Определение № 3289 от 20.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1773/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Гаранционен фонд срещу определение № 245 от 15.07.2025 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в.ч.т.д. № 362 описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено решение № 57 от 08.05.2025 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по т.д. № 9 по описа на съда за 2025 г. в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение молбата на частния касационен жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение по съществото на спора в частта за разноските. В жалбата се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно определение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Иска се отмяна на обжалваното определение и изменение на постановеното решение в частта за разноските, чрез отмяната му за сумата над 300 лв. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа наличието на такива по чл. 208, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В р. I от изложението са цитирани определения на ВКС, на които се твърди, че обжалваното въззивно такова противоречи. В р. II от изложението се поставят въпросите: 1.Следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата в частта, в която се посочва, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив и обоснован (справедливия и обоснован размер на възнагражденията не е в противоречие с Договора за функциониране на Европейския съюз?) 2. Какъв размер е справедлив и обоснован и отговаря на изискването на чл. 101 от ДФЕС? 3. Следва ли съдът при определяне на размера на дължимия адвокатски хонорар, да получи възнаграждение за работата си в размер, определен от съда или следва да се съобрази с Наредбата за заплащане на правната помощ? 4. Как следва съдът да тълкува и прилага решението по дело С-248/22 г. на СЕС при изрично позоваване в молбата по чл. 248 ГПК на прекомерност на присъденото с решение възнаграждение за адвокат? 5. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален съобразявайки решението на СЕС по дело С-438/2022г., въпреки че има такова възражение от страна на ответника? 6. Нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения съответства ли на правото на ЕС? 7. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения следва ли да служат като ориентир при определяне служебно на възнаграждения или са такива, които обвързват съда. 8. При определяне на размера на възнаграждението за безплатна адвокатска помощ, следва ли съдът да се позовава на това какъв вид защита използва другата страна и по-конкретно такава, осъществявана от юрисконсулт? 9. Налага ли различен подход при определяне на размера на адвокатското възнаграждение посочения от съда критерий, че „адвокатът сам отговаря за осигуряване на всички условия за практикуване на същата и професионалното си усъвършенстване и т.н., а юрисконсултът - не?“ 10. При определяне на дължимите разноски компетентен ли е съдът да преценява дали съществува разлика в правоспособността на адвоката и юрисконсулта и възможността им за защитата на страната, която представлява? Явно във връзка със заявеното основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че въпроси от едно до седем са от значение за развитието на правото и съдебната практика, доколкото ще се даде отговор на въпроса как следва да бъдат решавани делата (които са значително количество) до законодателното регулиране на въпросите, както и предвид възникналата внезапно празнота в законодателството и изключителната разнородност на съдебната практика на различните съдилища, решаващи по изключително разнороден начин еднотипни казуси, а по въпроси осми, девети и десети - че са от значение за развитието на правото и съдебната практика, доколкото ще се даде отговор на въпроса как следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение в случаите, когато другата страна е защитавана от юрисконсулт? Ответникът по жалбата оспорва същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе настоящият състав взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното определение, с което е отказано изменение на решението по делото в частта за разноските, представляващи адвокатски хонорар, чрез намаляването на размера му до 300 лв. /колкото са присъдени на молителя като юрисконсултско възнаграждение/ въззивният съд е изложил в мотивите си, че: Налице е еквивалентност между предоставяната от адвоката и юрисконсулта правна защита по дадено дело, което обаче не е основание за поставяне на знак на равенство между условията за упражняване на двете професии и начина на определяне на възнаграждението за същите. Съдът е посочил, че адвокатската професия е свободна, физическите лица, които я практикуват осъществят присъщата за нея професионална дейност за своя сметка, не са регистрирани като еднолични търговци и са самоосигуряващи се по смисъла на КСО лица, докато юрисконсултът винаги е служител на дадено предприятие, т.е. той е в трудови правоотношения със същото. Според съда това изключва възможността да се поставя знак за равенство между двете професии и респективно да се приеме, че оценяването на труда им следва да изхожда от едни и същи критерии. Основната причина за това е, че с оглед свободния характер на адвокатската професия, адвокатът сам отговаря за осигуряване на всички условия за практикуване на същата и професионалното си усъвършенстване, което логично следва да се съобрази при определяне начина на оценяване на адвокатския труд наред с характера на делото, качеството на предлаганата услуга и т.н. При юрисконсулта грижата за това е на работодателя, който логично при определяне на дължимото му се трудово възнаграждение взема предвид това обстоятелство. Съдът е изложил, че при това е логично да се приеме, че правилата за оценяване цената на адвокатския труд най-добре могат да се определят от съответната съсловна организация, която е приела действащата Наредба за възнагражденията на адвоката. Посочено е, че според решение от 25.01.2024 г. на СЕС постановено по дело № С-438/2022 г. същата не е задължителна и не обвързва съда, което обаче не изключва възможността се ползва като ориентир относно начина за оценяването на адвокатския труд, който следва да се взема предвид наред с преценката за сложност на делото, качество и обем на работата, продължителност на същото и т.н. От така изложеното за съда следва извод, че дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да се определи по правилата на чл. 78, ал. 1, респ. ал. 3 от ГПК с оглед фактическата, правната сложност на делото, обема на свършената работа и т.н. Съответно база, от която следва да се тръгне при определяне на размера му, респ. преценката за прекомерност следва да са критериите възприети с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и най-вече този, че възнаграждението е процент от стойността на спорното право /правния интерес/. Този подход е използван от страна на първоинстанционния съд, което изключва извода за прекомерност на възнаграждението. Според съда наред с това следва да се посочи, че в последното по делото съдебно заседание от страна на процесуалния представител на ГФ, който не е бил юрисконсулт, а адвокат е изразено съгласие, че размерът на възнаграждението следва да се определи съобразно критериите по Наредбата като единствено е възразено, че не следва да се вземат предвид престираните адвокатски услуги преди предявяване на иска. Това възражение съответно е било възприето от първоинстанционния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена с постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая в частта от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, където е посочена практика на ВКС, на която според жалбоподателя обжалваното определение противоречи, не е формулиран конкретен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК като годно общо основание за допускане на такова обжалване и по отношение на който конкретен въпрос да е обосновано претендираното противоречие. По поставените от касатора десет въпроса общо е заявено наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосновавано само с празнота в законодателството /каквато не е налице/ и противоречивото им разрешаване от съдилищата. Посоченото обаче не сочи на наличието на така заявения допълнителен критерий за селектиране на жалбата, съобразно задължителните за съдилищата разрешения, обективирани в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., в каквато насока в случая не се излагат конкретни твърдения. При изложеното касационно обжалване не следва да се допусне и на двете така заявени и поддържани от жалбоподателя основания. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение