Определение № 151 от 22.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 399/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Балкан карго“ ООД, Република Сърбия, [населено място], чрез процесуалните му пълномощници, срещу определение № 496 от 11.12.2020 г. по ч.т.д. № 2101/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което на основание чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е оставена без разглеждане частната касационна жалба на дружеството срещу определение № 260029 от 06.10.2020 г. по ч.т.д. № 450/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив. С последното е потвърдено определение № 1501 от 20.07.2020 г. по т.д. № 446/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Пловдив. В частната жалба се поддържа, че атакуваното определение е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния закон. Оспорва се преценката на състава на ВКС относно необжалваемостта на въззивното определение поради наличие на законодателно ограничение за това. Излагат се доводи, че по този начин страната се лишава от правото на ефективен достъп до съд и на справедлив съдебен процес и се поставя в ситуация на процесуална изненада, водеща до драстично ограничаване на процесуалните й права и възможности, което е несъвместимо с обективирани в практиката на ЕСПЧ правни стандарти за яснота на приложимото право и предвидимост на правните последици от даден закон. Счита, че тезата за липса на ясна, последователна и ефективна възможност за обръщане към съд, се подкрепя и от факта, че въззивният съд в диспозитива на определението си изрично е посочил възможността за неговото касационно обжалване. Твърди се, че с постановяването на атакувания съдебен акт са нарушени изискванията на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, защото отказът на ВКС да разгледа частната касационна жалба по същество води до утвърждаване на ситуация на правна несигурност и произвол, които съображения са съответно аргументирани в частната жалба. По тези съображения моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на същия съдебен състав за произнасяне по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Производството се развива едностранно и препис от частната жалба не е връчен на насрещната страна за отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, намира, че частната жалба е допустима – изхожда от надлежна страна, насочена е срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, спазен е и преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна. За да приеме, че съгласно чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подадената частна касационна жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане, съставът на ВКС, ІІ т.о. по ч.т.д. № 2101/2020 г. на първо място е съобразил, че обжалваното въззивно определение е свързано с родовата подсъдност и с него е потвърдено определение за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на районен съд, а съгласно разясненията в т. 9, б. „в“ от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС определението по чл. 121 ГПК, когато се прекратява производство и изпраща на компетентния съд, може да се обжалва с частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като е преграждащо с оглед защитата пред съда, пред когото е подаден искът. На следващо място съставът е взел предвид, че касационното обжалване, макар и редовен способ за контрол върху невлезли в сила актове на въззивната инстанция, не е задължителна трета инстанция и към обжалването на определения на основание чл. 274, ал. 3 ГПК се прилагат правилата за обжалване на въззивни решения, предвидени в чл. 280 ГПК. Съгласно т. 1 от чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища при цена на иска за гражданските дела до 5 000 лв., а за търговските дела до 20 000 лв., а съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не биха подлежали на касационно обжалване. От това съставът е извел извод, че от значение за допустимостта на частната касационна жалба са видът на делото и цената на иска. Делото е квалифицирано от съда като търговско, тъй като предявените искови претенции са такива по търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ вр. с чл. 1, ал. 1, т. 5 ТЗ – предявеният от частния жалбоподател иск се основава на трайни търговски отношения по сключени договори за спедиция, двете страни по които са търговци. Относно цената на предявения иск е прието, че същата при иск за заплащане на възнаграждение по договор се определя от размера на вземането на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед не сбора от цените на исковете, а от цената на всеки иск поотделно. В конкретния случай, предходният състав на ВКС е приел, че цената на иска се формира от общо основание, твърдяно от ищеца – трайни търговски отношения между страните и неизпълнено задължение за заплащане на възнаграждение в размер на 17 934.96 лв., като този иск за заплащане на главница е съединен обективно с иск за заплащане на обезщетение за забава на основание чл. 86 ЗЗД в размер на 4 371.77 лв. С оглед гореизложеното, съдът е заключил, че нито един от исковете няма цена над 20 000 лв. и е налице законодателно въведеното ограничение на основание чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съгласно което няма правна възможност за обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК на определението, посочено в разглежданата частна касационна жалба. Становището на ВКС в обжалваното определение е напълно съобразено с изяснените в практиката на касационната инстанция понятия за търговско дело и търговски спор по чл. 365 ГПК, както и с императивните разпоредби на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ във вр. с чл. 274, ал. 4 ГПК. Предмет на образуваното пред Окръжен съд – Пловдив т.д. № 446/2020 г. са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 361, ал. 1 вр. чл. 356 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за дължимо възнаграждение за извършени от ищеца спедиционни услуги и обезщетение за забава в размери съответно 17 934.96 лв. и 4 371.77 лв. Предметът на материалноправния спор, регулиран от правилата на търговското законодателство, обуславя квалификацията на делото като търговско. С оглед вида на делото и паричната оценка на неговия предмет, следва да се приеме за законосъобразен изводът на предходния състав на ВКС за недопустимост на частната касационна жалба, въз основа на която е било образувано ч.т.д. № 2101/2020 г. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение. Този извод съответства на дефинираната в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК необжалваемост на решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., приложима и за определенията по посочените дела, съгласно препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК /съгласно която не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване/. Касае се за императивни процесуалноправни норми, определящи категориите въззивни решения, по отношение на които е недопустим касационен контрол. Меродавна за определяне цената на иска е паричната оценка на предмета на делото, а размерът на цената на иска правилно е определен съгласно предвиденото в чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма основание цената на иска да се определя като механичен сбор от цената на съединените искове, независимо от връзката между тях, поради което всеки един от обективно съединените искове за парично вземане е с отделна цена и сборът от цената на обективно кумулативно предявените с една искова молба искове е ирелевантен за приложението на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК. Що се отнася до даденото от Апелативен съд – Пловдив неточно указание за възможността за касационно обжалване на постановеното въззивно определение, то не би могло да създаде процесуални права, с каквито страната не разполага съгласно ГПК. Неоснователно е и твърдението за нарушени права на жалбоподателя, гарантирани от ЕКЗПЧОС. Правото на достъп до съдилищата и функционалната подсъдност се регламентират от националната правна уредба. Ограничаването на защитата до две инстанции спрямо посочените в чл. 280, ал. 3 ГПК съдебни актове не би могло да се приравни на липса на защита или неефикасна защита. Производството пред касационната инстанция е уредено като факултативно. Тази уредба, съгласно Решението по к. д. № 4/2009 г. на КС, е в съответствие с Конституцията на Република България. Не всички преграждащи определения подлежат на касационен контрол. Както законосъобразно е констатирано в обжалваното определение, настоящата хипотеза попада в приложното поле на чл. 274, ал. 4 ГПК и частната касационна жалба е недопустима. По посочените съображения атакуваното определение съответства на закона и следва да бъде потвърдено. Водим от това, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение