Определение № 3319 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1806/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба жалба на ищеца „Индустриална зона КЦМ“ ЕООД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ответниците „Заводски строежи - ПС - Пловдив“ АД и „МД Строй БГ“ ЕООД оспорват жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, уважил е предявения от ответника „Заводски строежи - ПС - Пловдив“ АД инцидентен установителен иск за установяване, че не дължи на ищеца неустойка в размер на 25 000 евро по чл. 5, ал. 2 от сключения между тях предварителен договор за продажба на недвижими имоти от 04.12.2019 г. и е и е отхвърлил предявените от ищеца срещу ответниците искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на сключени между тях договори за продажба и замяна на недвижими имоти по три броя нотариални актове.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че разглежданите искове се намират помежду си в съотношение на обусловеност, доколкото предмет на инцидентния иск е вземането, с което ищецът по исковете по чл. 135 ЗЗД се легитимира като кредитор на прехвърлителя по оспорените сделки.

Приел е за установено, че с предварителен договор от 04.12.2019 г. първият ответник се задължил да продаде на ищеца недвижими имоти срещу обща цена в размер на 1 000 000 евро без ДДС, платима на две части - 25 000 евро в 3-дневен срок от заверяване на скиците на имотите, но не по-късно от 31.12.2019 г. и 975 000 евро в деня на подписване на окончателния договор. Последното било предвидено за срок най-късно до 31.01.2020 г.

На 31.01.2020 г. управителят на дружеството-ищец се явил пред посочения в предварителния договор нотариус и изразил готовност за сключване на окончателния договор и заплащане на цената, представяйки платежно нареждане за 2 217 654 лв. в полза на първия ответник и извлечение от разплащателната сметка на дружеството за доказване на наличието на парични средства за заплащане на цената. Представител на продавача не се явил пред нотариуса.

Въз основа на уговорките в предварителния договор - чл. 1, ал. 2, т. 2.2 и чл. 2, ал. 3 въззивният съд е приел, че страните изрично са се съгласили, че условие за подписване на нотариалния акт е реалното плащане на остатъка от цената. Приел е по-нататък, че реално плащане означава заверяване на банковата сметка на продавача съгласно чл. 305 ТЗ, каквото съобразно установените по делото факти не е налице. С това е обосновал извод, че несключването на окончателния договор се дължи на поведението на купувача, като е посочил, че и при явяване на представител на продавача пред нотариуса сделката не би била сключена с оглед липсата на плащане, оттук и че в тежест на продавача не е възникнало спорното задължение за неустойка за неизпълнение по чл. 5, ал. 1-2 от договора.

С оглед крайния извод за основателност на инцидентния иск съдът е приел, че са неоснователни исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, доколкото ищецът не се явява кредитор на първия ответник. Допълнително е изложил и съображения, че не е налице увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, доколкото според приетото заключение на счетоводната експертиза притежаваните от ответника активи превишават пасивите му, поради което имуществото му е достатъчно да покрие задълженията му. Във връзка с извода за липса на увреждане е изтъкнал също, че спорното вземане за неустойка е било обезпечено в хода на производството с даденото от ответника съгласие за извършване на директен дебит в полза на ищеца.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с доводите, че в грубо нарушение на правилата на формалната логика и в противоречие с ясните уговорки в предварителния договор въззивният съд е приел, че заплащането на цената е условие за изпълнение на задължението на продавача да се яви пред нотариуса, доколкото, макар и заплащането на цената да е условие да се изповяда сделката, не е условие за явяването.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите:

• докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се променя действителната воля на страните, вместо да се даде приоритет на съдържанието на договорните клаузи; подлежат ли на тълкуване ясните уговорки на страните или на тълкуване по смисъла на чл. 20 ЗЗД подлежат само неясните и двусмислени уговорки;

• неявяването на продавача в уговорения ден пред нотариуса за изповядване на сделката представлява ли пречка за купувача да заплати цената, когато поведението на продавача показва, че той не оказва необходимото съдействие, не приема предложеното му изпълнение и от обстоятелствата е ясно, че има опасност да не изпълни задължението си да се яви пред нотариуса;

• изпълнението на задължението на купувача да заплати цената обуславящо ли е задължението на продавача да се яви в уговорения ден пред нотариуса за изповядване на сделката - когато съгласно уговорките в предварителния договор заплащането на цената е условие за подписване на нотариалния акт от продавача, а не е условие за явяване на продавача пред нотариуса за изповядване на сделката.

По същите въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените в тази насока доводи за противоречие на извода на въззивния съд относно придаденото от страните значение на плащането с уговорките по договора не обосновават очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото, макар и да е налице позоваване на нарушение на правилата на формалната логика, не е посочено нито едно съждение, или съвкупност от съждения, на въззивния съд, което да е логически невалидно.

Първият от формулираните въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Изложените в тази насока аргументи - че съдът е пренебрегнал ясните уговорки в договора и е подменил волята на страните - не се отнасят до установените с чл. 20 ЗЗД критерии за тълкуване, доколкото не се сочи допусната от съда грешка при тълкуване на договора, а се оспорва крайният извод за значението на предварителното плащане за сключването на окончателния договор. Проверката на правилността на този краен извод обаче е въпрос по същество извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е от правно естество. Същият е фактически, доколкото значението на неявяването на продавача за заплащането на цената от купувача може да бъде различно във всеки конкретен случай съобразно уговореното в съответния договор. Освен това по този въпрос въззивният съд не се е произнасял, доколкото в хода на производството не са повдигани въпросите за неоказано съдействие за плащане, респ. за предложено но неприето плащане, нито за съществували основания да се очаква неявяване на продавача.

Накрая, не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и третият въпрос, също с оглед фактическото си естество - значението на плащането на цената спрямо явяването на продавача може да бъде различно във всеки конкретен случай съобразно уговореното в съответния договор.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответниците направените за касационното производство разноски.

С тези мотиви съдът