Определение № 5125 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат И. Ю., против въззивно определение № 13143 от 17.06.2026 г. по в.ч.гр.д. № 5713/2025 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 4206 от 25.01.2025 г. по гр.д. № 59309/2024 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното определение са върнати подадените от жалбоподателя искови молби, въз основа на които са били образувани гр.д. № 59309/2024 г. и присъединеното към него за общо разглеждане гр.д. № 67649/2024 г., и двете на СРС, и производството по делото е прекратено. В касационната жалба определението се оспорва като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от ответника Апелативен съд - София, чрез процесуалния му представител Г. П., с който се оспорва наличието на сочените основания за допускане на касационното обжалване, а по същество и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е установил, че гр.д. № 59309/2024 г. на СРС и впоследствие присъединеното към него гр.д. № 67649/2024 г. на същия съд са образувани по искови молби на Е. Д. М. с вх. № 315605 от 08.10.2024 г. и с вх. № 364033 от 13.11.2024 г. с твърдения, че в периодите от 01.11.2015 г. до 26.09.2024 г. и от 27.12.2017 г. до 26.09.2024 г. е претърпял неимуществени вреди, причинени в резултат на противоправното поведение на Апелативен съд – София, изразяващо се в задържане под стража по НЧД № 401/2017 г. и НЧД № 161/2015 г. и двете на Апелативен специализиран наказателен съд. Първоинстанционният съд е приел, че посоченият от ищеца ответник – САС – не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение от вреди от задържане под стража, като е установил, че срещу надлежния ответник Прокуратурата на Република България вече е заведено дело за обезщетение на същите вреди под № 77770/2024 г. на СРС.

За да потвърди първоинстанционното определение, с което са върнати исковите молби и съдебното производство е прекратено, въззивният съд е приел, че с оглед твърденията, на които се основава претенцията, същата е изначално недопустима. Посочил е, че предявеният иск е по чл. 2 ЗОДОВ, но при положение, че не е наведено твърдение наложената на ищеца мярка „задържане под стража“ да е била отменена, то не е обоснована нито една от хипотезите на посочената правна норма. Съдът е отчел и дадените указания в т. 13 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за вреди, когато задържането под стража е отменено като незаконно, каквито твърдения липсват в конкретния случай. Относно соченото нарушение на ХОПЕС съдът е приел, че същото не е релевантно, доколкото в случая ответният съд е прилагал норми от вътрешното право, а не съюзни, които да обусловят приложението на Хартата. Същото е прието и относно твърденията на нарушение на ЕКПЧОС, като е посочено, че Конвенцията се при тълкуване и прилагане на вътрешна правна норма в нарушение на норма от Конвенцията, каквито твърдения в случая не са изложени. Следователно съдът е приел, че изложените твърдения не обосновават квалифицирането на иска по чл. 2в ЗОДОВ. Разгледано е и твърдението на ищеца за лишаването му от достъп до правосъдие, като е посочено, че обстоятелствата, на които основава исковите си претенции /че е осъден по непредявено обвинение с решението, постановено по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС/ и релевираното нарушение на общностното право в тази връзка вече е било предмет на приключило с влязъл в сила акт съдебно производство. В допълнение съдът е приел, че цялостното процесуално поведение на жалбоподателя свидетелства за проявена от негова страна недобросъвестност при упражняването на процесуалните му права, поради което може да бъде квалифицирана като злоупотреба с право.

В изложението към частната касационна жалба на основание чл. 274, ал. 3 вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Когато от твърденията в исковата молба следва, че посоченият ответник е органът, от чиито конкретни актове и действия се претендират вредите, въпросът дали същият е материалноправно отговорен обуславя ли допустимостта на иска или неговата основателност?“.

2. „Когато се претендират вреди от нарушение на правата по чл. 5, § 2-4 ЕКПЧ на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, предпоставка за допустимостта на иска ли е мярката „задържане под стража“ да е била предварително отменена като незаконна или гражданският съд дължи самостоятелно произнасяне по твърдяното нарушение на Конвенцията?“.

3. „Може ли съдът да прекрати като недопустим иск по чл. 2в ЗОДОВ, когато са посочени конкретният вредоносен акт, органът, твърдяното нарушение, вредите и причинната връзка, но съдът приема, че сочените норми са неприложими и изложените факти не установяват достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз?“.

4. „Може ли съдът от чиито актове се твърди, че са причинени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз да бъде надлежен ответник като процесуален субституент на държавата по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ?“.

5. „Достатъчен ли е сам по себе си установеният факт, че ищецът е завел множество дела със сходен предмет в относително кратък период от време, за да се приеме злоупотреба с право на иск и да се приложи санкцията по чл. 130 ГПК?“.

6. „Следва ли при преценката за злоупотреба с право на иск съдът да установи конкретно броя, времето за завеждане, страните, предмета и самостоятелните фактически основания на другите дела, както и съзнателната цел на ищеца да увреди чужди права или да затрудни функционирането на правосъдието?“.

7. „Допустимо ли е въззивният съд да потвърди прекратяването на исково производство на ново самостоятелно основание – злоупотреба с право на иск, изведено от служебно събрани данни и без да му предостави възможност да вземе становище и да представи доказателства?“.

8. „Може ли изводът за злоупотреба с право на иск да бъде основан на служебни справки и факти от други дела, които не са индивидуализирани в съдебния акт и за които самият съд заявява, че обективното им систематизиране е практически невъзможно?“.

Твърди се, че въпросите от първи до четвърти са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - като са цитирани и конкретни съдебни актове. Относно въпросите от пети до осми се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнително се релевира и самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на въззивното решение /определение/ до касационен контрол касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос, касаещ преценката на съда във връзка с допустимостта на предявения иск, е относим, но по него не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдебната практика и процесуалната доктрина приемат, че допустимостта на иска касае надлежното упражняване правото на иск, поради което съдът следи по всяко време за процеса за наличието или липсата на определени от законодателя процесуални изисквания, едно от които е процесуалната легитимация на страните. Действително ищецът е този, който чрез твърденията и исканията си насочва претенцията си към определено лице, но за да се породи задължение за съда да разгледа и разреши определен правен спор, то искът следва да е насочен срещу надлежна страна. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно през цялата висящност на съдебното производство. Тя е различна от материалната легитимация, обуславяща уважаването или отхвърлянето на иска по същество. Конкретно във връзка с процесуалната легитимация на ответника по предявен по ЗОДОВ иск отговор на въпроса е даден в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК, според което съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение. В тези случаи държавата отговаря чрез Прокуратурата, която е компетентният орган да повдига обвинение за извършено престъпление от общ характер, и съответно по нейно искане се вземат и мерките за неотклонение, чиято цел е да бъде осигурено нормалното протичане и довършване на развиващото се наказателно производство и да гарантират изпълнението на влязлата в сила присъда. Като е приел, че САС не е надлежен ответник по предявените искове, поради което процесът се явява недопустим, въззивният съд изцяло е съобразил даденото задължително тълкуване. Посоченото в изложението решение № 301/05.06.2025 г. по гр.д. № 3318/2024 г. на ВКС, III г.о. е неотносимо, доколкото касае изцяло различен спор, но и в него е прието принципното правило, че за допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация.

Вторият въпрос е неотносим, доколкото съдът изрично е посочил, че независимо от бланкетното позоваване на нарушение на правата на ищеца по чл. 5, § 2-4 ЕКЗПЧОС, то не са наведени фактически твърдения в този смисъл – не се твърди нито несъобщаване на ищеца при задържането му за основанията за това, както и за обвиненията срещу него; нито се поддържа наличието на нарушение на „разумния срок“ на задържането, нито пък липса на ефикасен съдебен контрол върху наложената мярка за неотклонение. Поради това съдът изобщо не е разглеждал и предпоставките за основателност на подобен иск. Съдът изрично е посочил, че мотивите, на които жалбоподателят се позовава - за необходимостта мярката за неотклонение да е била изрично отменена като незаконна - са във връзка с иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Допълнително, същите са в съответствие и с приетото в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК, че по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно.

Третият и четвъртият въпрос също не обосновават допускането на касационното обжалване, но поради това, че същите са неотносими към конкретния случай, предвид приетото от въззивната инстанция, че предявените искови претенции са по чл. 2 ЗОДОВ, а не по чл. 2в ЗОДОВ.

Въпросите от пети до осми не са от значение за изхода на делото, доколкото мотивите на въззивния съд, изложени във връзка със злоупотребата с право от страна на жалбоподателя са само допълващи към вече направения извод за недопустимост на предявените искови претенции, поради липса на надлежна процесуална легитимация на ответника САС по предявените искове. По въпросите не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е налице съдебна практика, обективирана в определение № 3674 от 3.07.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2465/2026 г., IV г. о., ГК.

Определението не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

Съобразно изхода на спора на ответника по частната касационна жалба трябва да се присъдят 120 евро деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение