въззивния съд, че указанията за отстраняване на тази нередовност в исковата молба не са били изпълнени. Следва да се отбележи, че въпреки изпълнените от ищцата указания, исковата молба е останала нередовна. Налице са редица непълноти, неясноти и противоречия между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Неясно остава искането за защита „за възстановяване на накърнени права“ – какви конкретни права са накърнени. Липсва яснота в какво се изразява противоправното поведение, проявено от ответника И. Б., в какво се изразяват претендираните неимуществени вреди и от кои действия и/или бездействия на ответника те произтичат, респ. каква е връзката между поведението на ответника и настъпилите вреди; не е посочен и адрес за призоваване на ответника. Въззивният съд е следвало да констатира, че както дадените указания са били изцяло изпълнени от ищцата, така и че те не са били достатъчни, за да е налице пълно отстраняване на нередовността на исковата молба. Като не е процедирал по този начин, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, като постановено в нарушение на чл. 129, ал. 3, предл. 1 ГПК, а делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение