Определение № 387 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 787/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Д., Б., чрез пълномощника и адвокат А. Б., срещу въззивно решение № 4960/15.11.2019г. по гр.д. №636/2019г. на Окръжен съд – Благоевград. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят въпроси, които конкретизирани по реда на ТР№1/2010г., ОСГТК, ВКС, се свеждат до това: 1.Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора като обсъди релевантните за спора доказателства и доводите на страните, съобразно очертания от въззивната жалба предмет на спора пред него. Може ли без да е сезиран с възражение въззивинят съд да тълкува брачното споразумение по отношение на „семейното жилище” и въпроса за уреждане на имуществените отношения между съпрузите; 2.При заявен иск по чл.23,ал.1 СК допустимо ли е съдът да се произнесе за наличие на частична трансформация, без да има изрично предавен иск за това. Исковете по чл.23, ал.1 и ал.2 СК отделни и самостоятелни ли са и може ли да се установи частична трансформация при предявен иск за пълна трансформация на лични средства; 3.Обвързан ли е въззивният съд от определения от страните предмет на делото и от посочените от тях факти, твърдения и правни доводи. Твърди се противоречие с практиката на ВКС и ВС – ТР№5/2013г., ОСГТК,ППВС № 1/1957г. и конкретни решения на ВКС. Твърди се наличието и на основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Сочи се, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като се касае за грубо нарушаване на логическите и опитни правила при формиране решаващите изводи относно приетата от съда идентичност на термините „семейно жилище” и „съпружеска имуществена общност” по СК при тълкуване на брачното споразумение по чл.51 СК.Това е довело до погрешния извод, че страните са уредили имуществените си отношения, което е пречка за уважаване на исковете по чл.21,ал.4 и чл.23 СК. Ответникът по касационната жалба В. И. К.,Б., оспорва жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С въззивното решение е отменено решение № 4395/2019г., по гр.д.№ 236/2018г. на Районен съд – Благоевград. Вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от К. Р. срещу В. К. иск за признаване на основание чл.21,ал.4 СК, че ответникът поради липса на съвместен принос в придобиването, не е собственик на една втора ид.ч. от процесния недвижим имот – апартамент,находящ се в Б. /подробно описан/. Отхвърлен е и и предявеният при условията на евентуалност иск за признаване за установено, че К. Р. е собственик на основание чл.23,ал.1 СК – пълна трансформация на лични средства, на същия недвижим имот – апартамент, находящ се в Б.. Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове – отрицателен установителен по чл.21,ал.4 СК и положителен установителен по чл.23,ал.1 СК като първоинстаницонният съд е уважил главния иск – този по чл.21,ал.4 СК. Според чл.21, ал.1-2 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съгласно установената в чл.21,ал.3 СК презумпция, съвместият принос се предполага до доказване на противното. От представеното по делото решение №5051/2017г. по гр.д. № 622/2017г. се установява, че сключеният между страните граждански брак е прекратен на основание чл.50 вр.чл.51 СК и чл.330 ГПК – по взаимно съгласие, посредством постигнато споразумение. Съгласно чл.51,ал.1 СК при развод по взаимно съгласие съпрузите задължително представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име.В споразумението могат да уредят и други последици на развода, вкл.имуществени такива. В производството по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент от споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички последици на развода и затова съпрузите омгат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения. Ако включат такива обаче, в тази част споразумението има характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД. С нея съпрузите могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или някои имущества, да ги разпределят помежду си, да запасят съсобствеността като се съобразят или се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от тях, вложени лични средства и др. Когато в споразумението съпрузите са посочили, че придобитатат по време на брака вещ,която след прекратяването му остава в съсобственост, по този начин признават, че тя е имала качеството на СИО. Ако в споразумението не се посочват частите в тази съсобственост, то следва да се приеме, че дяловете са равни.В подобни случаи е невъзможно последством иск по чл.23,ал.1 СК да се твърди в последващ процес,че поради наличие на пълна трансформация на лично имущество, имотът придобит по време на брака и посочен в споразумението, е собственост само на единия съпруг.Допустимо е само ако не са конкретизирани в споразумението размерите на притежаваните идеални части, да се предяви иск по чл.23,ал.2 СК – за частична трансформация на лични средства, какъвто иск в случая не е предявен. В случая е установено, че в бракоразводното решение е посочено, че семейното жилище, което е предмет и на настоящия спор, се предоставя на ползване на ищцата, която се задължава да заплаща на бившия си съпруг наем от 90 лева. В диспозитива на решението не е използван терминът СИО, а „семейно жилище”, но съпругата Рибарска е поела задължение да заплаща наемна цена за него на съпруга си за времето след прекратяване на брака. Възникнало е облигационно правоотношение по отношение на апартамента. Липсва правна и житейска логика за поемане на задължение от ползващия жилището съпруг на другия за заплащане на наемна цена за ползването, освен ако имотът не е съсобствен. Следва да се приеме, че с това поведение се признават правата на другия съсобственик. Изложеното води до неоснователност на иска по чл.21,ал.4 СК, както и на евентуално предявения по чл.23,ал.1 СК. В подобна хипотеза е възможно воденето на иск по чл.23,ал.2 СК, тъй като в споразуменвието не са посочени дяловете на бившите съпрузи, но такава претенция не е заявена. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че в разглеждания случай следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и проверка за съответствието на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г., ОСГТК и решения на ВКС, вкл. посочените от касатора. Според нея въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Тя е длъжна да обсъди да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. Разглеждането на този процесуален въпрос предпоставя и проверка на допустимостта на обжалваното решение и съответствието му с постановките на ТР№ 3/29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г., ОСГК, ВКС с оглед приетото от въззивния съд наличие на споразумение, с което бившите съпрузи са уговорили, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да е посочен обемът на правата на всеки от тях в съсобствеността. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса в размер на 40 лева по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.