Определение № 2686 от 28.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 897/2025 г.
ВКСIII гражданско отделение28.05.2025 г.докладчик Емил Томов
Диспозитив
Не допуска касационно обжалване на решение № 5767 от 01.11.2024 по гр.дело № 4894 /2024г. на Софийски градски съд. Осъжда „Супра Трейд” ЕООД,[ЕИК] да заплати на М. Д. Т. и К. Т. Г. ,действаща със съгласие на попечителя си М. Д. Т., сумата 1150 лева разноски за настоящата инстанция. Определението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Супра Трейд” ЕООД,чрез адвокат Ч. Н. срещу решение № 5767 от 01.11.2024 по гр.дело № 4894 /2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение Решение № 2427 от 13.02.2024г. по гр.д. №55606/2023г. на Софийски районен съд. Срещу касатора са уважени субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 233,ал. 1, изр. първо ЗЗД, предявени от наемодателите К. Т. Г. и М. Д. Т. – лично и с негово попечителско съгласие за ищцата / понастоящем поставена под ограничено запрещение /, да опразни и предаде държането на недвижим имот: магазин, находящ се в [населено място], [улица] с площ 36,22 кв.м,задържан след прекратяване на наемните правоотношения с ищците. На свой ред въззивният съд е приел за установено, че ищцте К. Т. Г. и М. Д. Т. са отдали на ответника под наем съсобствения си магазин с два договора, единият с дата 23.11.2017 г. и другият с дата 03.05.2018г.,всеки за собствената си Ѕ ид.ч. от процесния недвижим имот,като в исковата молба са се позовали на идентична в двата договора клауза за автоматичното им прекратяване и задължение за опразване без предизвестие от наемателя при неплащане на наемната цена 30 дни.Изтъкнали са исковата молба евентуално да се смята за предизвестие,както и че от месец април 2023г ответникът не е плащал наем и държи имота.За първото твърдение не са били ангажирани доказателства по делото ,а второто е безспорно.Ответникът е оспорил иска с възражение ,че договорите не са прекратени „по надлежния ред”.Двата договора са с изтекъл срок към завеждане на исковата молба,изготвени са били два бр.анекси, представени по делото неподписани и без конкретна дата, поради което въззивният съд е приел за недоказано продължаването на срока,освен това не е установено ответникът да е в изпълнение на задължението си да плаща наемната цена.Доказателствената тежест правилно е била разпределена за ответника. Уговорен е бил наем в размер на 2050 лв.месечно по всеки от договорите, уговорени са идентични по съдържание клаузи за прекратяване на договорите в случай на неизпълнение на задължението за заплащане на наемната цена от страна на наемателя. Предвид констатираното неизпълнение, съгласно чл.5 от всеки от процесните договори,за наемодателите е възникнало правото да прекратят договорите за наем без предизвестие при изтичане на 30 дена от началото на месеца, възникнало е правото да се позоват на прекратяването след 30.05.2023г., респ. правото да прекратят договорите с предизвестие по 238 ЗЗД, т.е дори да не се приложи клаузата,според която прекратяване настъпва без предизвестие / чл.5 от договора/, то се съдържа в исковата молба,достигнало е до адресата. Ответникът е имал задължението да върне имота най-късно на 26.11.2023г което задължение не е изпълнил и правилно е осъден да изпълни на предявеното основание по чл.233, ал.1 ЗЗД. Касационният жалбоподател оспорва тези решаващи изводи на въззивния съд като неправилни.В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане до касационно обжалване се поддържа ,че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса:„Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и ясни мотиви при отхвърлянето им „ Касаторът изтъква,че според клауза в договора след изтичане на срока същият се подновява автоматично ако няма предварително и в едномесечен срок преди изтичането на договора писмено предизвестие за прекратяването му. Поради приетото от съда,че договорът е прекратен с подаването на исковата молба, счита че е налице основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса:„Преди предявяване на иска по чл.233 ЗЗД необходимо ли е условието наемателят да бъде уведомен,че наемодателя счита договорна за прекратен.Допустимо ли е да се приеме ,че с исковата молба ответникът е уведомен за прекратяването на наемния договор ” От ответниците по касационната жалба К. Т. Г. и М. Д. Т. – лично и с негово попечителско съгласие за ищцата, е постъпил отговор чрез пълномощник адв. Г. В., с който се оспорват съображенията за допускане до касационно обжалване. Процесуалният въпрос е формулиран бланкетно. Не се поставя и въпрос,който да отговаря на критерия в чл. 280 ал.1т.3 ГПК.Претендират се разноски, приложен е списък. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставения процесуалноправен въпрос не е налице соченото основание по чл.280,ал.1 т.1 ГПК. Още с приемането на /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г. ,ППВС № 1/1985 г./ с Тълкувателно решение №1/2001г.- т.19 и ТР № 1/17.01.2001 г. на ОСГК на ВКС се подчертава задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за акта му по съществото на правния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба ,в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и трайно установената практика в множество решения на ВКС, част от които цитирани( решение № 178/2016г по гр. дело № 1332 за 2015 година на ІV г.о на ВКС, решение №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о.ТК, решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, 2 т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК,, решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., реш. № 154/2012г по гр. дело № 746/2010г, ІV г.о, решение №72 от 13.04.2016г. по гр.д.№3582/2015г. на ВКС, III г.о. и др.) Правните и фактически доводи на въззивния жалбоподател, поддържал че процесните договори за наем продължават своето действие защото ищците не доказват твърденията си за „неплащане” на наема и че те нямат правен интерес да искат връщане на имота,защото не доказват договора да е прекратен „по надлежния ред”, са обсъдени и по същество отхвърлени в мотивите на въззивното решение, постановено в съответствие с установената съдебна практика по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. Вторият поставен в изложението въпрос също е намерил разрешение в трайно формирана и последователна практика на ВКС, съобразена от въззивния съд. В хипотеза на наемни договори с изтекъл срок,когато ползването на наетата вещ е продължило без противопоставяне от наемодателя,се прилага правилото на чл.236,ал.1 ЗЗД, като при иск за опразване /връщане на наетата вещ/, допуска се и възможността изявлението на наемодателя за прекратяване на договора по чл.238 ЗЗД да се съдържа и в исковата молба, с която се иска връщане на отдадената под наем за послужване вещ. Същото е допускането по отношение на исковата молба и в общия случай на едностранно разваляне на двустранни договори поради неизпълнение.В случая ищците изрично са посочили това значение на исковата си молба в случай ,че съдът не възприеме доводите им за настъпило автоматично прекратяване на договора поради неплащане в срок на наемната цена.Затова и връчената на ответника искова молба въззивният съд е съобразявал при постановяване на решението,в съответствие с установената практика на ВКС и за да приеме ,че всички материални предпоставки за уважаване на иска са налице. Разрешението следва от исковия способ за защита на накърнени субективни права,каквото е и правото на наемодателя да получи от наемателя предадената вещ след прекратяване на наемното правоотношение, извежда се и от императивното правило в чл. 235, ал.3 ГПК В този смисъл е и формираната съдебна практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал ( Решение № 325 от 28.04.2010г. по гр.д. № 498/2009г. на ВКС, IV ГО;Решение № 113 от 28.07.2009г. по т.д. № 753/2008г. на ВКС, II ТО и др.)Не е налице соченото основание на чл.280,ал.1 т.3 ГПК, поддържано от защитата на касатора в отричане на тази правна възможност. Следва да се присъдят разноски на ответниците по жалбата ,установени в размер на 1150 лева, платен адвокатски хонорар за защита по делото. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.