Определение № 4049 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3370/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 91172 от 29.07.2025 г. на Н. Б. Ц., чрез адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 3618/10.06.2025 г. по в. гр. д. № 10024/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато регулационният план е изменен по инициатива на собствениците при действието на ЗУТ и заповедта е влязла в сила, следва ли да се счита, че с изменението на регулацията се прехвърля и собственост съгласно промяната? Представлява ли такава заповед пречка ответникът по делото да противопостави възражение, че обемът на правото му на собственост не съответства на границата на така изменения план; 2. Кой носи доказателствена тежест за доказване на факта на своене на сградата при възражение за придобиване на имота по давност, ако сградата е разположена в чужд поземлен имот; 3. По какъв начин съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите, установяващи обстоятелства по чл. 79 ЗС, и анализ на същите; 4. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор. Ответникът по касация Б. Т. Л., чрез адвокат М. В., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №10745 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 18224/2022 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Н. Б. Ц., че Б. Т. Л. е собственик на основание делба и наследствено правоприемство на сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], със застроена площ от 51 кв.м., както и на реална част от 34 кв.м., заключена между точки 2-3-Г-В-Б-2 на комбинираната скица-приложение към експертно заключение по СТЕ от 13.03.2023 г. и реална част с площ от 7 кв. м., заключена между точки А-Б-В-Г-А на копието от одобрената КККР, находящо се на стр. 4 от същото експертно заключение, представляващи части от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], целият с площ от 976 кв. м., като Н. Ц. е осъдена да предаде на Б. Л. на основание чл. 108 ЗС владението върху описаните сграда и реални части от процесния имот. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че към датата на предявяване на исковата молба Н. Ц. е владяла процесните имоти. Установено е, че с нотариални актове от 29.01.1969 г. Т. Г. Л. и Е. С. Л. са признати за собственици по давностно владение на 1/2 ид.ч. от дворно място, цялото от 1218 кв.м., заедно със застроените в южната половина на мястото едноетажна жилищна постройка от две стаи и антре, лятна кухня и две бараки, а Ц. Б. Л., Н. Б. Л. и Й. П. Л. са признати за собственици на останалата 1/2 ид.ч. от дворното място, заедно с построената в северната половина едноетажна жилищна сграда от две стаи, антре и паянтова кошара. С протокол от 18.03.1971 г. по гр.д. № 3646/1970 г. на Софийски народен съд Е. и Т. Л. са получили в свой дял имот, съставляващ парцел *-* от кв. 46 по плана на [населено място] целият от 846 кв.м., заедно с едноетажна полумасивна сграда в южната половина на мястото, с мазе от около 50 кв.м. и лятна кухня, с неуредени сметки по регулация за придаваемите се 274 кв.м. Н. Ц. и нейният брат Ц. Л. от своя страна са получили в дял парцел *- * от кв. 48 по плана на [населено място], заедно с полумасивна сграда с мазе от около 50 кв.м. с неуредени сметки по регулация за придаваемите се 108 кв.м. С решение № 256 от 29.10.1971 г. по гр. д. № 1458/1971 г. на Софийски народен съд описаният дял е предоставен единствено на ответницата Н. Ц.. Съдът е констатирал от представеното удостоверение за наследници, че ищецът Б. Л. е единствен наследник на съделителите Т. и Е. Л. От заключението на приетата техническа експертиза е установено, че по кадастралния план на селото от 1930 г. процесният имот е с пл. № * и за него е отреден парцел *-*, кв. 46 с площ 1553 кв.м. През 1971 г. е одобрено частично изменение на РП и парцелът е разделен на *-* и *-*, кв. 46, като регулационната линия е преминавала през процесната жилищна сграда с идентификатор **** по действащите КК и КР. Експертът е отбелязал, че изградената в имота ограда съвпада с границата между двата имота по ЧИЗРП. След приемането на действащия РП от 1991 г. парцел *-* съставлява УПИ *-*, а парцел *-* съставлява УПИ *-*. С молба от 10.04.2007 г. до кмета на район „Нови Искър“ Н. Л. е поискала допълване с верни имотни граници на имоти с пл. № * /УПИ *-*/ и * /УПИ *-*/. Със заповед от 28.01.2010 г. на кмета на район „Нови Искър“ е одобрено допълването на КП в РП на [населено място] от 1991 г. с верни имотни граници на двата имота, като след изменението сградата попада изцяло в имота на ищеца. Вещото лице е пояснило, че вследствие изменението на регулационния план, Н. Ц. владее част от имота на ищеца, отразена по точки 2-3-Г-В-Б-2 на комбинираната скица, която част е с площ от 34 кв.м., както и проход за влизане в процесната жилищната сграда, означен с букви А-Б-В-Г-А, с площ от около 7 кв.м. В заключението е посочено също, че сградата с идентификатор **** е идентична по площ с Г-образната сграда, посочена в протокол № 291 от 23.10.1948 г. за определяне на строителна линия и одобрен архитектурен проект. При тези фактически данни съдът е приел, че ЧИЗРП от 1971 г. е изготвено вследствие на делбата на имот УПИ *-*, кв. 46 между аследодателите на ищеца и ответницата, като парцел * -*, съставляващ УПИ *-*, е собственост на Н. Л., а парцел *-*, съставляващ УПИ *-*, е собственост на Б. Л.. Посочено е, че доколкото според сега действащия ЗРП от 1991 г. имотната и регулационна граница между процесните имоти не съответства на съществуващата на място ограда, то ЧИЗРП от 1971 г. не е приложено по отношение на границата между двата имота. Впоследствие по изричното искане на Н. Л. от 2007 г. е започнала процедура по изменение на регулационния план по реда на чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като допълване на КРП с имотните граници между двата имота, които преминават по точки 1-2-3-4 на комбинираната скица към СТЕ, е одобрено през 2010 г. Според обяснителната записка към проекта допуснатите грешки са в резултат на невярно нанесени имотни граници между двата имота. Тя е подписана от всички собственици – както от Н. Л., така и от Б. и В. Л. Всички те са уведомени за изменението и не са го оспорили. Направен е извод, че дворищно-регулационния план е частично изменен по искане и със съгласие на всички заинтересовани собственици, при което имотните граници са станали и парцелни. За неоснователно е приетовъзражението на ответницата, че имотната граница преминава на различно място или не съответства на обема на правото на собственост на страните, след като по нейно искане е влязла в сила заповед за ЧИЗРП. От изменението в регулационния план през 2010 г. съдът е направил извод, че ответницата владее част от имота на ищеца, отразена по точки 2-3-Г-В-Б-2 на комбинираната скица, както и проход, означен с букви А-Б-В-Г-А на копието на одобрената КК. Като неоснователно е прието възражението за изтекла придобивна давност в полза на Ц., тъй като съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Доколкото процесните реални части не отговорят на тези изисквания, нито попадат в изключенията по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, то поради законова забрана ответницата не е могла да ги придобие на соченото от нея основание. По отношение на процесната сграда съдът е приел, че при извършване на делба между наследодателите на ищеца и ответницата имотът с идентификатор **** е попаднал в дела на наследодателите на ищеца. Сградата, която ответницата е придобила по давност, констатирано с нотариален акт №39/1968 г., описана като разположена в северната част на имота преди делбата на дворното място, не е предмет на настоящото производство. За недоказани са приети и твърденията на ответницата, че находящата се в имота сграда е разделена на две равни части при делбата, като северната част /частично идентична със сграда с идентификатор ****/ е поставена в дял на наследодателите на Б. Л., а южната част от сградата /идентична със сграда с кадастрален идентификатор ****/ е поставена в дял на Н. Ц.. Съдът е приел, че събраните писмени доказателства сочат, че в дела на наследодателите на ищеца са поставени застроените в южната половина на мястото едноетажна жилищна постройка от две стаи и антре, лятна кухня и две бараки. В същата посока са и свидетелските показания на И. Л., Н. Н. и К. Б., които посочват, че в двата имота има по една къща, а лятната кухня е на границата между имотите, но попада в имота на Б. Л.. Съдът е посочил, че сградата не е придобита и по давност, тъй като от показанията на свидетелите не може да се направи извод, че Н. е владяла сградата в срок от 10 години преди подаване на исковата молба необезпокоявано и явно, с намерение за своене, което да е противопоставено на ищеца. Свидетелите са заявили, че не знаят да е съществувал проблем между страните по повод този имот, нито да е имало спорове за собственост. Няма противоречие между показанията им, че в т.нар „стара къща“ са живеели двете семейства – на Н. и на родителите на Б.. Отбелязано е, че при наличие на съгласие на ответницата относно промяната на границата между двата имота, дори тя да ползва процесната сграда, то тя е държател на чужд имот и презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана. Изложени са съображения, че за да се придобие качеството владелец, то не е достатъчно държателят на вещта да реши да свои имота, защото владението не може да бъде скрито – то трябва да е явно и несъмнително, като намери външна изява чрез действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. В случая такива предприети действия не са доказани от ответницата, поради което възражението за изтекла придобивна давност върху процесната сграда е счетено за неоснователно. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с установената съдебна практика. В нея /решение № 222/04.05.2010 г. по гр.д. № 136/2009 г., ІІ г. о. и решение № 2/29.01.2014 г. по гр.д. № 5313/2013 г. на ВКС, І г. о./ е прието, че в хипотезата, когато регулационният план е изменен по инициатива на заинтересованите собственици и заповедта е влязла в сила, регулационната граница на имота се трансформира и в имотна граница, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите, а местата, заключени между новите и старите граници, се придобиват от собствениците на парцелите, към които се придават, без да се считат придаваеми по регулация. Възраженията си срещу извършеното от общинската администрация изменение на дворищнорегулационния план заинтересованите собственици в такава хипотеза могат да въвеждат само в административно производство по обжалване на административния акт по изменение на регулацията. Вторият и третият въпроси, касаещи разпределението на доказателствената тежест по предявения иск и преценка на събраните гласни доказателства, също не обуславят допускане на въззивното решение до касационен контрол. В мотивите на въззивния съд за недоказаност на възражението за придобиване на процесната сграда по давност не се констатира отклонение от правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, според което всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на твърдяното от нея придобивно основание. Дали презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и дали събраните свидетелски показания са правилно ценени от въззивния съд, са въпроси по съществото на спора, които изискват анализ и обсъждане на събраните по делото доказателства, каквито действия не могат да бъдат извършени в производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. В случая въззивният съд е установил от показанията на разпитаните свидетели, че в процесната сграда с идентификатор **** са живели семействата на ответницата и наследодателите на ищеца, които са били в добри отношения помежду си. Оттук е направен извод, че фактическата власт, която е упражнявана от ответницата, не следва да бъде квалифицирана като владение, доколкото същата е била допусната от собствениците на имота – наследодателите на ищеца, с оглед близките им отношения и роднинска връзка помежду им. Доколкото не е установено да са предприети действия, които да отричат правата на ищеца, то съдът е достигнал до заключение за липса на владение по смисъла на чл. 69 ЗС върху процесна сграда от страна на Н. Ц.. И последният процесуалноправен въпрос, повдигнат от касатора, относно дейността на въззивната инстанция, не предпоставя допускане на касационно обжалване. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Възраженията на ответницата, че процесната сграда е поставена в неин дял според договор за доброволна делба от 1968 г. и протокол за съдебна делба от 1971 г., както и че вещото лице е констатирало частична идентичност на процесната сграда със сградата, придаваема към нейния парцел, отразяват несъгласие с фактическите констатации на въззивния съд относно правнорелевантните факти, проверката на които изисква преценка и обсъждане на събраните доказателства /вкл. съдебно-техническа експертиза/ по същество. В случая съдът след съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства е приел, че сградата **** е поставена в дял на наследодателите на ищеца с влезлия в сила протокол за съдебна делба от 1971 г., като същата се е ползвала и от двете семейства. По отношение на възражението за неприложимост на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ относно процесните реални части, съдът изрично е посочил, че същите не отговарят на изискванията на чл. 19 и чл. 200, ал. 2 ЗУТ, поради което не могат да се придобиват по давност. В практиката на ВКС е установено, че реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон - решение № 102/30.05.2016 г. по гр.д. № 5728/2015 г., I г.о. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество. Предвид изхода на делото, Н. Б. Ц. следва да заплати на ответника по касация Б. Т. Л. сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 2500 лева - адвокатско възнаграждение. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 ЗВЕРБ сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1278,23 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.