Определение № 994 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1246/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. К., против въззивното решение без номер от 22 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 4159 по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 20 август 2007 г., постановено по гр.д. № 25 по описа на районния съд в [населено място] за 2005 г. В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото въззивният съд не е обсъдил всички наведени пред него доводи и не са коментирани свидетелските показания; изземвайки от касатора наетите имоти ответникът е придобил фактическа власт върху голямо количество вещи, които са остойностени от тройна експертиза; ответникът не поканил касатора да вземе вещите, нито го обезщетил за отнемането им; въззивният съд е приложил неправилно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, тъй като ответникът е придобил без правно основание фактическа власт върху многото движими вещи на касатора; дори и ответникът да е предприел действия за връщане на имуществото и касаторът да не е съдействал, ответникът е бил длъжен да стори това по чл. 97 ЗЗД; твърдението на касатора, че част от имуществото му било разпиляно, се потвърждавало от установеното, че част от вещите все още се намират в иззетите имоти. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са разрешени въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото във връзка с констатацията на съда, че не са установени противоправни и виновни действия и бездействия на служители на ответника при осъществяване на задълженията им по опразване на имотите, след като ответникът е установил фактическа власт върху имуществото чрез служителите си, като несъмнено е осъществен деликт и въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; неправилно в решението е прието, че касаторът не предприел необходимите действия, за да получи имуществото си, като така се приема, че касаторът не е поставил ответника в забава, а в практиката на ВС и В. се приема, че при задължение за непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана; неправилно е прието, че служителите от общинската администрация са направили всичко възможно в рамките на законовите си задължения за опазване на имуществото на касатора, като не е отчетена нормата на чл. 97 ЗЗД в противоречие с практиката на ВС; съдът не е съобразил същото правило, при положение, че дори не е покрил вещите на касатора с найлон и немотивирано е допуснато противоречие с практиката на ВКС; съдът неправилно е възприел изводите на вещите лица в точния им смисъл и то въпреки аргументите в писмената защита; бездействието следва да се вмени във вина на длъжника – ответник по спора и той следва да отговаря и дължи обезщетение. Представят се цитираните в обосновката към касационната жалба съдебни актове и се посочва ППВС № 2/81 г., четири решения на ВС и две на ВКС. Ответникът Столична община не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С решението си въззивният съд приел, че не са установени противоправни и виновни действия или бездействия на служители на ответника при осъществяване на задълженията им по опразване на имотите, заемани от [фирма], които да ангажират отговорността на ответната община за причинени на ищеца вреди; изземването на имотите е законосъобразно предвид липсата на нов наемен договор с ищеца по отношение на имотите на [улица] 27, а за имота на № 21 не е установено изземване; заповедите на ответника са били съобщени законосъобразно на ищеца; служителите на ответника са направили всичко възможно в рамките на законовите им задължения за опазване на имуществото на ищеца, като са го описали и са го предоставили на отговорно пазене на трети лица; не е установено твърдението на ищеца, че не било описано цялото му имущество и че част от него било разпиляно; ищецът не е предприел необходимите действия, за да получи имуществото си от лицата, на които то е било предадено за отговорно пазене. К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Допускането до касационен контрол се търси по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В разглежданата касационна жалба и изложението към нея касаторът не е поставил правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Съдът е основал изводите си на следните констатации – не са установени противоправни действия или бездействия на служители на ответника, ангажиращи отговорността по чл. 49 ЗЗД; заповедите на кмета на общината по чл. 65 ЗОбС са били законосъобразно съобщени на касатора, но касаторът не предприел действия, за да получи имуществото си от лицата, на които то е било предадено за отговорно пазене. Изложените в касационната жалба и изложението към нея съображения са по естеството си основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва след евентуалното допускане на касационното обжалване. Правен въпрос за тълкуване на решаващите изводи на съда не е поставен, а са посочени като неправилни фактическите му констатации. Представената съдебна практика пък няма никакво отношение към посочените разрешения на въззивния съд. Така решение № 1023 по гр.д. № 4017 за 1958 г. на ІІІ ГО прави разграничение на хипотезите на чл. 45 и 49 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД; в решение № 1674 по гр.д. № 1152 за 1991 г. на ІV ГО се коментира възможността на съсобственик да предяви срещу друг съсобственик иск по чл. 45 ЗЗД или иск по чл. 31, ал. 2 ЗС; в ППВС № 2/81 г. се сочи, че при непозволено увреждане причинителят или лицата, които носят отговорност за неговите действия, се смятат в забава и без покана. Последното разрешение е възприето и в решение № 18 по гр.д. № 3511 за 1995 г. на ІV ГО, а решение № 1107 по гр.д. № 424 за 1970 г. на І ГО определя началото на погасителната давност при непозволено увреждане с намаляване на трудоспособността на пострадалия. Според решение № 156 по гр.д. № 1121 за 1984 г. на ІІ ГО длъжникът по изпълнението може да се освободи от отговорност само тогава, когато забавата на кредитора е такава, че без неговото съдействие длъжникът не би могъл да изпълни задължението си; в решение № 1024 по гр.д. № 1404 за 1997 г. на ІІ ГО се приема, че неприемането или недаването на съдействие от страна на кредитора, не освобождава длъжника от поетото задължение за гледане и издръжка. След като не е представена задължителна съдебна практика, или противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която да разрешава правен проблем, относим към разрешенията на въззивния съд, то дори и да беше поставен съответен обуславящ изхода на спора въпрос, съдът не би могъл да допусне касационното разглеждане на делото. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение