Определение № 2609 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3295/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 3596 от 15.07.2025 г., подадена от Д. В. Д. чрез адвокат М. Д. от АК - Г., срещу въззивно Решение № 134 от 09.06.2025 г. по в.гр.д.№ 247/2025 г. на Окръжен съд – Габрово. Ответникът по касация „ЕЛИТ” ООД е депозирал отговор на жалбата чрез адвокат И. С. от АК – Г.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение е потвърдено Решение № 74 от 21.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 827/2024 г. по описа на Районен съд - Габрово, с което по отрицателен установителен иск, предявен от „ЕЛИТ” ООД, представлявано заедно и поотделно от И. П. М. и М. А. А., е признато за установено, че Д. В. Д. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-64 от 26.10.2007 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: местност „П. – Ч.”, площ 5 000 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, съседи ***; ***; ***; ***; ***; ***. Въззивният съд е изложил заявените с въззивната жалба на Д. В. В. оплаквания срещу правилността на решението на РС: че изводите на първоинстанционния съд са неправилни, незаконосъобразни и необосновани; не са обсъдени всички събрани по делото доказателства, а само са изброени; по делото безспорно се установило, че жалбоподателят владее имота на основание, годно да го направи собственик, без да е знаел, че го придобива от несобственик, тоест същият е добросъвестен владелец, поради което в негова тежест било да докаже, че е владял имота в продължение на 5 години. Упражняваното владение е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено, което се установява от събраните по делото доказателства – гласни и писмени; жалбоподателят декларирал, че е собственик на имота в СГКК, в МДТ, а също предприел действия за промяна на предназначението му; предприемането на административни постъпки за подобряване фактическото състоянието на имота също можело да се приеме за владелчески действия, доколкото не било установено фактическа власт върху имота да е осъществявана и от трето лице. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл. 83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период; били налице противоречия в показанията на свидетелите. Произнасяйки се по предмета на спора, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е придобил спорния имот на 19.09.2007 г. по силата на договор за продажба, оформен с н.а.№ 144, т. ІІІ, peг.№ 6037, д.№ 512/19.09.2007 г. на нотариус П. К., от продавачите Г. В. Й. и М. В. К., които се легитимирали с възстановително Решение № 29 от 28.09.1997 г. в качеството им на наследници на В. П. К., починал на 31.03.1963 г. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 9 от 14.01.2013 г., т. I, peг.№ 212, д.№ 6/14.01.2013г. по описа на нотариус П. К. Р. К. К. (наследница на Г. В. Й. по закон, а на М. В. К. – по завещание) продала на Д. В. Д. процесния недвижим имот – вече с описание съгласно междувременно одобрените КККР със Заповед № РД-18-64 от 26.10.2007 г. на ИД на АГКК. Продавачът Р. К. К. се е легитимирала като собственик на имота със същото Решение № 29 от 28.09.1997 г. за възстановяване на земеделски земи на наследниците на В. П. К.. Прието е, че към датата на продажбата от 2013 г. Р. К. не е била собственик на имота, тъй нейните наследодатели са се били разпоредили с него. Така жалбоподателят е закупил имота от несобственик. Съдът е обсъдил събраните гласни доказателства. Посочил е, че кредитира показанията на свидетелите К. М. (който е ползвал имота от името на „Елит“ ООД), С. С. и П. К., тъй като същите са посещавали имота многократно в годините преди Д. Д. да го придобие до около 2021 г. – 2022 г., когато свид. М. престанал да ползва имота. Прието е, че тези свидетели имат преки наблюдения относно състоянието на имота и липсата на оспорване собствеността на дружеството, като в това отношение показанията им съвпадат. Свид. В. заявява, че много пъти посещавал и чистил имота, но като период от време посочва единствено 2014 г. Свид. Ж. също заявява, че многократно чистил имота, но не може да посочи период, в който е правил това. В показанията си свид. И. установява единствено, че е посещавал няколко пъти имота, като Д. му бил казал, че имота е негов, но не установява по никакъв начин, че жалбоподателят го е стопанисвал и/или че е демонстрирал пред свидетеля и/или трети лица, че е собственик на имота. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че Д. Д. не е доказал по какъвто и да било начин, че след закупуване на имота от несобственик е завладял същия, като е демонстрирал владението си ясно и недвусмислено. Напротив установило се е, че от момента на закупуване на имота от ищеца „ЕЛИТ“ ООД до около 2021 – 2022 г., същият явно и необезпокоявано е владял имота чрез трето лице (свид. М.), демонстрирал е това и никой не му е оспорвал собствеността. В изложението към касационната жалба е поставен въпросът „Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доказателства, доводи и възражения на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не?“ – с довод за противоречие с цитирани актове на задължителна и казуална практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото; да посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени, както и причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото; въз основа на установените факти съдът трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Поставеният правен въпрос е принципно относим към всяко въззивно решение, а в случая прочитът на мотивите на обжалвания акт свидетелства за произнасяне в отклонение от последователно провежданата практика на ВКС. Въззивният съд е сезиран с оплаквания, че освен гласните, по делото са събрани и писмени доказателства във връзка с твърденията за упражнявано спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено владение, които не са обсъдени от първоинстанционния съд. На това оплакване въззивният съд не е дал никакъв отговор. Не са обсъдени маркираните в уводната част на решението доводи на въззивника (сега касатор) за значението на предприети конкретни действия във връзка с имота, както и по приложението на чл. 83 ЗС. Направените констатации налагат извод, че в случая поставеният правен въпрос обективира основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв., равностойна на 12,78 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия