Определение № 492 от 20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 998/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. М. чрез адв.П. и адв.М. – процесуални представители, срещу въззивно решение №930 от 20.06.2011г. на ПлОС, постановено по в.гр.д.№ 1123/2011год. С това решение е потвърдено решение №86 от 08.03.2011г., постановено по гр.д. № 901 по описа за 2010г. на Асеновградски РС, с което е отхвърлен предявеният от Т. Г. М. иск за признаване за установено по отношение на Т. Т. Б., че е собственик по давностно владение продължило явно и несмущавано повече от 10 години, считано от 1988г., на ПИ №840, кв. 113 по ПУП на [населено място], обл.Пловдивска, включен в УПИ II - жилищно строителство, в кв.113, целият с площ от 2 589кв.м., при граници ПИ 992 - земеделска земя, УПИ I -839 и канал, както и за отмяна на нотариален акт за собственост по давностно владение №123, том 3, рег.№4574, д.№494 от 22.12.2009г. на нотариус №277 К.Б., с район на действие PC А., като ищецът е осъден да заплати на ответника направени по делото разноски в размер на 720лв. Присъдени са в полза на въззиваемия и разноски, направени във въззивното производство, в размер 600лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Релевира се и довод за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск. Касаторът поддържа, че заявеният положителен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като когато ищецът може да предяви осъдителен иск е недопустимо предявяването на установителен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпроса: допустимо ли е постановяване на решение по предявен недопустим иск с правно основание чл.124 ГПК в хипотеза, при която ищецът не владее имота, или следва да се постанови определение за прекратяване на производството поради недопустимост на иска. Ответната страна Т. Т. Б. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. И. взема становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Производството е по предявен от Т. Г. М. иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на Т. Т. Б., че е собственик по давностно владение продължило явно и несмущавано повече от 10 години, считано от 1988г., на ПИ №840, кв. 113 по ПУП на [населено място], обл.Пловдивска, включен в УПИ II - жилищно строителство, в кв.113, целият с площ от 2 589кв.м., при граници ПИ 992 - земеделска земя, УПИ I -839 и канал, както и за отмяна на нотариален акт за собственост по давностно владение №123, том 3, рег.№4574, д.№494 от 22.12.2009г. на нотариус №277 К.Б., с район на действие PC А.. С този нотариален акт на основание наследство и давностно владение за собственик на процесния имот е бил признат ответникът. Ищецът е поддържал в исковата молба и в хода на производството, че първоначално неговият баща, а след това самият той повече от 20 години владее и ползва имота, отглеждайки различни култури, включително и оранжерийни такива, по повод на което е изградил оранжерии. Последните били демонтирани от ответника и по повод на проведена полицейска проверка разбрал, че ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост на имота по наследяване и давност. Поддържал е, че независимо от обстоятелството, че Василка Б. е отбелязана като собственик на процесния имот, нито тя, нито наследниците й, един от които е ответникът, са владяли процесния имот. Ответникът е оспорил иска с твърдението, че е придобил имота от майка си Василка Б. и оттогава - от 1985г. до днес го владее и се счита за негов собственик. Заявява, че с ищеца като собственик на съседен имот са били в близки съседски и приятелски отношения, като през 2003г., по повод на монтираните оранжерии от ответника в процесния имот, страните са се разбрали ответникът да заплати на ищеца наем за мястото, на което последните са разположени. Ответникът е поддържал, че ищецът никога не е оспорвал собствеността му върху процесния имот, нито пък е заявявал пред него, че той от своя страна се счита за собственик на този имот. С атакуваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че искът е допустим, но разгледан по същество неоснователен. Обосновал е решаващият си извод с това, че от събраните по делото доказателства не се установява явното намерение на ищеца да свои процесния имот като свой в продължение на 20 години, което намерение той да е манифестирал по отношение на наследниците на Василка Б., в частност на ответника. Счел е, че действията на ищеца, свързани с отглеждането на различни култури и поставянето на оранжерии през 2003г., не могат да бъдат приети като такива, които да отричат по явен и несъмнен начин правата на наследниците на Василка Б., в частност на ответника, върху процесния имот. Отчел е и липсата на данни тези действия са достигнали до знанието на ответника, без да е налице противопоставяне от негова страна в продължение на 20 години. Приел е за установено от доказателствата по делото, че през 2003г. по повод на поставяне на оранжерии в процесния имот, ответникът, чувствайки се собственик на имота, е поискал наем от ищеца за мястото, на което последните са били разположени. С оглед горното е обосновал извода, че доколкото ищецът не е успял при условията на пълно и главно доказване да докаже твърденията си, че е придобил процесния имот на основание давностно владение, продължило повече от 20 години, предявеният установителен иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изложението не съдържа формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,тъй като поставеният от касатора такъв не е обусловил решаващата воля на съда, но дори да се приеме за въпрос по смисъла на цитираната правна норма, то не са налице специфичните изисквания на закона за допускане на касационно обжалване. Това е така защото, касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Не е налице и противоречиво решаване на поставения от касатора въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложените решения на ВКС. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.2 ГПК е налице и въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. В случая приложените съдебни актове са неотносими, тъй като не съдържат изразено становище по поставения въпрос. В същите е изразено становище по въпроса кога е налице правен интерес, съответно кога е допустим положителен установителен иск, но крайните резултати са обусловени от конкретиката на спора и събраните доказателства и следователно не обуславят наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл. На следващо място поставения от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС. Не на последно място не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това основание е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Поставеният от касатора въпрос в процесния случай не е в противоречие и със задължителната практика, нито с Р №139 от 1985г. и Р № 178 от 1986г., на които се позовава същият в изложението си. По релевирания довод за недопустимост на решението, респективно за недопустимост на конкретно предявения иск следва да се посочи следното: Съгласно прогласеният с ГПК принцип на диспозитивното начало, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, като предмета на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Следователно от волята на ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от правния спор право. Именно в контекста на този основен принцип следва да се преценява във всеки конкретен случай и изискването на чл.124, ал.1 ГПК за наличие на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск. В случая сам ищецът е обосновал правния си интерес от предявения положителен установителен иск с твърдението, че е във владение на имота и легитимира собствеността си на основание упражнявано такова владение в продължение на повече от 20 години, че упражнява фактическа власт върху имота като отглежда различни кулутури и е поставил оранжерии в имота, че последният никога не е бил и не е във владение на ответника или някои от останалите наследници на Василка Б., като правният спор е възникнал от снабдяването на ответника с констативен нотариален акт за собственост за собствения му имот. Легитимацията на ищеца като собственик, упражняващ фактическа власт върху имота, смущаване на правата му от страна на ответника единствено и само с оглед на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт, обуславя правния му интерес от предявяване на положителен установителен иск, а в съответствие с принципа на диспозитивното начало, прогласен в чл.6 ГПК, същият сам избира и обема на търсената защита – в случая чрез предявяването на положителен установителен иск. Предвид изложеното релевираният довод за недопустимост на иска, респективно за недопустимост на решението, не може да бъде споделен. Съобразно изхода разноски в полза на касатора не се следват, а същият следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените разноски в настоящото производство в размер 600лв. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,