Определение № 2749 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5029/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. против решение № 5519/30.10.2023г., постановено по в.гр.д. № 1708/2023г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 20074268 от 12.01.2023г. по гр.д. № 24154/2021г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. с ЕГН [ЕГН] срещу Е. Г. У. с ЕГН [ЕГН] иск за признаване за установено в отношенията между страните, че е нарушено правото на ищеца на равно третиране по признак лично и обществено положение вследствие извършено от ответника, в качеството му на разследващ полицай във 02 РУ на СДВР призоваване по телефон да се яви в качеството на свидетел по пр.пр. № 22723/2020г. по описа на СРП, спрямо други лица, призовавани в същото качество и при сходни обстоятелства с призовка в периода 30.09.2020г. – 27.04.2021г. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде уважен. Касационният жалбоподател поддържа, че в обжалвания акт въззивният съд не е отговорил на нито един спорен по делото въпрос, най-важният от които бил ли е длъжен ответникът да му предостави номер на преписка, след като го е призовал по телефон. Поддържа, че съдът е следвало да отговори също дали е налице тормоз. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Е. Г. У., чрез процесуален представител адв. С. Р. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, съобрази следното: За да постанови този резултат въззивният съд при споделяне на фактическите и правни изводи на СРС, към които препратил на основание чл. 272 от ГПК, е приел за установени следните факти: с постановление на прокурор при СРП от 21.08.2020г. по пр.пр. № 22723/2020г. е образувано ДП № 226 ЗМК 1630/2020г. по описа на 2 РУ-СДВР за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. В протокол от 07.10.2020г. Е. У., в качеството й на ст. разследващ полицай при 02 РУ – СДВР обективирала, че на 05.10.2020г. е провела телефонен разговор с ищеца, като на основание чл. 178, ал. 8 от НПК го е призовала да се яви в управлението, в качеството на свидетел по образувано ДП. На 07.10.2020г. ищецът се обадил на служебния й телефон и заявил, че няма да се яви, тъй като не е призован с призовка. Призовка на ищеца е връчена на 20.10.2020г., като на 23.10.2020г. е проведен разпита му, обективиран в протокол за разпит на свидетел. При тези факти, от правна страна въззивният съд обосновал, че по делото не е доказано установено дискриминационно третиране на ищеца, спрямо други лица, както и обективно наличен противоправен резултат за него при упражняване на някаква дейност или при неизвършване на определена дейност и то именно заради наличен негов признак или няколко признаци по подробно изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр такива, нито е установено наличие на обосновано предположение за неблагоприятно третиране на ищеца, съгласно § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. Приел, че не е установено негови законни права и интереси да са накърнени, а фактите, твърдени от ищеца за проявена дискриминация, касаят начина на упражняване на правомощията на ответника в качеството му на полицейски служител. Посочил, че в качеството му на служител на МВР и в условията на оперативна самостоятелност, ответникът може да извършва конкретна преценка за начина на призоваване на граждани за снемане на сведения съгласно чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, като не всяко укорително или засягащо индивида поведение е дискриминационно проявление по смисъла на закона. В заключение, с извод за неоснователност на предявения установителен иск, постановил крайния си акт. Касаторът Т. Д. П. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Трябва ли при призоваване по телефон да получи цялата информация, която се съдържа в една призовка? Ако е така получил ли е тази информация? 2/ След като ответникът твърди, че призоваването по телефон е напълно законно защо след като е пуснал сигнал, го е призовал с призовка? 3/ Има ли тормоз в случая? 4/ Посочил ли е ответникът какво е наложило призоваването му по телефон? 5/ Защо толкова е настоявал да бъде призован с призовка? 6/ Редно ли е, за да бъде призован с призовка да пуска сигнал? Твърди, че поставените въпроси са разрешение в обжалвания акт в противоречие със задължителните указания залегнали в ППВС № 7/1965г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първият въпрос е включен в предмета на спора, но не е обусловил правните изводи на въззивния съд. За да обоснове решаващ правен извод за неоснователност на предявения иск, Софийски градски съд е приел, че по делото не е проведено доказване на факти, от анализа на които да се изведе основателно предположение, че ищецът е жертва на дискриминация. Неизпълнението на възложената от закона доказателствена тежест от страна на ищеца е изтъкнал като основание, обуславящо неоснователност на предявения иск. Съобразил в тази връзка, че в качеството му на служител на МВР и в условията на оперативна самостоятелност, ответникът може да извършва конкретна преценка за начина на призоваване на граждани за снемане на сведения съгласно чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, без да се е произнасял по реквизитите на призоваването съобразно предприетия способ за призоваване. Вторият въпрос е фактически, а третият – извън обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269 от ГПК. Твърдения за тормоз въззивникът е въвел за първи път в хода на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което Софийски градски съд не е разполагал с правомощие да изгради изводите си при решаване на делото на съображения за наличие или липса на тормоз. Последните два въпроса не удовлетворяват изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1 по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т. 1 от същото ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване – неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК не могат да се основават на доводи за неправилност на решението. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК от друга страна е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не могат да бъдат обсъждани без да се навлезе по съществото на спора, което в производството по чл. 288 от ГПК е недопустимо. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Е. Г. У. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение