Определение № 2463 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 131 от 31.01.2023 г., постановено по в.гр.д. № 1502/2021 г. на Софийски апелативен съд, като краен резултат ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ на Д. К. К. сумата от 48 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 30.05.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2019 г. до окончателното плащане. Искът на Д. К. К. е отхвърлен за разликата над 48 000 лв до пълната претендирана сума от 70 000 лв. Подадена е касационна жалба от Д. К. К. срещу отхвърлителната част на въззивното решение – за сумата над 48 000 лева до претендирания размер 70 000 лв. Д. К. К. счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси, първия и третия преформулирани като въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за неимуществените вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия? Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси? Касаторът сочи противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. №1948/2013 г.на ВКС, II т.о. и решение № 4/08.04.2021 г. по т.д. 2940/2019 г. на ВКС, II т.о.; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т.7 от ППВС № 17/1963 г.? Сочи по този въпрос противоречие с ППВС № 17/1963 г. Ответникът по касационната жалба – ЗК „Лев Инс“ АД, е взел становище за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач ЗАД „ОЗК Застраховане“АД не е заявило становище по касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Д. К. К. е предявила иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ срещу ЗК „Лев Инс“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 70 000 лева, претърпени от телесни увреждания, които е получила вследствие на пътнотранспортно произшествие от 30.05.2017 г. Софийски градски съд е уважил изцяло иска и е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Д. К. К. 70 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. След като първоинстанционното решение е било обжалвано от ответника, Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение и като краен резултат е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на ищцата 48 000 лева обезщетение за претърпените от нея болки и страдания. Въззивният съд е приел, че по делото е установено, че на 30.05.2017 г., в [населено място], на [улица]е настъпил пътен инцидент с ищцата, която е била пътник в лек автомобил марка „Тойота Корола“, управляван от М. Г. Г.. Прието е, че ПТП е реализирано изцяло по вина на водача на лекия автомобил „Тойота Корола“ М. Г., който с цел да заобиколи излизащ от редица паркирани коли микробус „Форд Транзит“ е предприел неправилна маневра, като е ускорил автомобила до неустановена скорост, вместо да намали скоростта и да осигури възможност да бъде извършена маневрата, загубил е контрол над автомобила, който се е ударил с предната си дясна част в паркирания в дясната пътна лента товарен автомобил „Пежо Бипер“. Ищцата Д. К. К. е пътувала в л.а. „Тойота Корола“ на предна дясна седалка и вследствие на пътното произшествие е получила счупване на главулечната ямка на дясна тазобедрена става. По делото не е спорно, че гражданската отговорност на виновния водач на л.а. „Тойота“ е била застрахована при ответника ЗК „Лев Инс“ АД. Въззивният съд е приел, че механизмът на ПТП е изяснен със заключенията на автотехническата и медицинската експертизи. При направено възражение от ответната страна за съпричиняване от страна на ищцата спорен е бил въпросът дали пострадалата е съпричинила вредите с поведението си, като не е пътувала с поставен предпазен колан. Въззивният съд, като е разгледал оплакванията в тази връзка във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, в това число и заключенията на двете експертизи, е приел за установено, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан, като пътник на предна дясна седалка на автомобила. Приел е, че това поведение на ищцата е допринесло за получената от нея травма, съставляваща счупване на дясната тазобедрена става. С оглед на възприетия от експертизите по делото механизъм за настъпване на счупването: чрез усукване на тялото и удар на коляното в арматурното табло, поради свободното движение на тялото в купето на автомобила, въззивният съд е приел, че не би настъпило, ако ищцата е била с поставен предпазен колан. Поради което е прието 20 % съпричиняване. Предмет на спора пред въззивната инстанция са били и уврежданията, които ищцата е получила в резултат на ПТП, интензитета и продължителността на претърпените от нея болки, страдания и неудобства, както и дължимия справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въз основа на приложената по делото медицинска документация и заключението на съдебномедицинската експериза, е установено, че Д. К. е получила счупване на главулечната ямка на дясна тазобедрена става вследствие на процесното ПТП. Въззивният съд е взел предвид възрастта на ищцата към момента на инцидента и продължителността на възстановителния период – около година, като най-интензивни болки тя е изпитвала през първите два месеца. Травмите са довели до трайно затруднение на движенията за период от шест месеца, а през три от тях пострадалата е била напълно неподвижна от кръста надолу. Съдът е приел, че ищцата се е възстановила напълно от травмата, макар да е останала последица от увреждането, изразяваща се в ограничено движение в дясната тазобедрена става при въртене на десния крак навътре от 20 градуса, при норма от 45 градуса, това не се е отразило на походката на ищцата. Пътният инцидент е оставил негативен отпечатък и върху психиката на Д. К.. Въз основа на приетата комплексна съдебнопсихилогична и психиатрична експертиза съдът е приел, че ищцата е преживяла остра стресова реакция, както вследствие на ПТП, така и от сравнително дълготрайното лечение. Адапционното разстройство, което Д. К. е получила след инцидента, е било от най-лек тип, лесно отшумяващо и не е изисквало специално лечение. Въззивният съд е обосновал заключението си за претърпените от ищцата неимуществени вреди въз основа на медицинската документация, заключението на съдебномедицинската експертиза и заключението на комплексната съдебнопсихилогична и психиатрична експертиза. За определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил приложението на чл. 52 ЗЗД, разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г., и практиката на ВКС относно критериите, които следва да прецени. Отчетени са били възрастта на пострадалата, периодът на излекуване и възможността за пълно възстановяване от уврежданията. Обсъден е интензитетът на болките и страданията, които е изпитвала Д. К.; психическият стрес, до които е довел инцидентът. При преценката на всички обстоятелства по делото, включително и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, съдът е приел е, че справедливото обезщетение е 60 000 лева, и след отчитане на съпричиняване от страна на пострадалата от 20%, е уважил исковата претенция за сумата от 48 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият въпрос касае задължението на съда да обсъди всички доказателство по делото във връзка с определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, има обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и с цитираното ППВС № 4/1968г. Постановлението дава разяснения за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и за приложението на принципа за справедливост. Справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда, с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Такива например са тежестта на увреждането, обстоятелствата при които е осъществено, продължителността и прогнозата за възстановителния период, данните за състоянието на пострадалия и негативните последици, следващи в личния и социалния му живот, икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, а и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. Обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става обаче източник на неоснователно обогатяване. Обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. В тази връзка в мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за конкретния случай обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като бъдат анализирани събраните по делото доказателства и бъдат обсъдени всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. Именно такова разбиране е възприел и въззивният съд при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, като е съобразил всички обстоятелства, които обуславят присъдения размер и това, че ищцата е получила счупване на главулечната ямка на дясна тазобедрена става, преживяла е физически болки, била е обездвижена за сравнително дълъг период от време, развила е остра стресова реакция вследствие на ПТП, но също така и това, че телесните ѝ увреждания са възстановени, а психическото разстройство не е изисквало лечение и е отшумяло бързо. Вторият поставен въпрос се отнася до лимитите на застраховане и обществено-икономическите условия в страната и размера на обезщетението за неимуществени вреди. Той е формулиран общо и не може да получи универсален отговор, доколкото определянето на размера на обезщетението зависи от много други фактори, посочени в ППВС № 4/1968 г. Всички те се преценяват в тяхната съвкупност и спрямо особеностите на конкретния случай. Въззивният съд е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не е извън нормативно установените лимити на застрахователното покритие към 2017 г., когато е настъпило процесното ПТП, както и е съобразил в тази връзка и обществено-икономическата обстановка в страната. В този смисъл е съобразена и практиката на ВКС, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия. Третият въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства от значение за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, и е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- т.7 от ППВС № 17/1963 г. Съгласно цитираното постановление обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки – обсъдил е, макар и лаконично, в мотивите на решението си събраните доказателства, включително заключенията на приетите по делото експертизи, както и възраженията и доводите на страните. Въззивният съд е приел, че при установения механизъм от експертизите по делото за настъпване на травмата на ищцата, съставляваща счупване на дясната тазобедрена става, ако тя е била с поставен обезопасителен колан, увреждане е нямало да настъпи. Поради това въззивният съд е посочил, че е налице причинна връзка между настъпилото увреждане и поведението на ищцата, и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата е основателно и обезщетението следва да бъде намалено. Несъгласието на касаторката с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане на касационно обжалване /чл. 280 ГПК/ са различни от основанията за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.