Определение № 2181 от 07.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1174/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу постановеното в производство по чл. 31, ал. 2 ЗС решение № 1517 от 9.12.2022 год. по въззивно гр. д. № 2080/2022 год. на Софийския апелативен съд. С него съдът се е произнесъл по претенциите на Т. В. К. срещу Л. С. Г. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/2 ид. част от недвижим имот – апартамент № 181, находящ се в [населено място], район „В.“,[жк],[жк], [жилищен адрес]0, както следва:

• за периода от 26.03.2015 год. до 06.12.2017 год. в размер на сумата 11 200 лв. /32 месеца по 350 лв./;

• за периода от 07.12.2017 год. до 26.03.2020 год. в размер на сумата 14 000 лв. /28 месеца по 500 лв./.

Претендирана е и законната лихва върху посочените суми, считано от датата на предявяване на исковете.

Ответницата Л. Г., чрез адв. Пл. С., обжалва въззивното решение в частта му, с която се отменя решението от 14.04.2022 год. по гр. д. № 3418/2020 год. по описа на Софийския градски съд и вместо това същата се осъжда да заплати сумата 3 954.33 лв. обезщетение за периода от 26.03.2015 год. до 06.12.2017 год., ведно със законната лихва от 26.03.2020 год. до окончателното плащане. Моли за неговата отмяна и отхвърляне на претенцията за този период, поради наличие на касационните отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноски.

Ищецът Т. К., представляван от адв. Т. Б., е останал недоволен от потвърдителните части на въззивното решение, с които като краен резултат се отхвърлят претенциите му както следва: над сумата 3 954.33 лв. за периода от 26.03.2015 год. до 06.12.2017 год.; съответно над сумата 7 094.40 лв. за периода от 07.12.2017 год. до 26.03.2020 год. Счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, довели до погрешно отхвърляне на претенциите му за разликата над присъдените до претендираните с исковата молба размери.

Всеки от касаторите оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба в писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на I г. о., като извърши проверка намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по предпоставките за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява следното:

По делото е установено, че правата върху процесния имот са определени с влязло в сила решение от 07.05.2013 год. по гр. д. № 29645/2012 год. на Софийския районен съд, с което е допусната делба на процесния апартамент при равни квоти между страните – по 1/2 ид. част. Същите са били в брак от 30.12.1998 год., който е прекратен с влязло в сила решение на 31.10.2012 год. по гр. д. № 943/2011 год. на Софийския районен съд. Съдът е утвърдил постигнато между тях споразумение относно родителските права върху двете им непълнолетни деца, родени през 2003 год. и 2010 год., които ще се упражняват от майката, а бащата е осъден да им заплаща месечна издръжка. Относно ползването на семейното жилище е посочено, че то е било напуснато от двамата съпрузи и никой от тях не желае да му бъде предоставено за ползване.

От показанията на свидетеля С. Д., съсед на ищеца, се установява, че заедно с Т. К. посетили процесния апартамент на 15.09.2017 год., но не успели да влязат в него, тъй като не са имали ключ и при позвъняване ответницата ги е посрещнала на вратата, отказала е да им предостави ключ от имота и да ги допусне вътре. През 2020 год. втори път посетили заедно апартамента, като Т. К. е имал желание да остави вещи в него, но ответницата Л. Г. отказала да ги допусне. В процесния апартамент тя живеела със сегашния си партньор, заедно с двете деца на ищеца.

По делото е изслушан и Л. К., който е във фактическо съжителство с ответницата от 2012 год. Същият е посочил, че от м. декември 2012 год. живее в процесния апартамент с нея, тяхното общо дете и с двете деца от предходния брак с ищеца. Ползването му започнало един месец след развода между страните по делото, но било предшествано от едногодишен ремонт, тъй като апартаментът не бил годен за обитаване. Свидетелят не бил чувал ищецът да се противопоставя на ползването на имота или да е искал той самият да го ползва, като единствено е претендирал заплащането на наем. Били в лоши отношения с ищеца, който живеел в друг софийски квартал.

Съгласно констатациите в обжалваното решение, с нотариална покана от 03.11.2011 год., връчена лично на Л. Г., последната е поканена от ищеца да му осигури възможност да ползва процесния апартамент, явявайки се на 15.11.2011 год. в кантората на нотариуса и предавайки му ключовете, а в противен случай – да му заплаща месечен наем, като изразява несъгласие в имота да се извършват ремонти и подобрения. Според представения констативен протокол от 15.11.2011 год. ответницата не се е явила в нотариалната кантора на същата дата. С нотариална покана от 16.11.2011 год., връчена лично на Л. Г. на 28.11.2011 год., същата е поканена от Т. К. да му заплаща месечен наем от 350 лв. за имота. Впоследствие, с нотариална покана от 04.12.2017 год., връчена лично на ответницата на 05.12.2017 год., ищецът е поискал във връзка с предходно отправените до нея покани, тя да му заплаща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в увеличен размер от 350 лв. на 500 лв. месечно.

За определяне на средния пазарен наем за имота по делото са изслушани и приети неоспорени от страните заключения на първоначална и повторна съдебно-икономически експертизи.

При произнасянето си въззивният съд приел, че спорът между бившите съпрузи е концентриран върху определянето на периода, в който ответницата е ползвала лично имота, лишавайки от възможност ищеца да се ползва от неговата 1/2 ид. част, съответно върху въпроса за размера на дължимото обезщетение. От правна страна е съобразил задължителните разяснения в ТР № 7 от 07.11.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК, в смисъл, че: за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил; достатъчно е да се установи, че един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик да се ползва от нейните полезни свойства; обезщетение се дължи от деня на писменото поискване, което веднъж отправено се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

При така изложените съображения и на база установените обстоятелства, апелативният съд е възприел извода за това, че ответницата вече е ползвала лично процесния имот към момента на връчване на нотариалната покана от 28.11.2011 год. Обосновал се е на първо място със собственото ѝ признание в отговора на исковата молба, депозиран през м. 08.2020 год., в който е посочила, че живее в процесния имот вече девет години, т. е. от края на 2011 год. На следващо място са взети предвид и показанията на Л. К., който заявява, че обитава апартамента заедно с нея от м. декември 2012 год., както и че в предходната една година в същия е извършван ремонт. Отделно от това, същата не се е явила пред нотариусите във връзка с отправените до нея покани, не е твърдяла и не е представила доказателства да е предоставяла достъп на ищеца до апартамента. Следователно е прието, че връчената на 28.11.2011 год. нотариална покана за заплащане обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 ид. част от апартамента е проявила своето действие занапред и обхваща целия период на това ползване – т. е. за установеност на претенциите на ищеца по своето основание за целия исков период от 26.03.2015 год. до 26.03.2020 год.

За да определи размера, до който да уважи исковете, съдът е съобразил обстоятелството, че ответницата живее в процесното жилище заедно с двете общи на страните непълнолетни деца, които обаче не дължат наем /или обезщетение/ за заеманата от тях площ. Съответно при определяне на обезщетенията е изходил от заключенията на вещите лица при отчитане, че ползването на 1/2 ид. част - собственост на ищеца, се разпределя между двете му деца и бившата му съпруга. Следователно, за периода 26.03.2015 год. - 06.12.2017 год. е присъдил сума в размер на 1/3 от следващото се обезщетение, а за периода 07.12.2017 год. - 26.03.2020 год. е приел, че не може да намали определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 3/5 от следващото се обезщетение за 1/2 ид. част от имота, поради липсата на подадена от ответницата жалба и забраната да се влошава положението на жалбоподателя /чл. 271, ал. 1 ГПК/. Върху тези суми е присъдил и поисканата законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.

При тези мотиви на обжалваното съдебно решение, в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Л. Г. се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси:

1. „ Трябва ли да се приеме, че първоинстанционният съд е допуснал грешка при установяване на фактите по делото, ако тази грешка не е следствие от негово процесуално нарушение, а е резултат от пропуск на ищеца? В това отношение допустимо ли е въззивният съд да събира писмени доказателства за поправяне на пропуските в доказването на въззивника, без да установи какво процесуално нарушение е извършил първоинстанционният съд при изясняване на фактите по делото? “;

2. „ Трябва ли ищецът да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е бил възпрепятстван да ползва имота след отправена писмена покана за ползването му в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС или е достатъчно да се установи лично ползване от другия съсобственик? “;

3. „ Налице ли е лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато съсобственик извършва ремонтни дейности, целящи запазването на съсобствената вещ? “.

Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като по отношение на третия от тях се релевират и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешаването му да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради липсата на съдебна практика.

Ищецът Т. К., на свой ред, аргументира тезата за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ при произнасяне по въпроса за това, дали правилото на чл. 143, ал. 1 СК следва да намери аналогично приложение при разглеждането на спор по чл. 31, ал. 2 ЗС, когато процесният имот не е „семейно жилище“ по смисъла на СК, но същото се ползва от ответника заедно с непълнолетни и/или малолетни деца на страните.

За да се произнесе по така изложените доводи, настоящият съдебен състав съобразява най-напред фактът, че след постановяване на въззивното решение, състав на ВКС, I г. о., окончателно се е произнесъл /по реда на чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС/ по претенцията на Т. К. срещу Л. Г. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на същия апартамент № 181, но за периода, предхождащ процесния, а именно от 07.11.2011 год. до 25.03.2015 год. С решение № 155 от 02.11.2023 год. по гр. д. № 3661/ 2022 год. е прието за безспорно доказано, че в този период жилището е било ползвано от Л. Г. и родените от брака на страните две деца. Извършването на ремонт в апартамента е прието, че не препятства уважаването на иска, доколкото се установява, че същият се е намирал в държане на Г. – само тя е имала ключове и е отказвала достъп до него от К.. Установено е, че подобренията в имота са извършвани именно от нея, без съгласието и при изричното противопоставяне на съсобственика Т. К., като в това производство е разгледана и претенцията на самата Г. за извършените подобрения срещу съсобственика К..

В тази връзка, при произнасяне по предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, следва да бъде съобразена формираната сила на пресъдено нещо по общите правопораждащи факти, обусловили претенциите на ищеца в настоящото производство и приключилото с влязло в сила решение такова. Съгласно трайно установената съдебна практика, в последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо /в този смисъл решение № 314 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 4301/2014 год., IV г. о., решение № 49 от 14.04.2011 год. на ВКС по т. д. № 561/2010 год., I т. о., решение № 55 от 22.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 812/2011 год., II г. о., решение № 475 от 9.12.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1559/2010 год., I г. о. и др./. В случая, дори и да бъде допуснато касационно обжалване по поставените от касаторите правни въпроси, разглеждането им по същество от касационната инстанция на практика не би могло да обоснове различен изход по предмета на спора, доколкото ще следва да се съобрази наличието на окончателно произнасяне на съда по правопораждащите факти и установената от закона забраната за тяхното последващо преразглеждане.

По въпроса /№ 1/ от изложението към жалбата на Л. Г., относно ограниченията по чл. 266 ГПК за представяне на доказателства пред въззивната инстанция, следва да бъде добавено още следното: На първо място, приетото пред въззивния съд споразумение по чл. 51 СК, обсъдено във въззивното решение, не е обусловило само по себе си решаващите изводи относно основателността на претенцията за периода 26.03.2015 год. - 06.12.2017 год. Водещ аргумент са станали самите признания на ответницата в отговора на исковата молба, както и показанията на разпитания свидетел, нейният партньор. На следващо място, следва да бъде изрично подчертана неотносимостта на обстоятелството, дали процесният апартамент е служел или не като семейно жилище на страните преди раздялата – факт, за установяването на който всъщност е представено посоченото споразумение. След като се установява, че имотът е съсобствен между страните, както и че към процесния период същият се ползва лично от ответницата, за основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е достатъчно да се установи, че ищецът е отправил писмена покана за заплащане на обезщетение. Предвид изложеното поставеният въпрос се явява неотносим по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – още повече с оглед формираната сила на пресъдено нещо с решение № 155 от 02.11.2023 год. на ВКС по гр. д. № 3661/2022 год., I г. о.

Аналогични аргументи изключват и произнасянето по следващите два въпроса от изложението към касационната жалба на ответницата Г., които отново са обхванати от субективните и обективни предели на приключилия вече с влязло в сила решение спор между страните. Отделно от това, по отношение на тях не се обосновават и поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпрос № 2 /относно доказателствената тежест и подлежащите на установяване факти/ се свежда до несъгласието на жалбоподателката с фактическите констатации на съда по правнорелевантните обстоятелства, а именно, че същите са надлежно и несъмнено установени по делото. А както това е недвусмислено разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, за да обоснове противоречие с ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, жалбоподателката некоректно се позовава на факт, по отношение на който съдът изрично е приел, че не са налице доказателства, а именно: ищецът да е отказал да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му. Напротив, от събраните доказателства е видно, че същата е отказала да се яви пред нотариуса, като в писмен отговор сама е заявила, че няма да предаде ключовете за процесното жилище – констативен протокол № 25 от 15.11.2011 год., представен на л. 13 от първоинстанционното дело. Несъмнено е установено също така, че съвместното ползване на жилището е невъзможно, доколкото то се обитава от ответницата, общите две деца на страните, нейният настоящ партньор и детето им. В практиката си ВКС е разяснявал, че при констатирана обективна невъзможност всеки съсобственик да ползва общата вещ съобразно правата си, преченето да се ползва вещта от част от съсобствениците включва както реалното ползване на целия имот, така и невъзможността той да се ползва от други съсобственици. Формалното изразяване на съгласие другите също да се ползват от имота, при обективна невъзможност от реализирането на техните субективни права, не освобождава ползващия съсобственик от задължението му да заплати обезщетение за ползата, от която останалите са лишени – решение № 104 от 08.04.2014 год. на ВКС по гр. д. № 5821/2013 год., I г. о. Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност, последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право /решение № 269 от 18.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 1282/2012 год., IV г. о./ - установяването на тези правопрепятстващи възникването на правото на обезщетение факти е в тежест на ответника по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.

На въпрос № 3 не може да бъде даден еднозначен отговор – само по себе си извършването на ремонт не може да обоснове категоричен извод по отношение на това, дали вследствие на него другият съсобственик е лишен от правото си да се ползва лично от съсобствената вещ, респ. достъпа до нея. Релевантно е да се установи във всеки конкретен случай, дали съсобственикът, претендиращ обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, е лишен от достъп до имота и това е фактически въпрос.

Доводите на Т. К. също не обосновават допускане на касационното обжалване. Повдигнатият въпрос е обусловил решаващите изводи на съда, но не е разрешен в противоречие, а в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика. Общият разум на закона изключва заплащането на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС от владеещия имота родител, упражняващ родителските права след развода, за ползваната от децата на съсобствениците /бивши съпрузи/ площ от съсобственото между тях жилище. До пълнолетието си малолетните и непълнолетни деца живеят в жилището на родителя - собственик на свое собствено основание, произтичащо от задължението на родителя да ги обезпечи с жилище. Настоящият съдебен състав напълно споделя тази практика, застъпена и във вече постановеното между страните решение № 155 от 02.11.2023 год. по гр. д. № 3661/2022 год., в което състав на I г. о. на ВКС се е позовал на ТР № 46 от 01.04.1965 год. по гр. д. № 22/1965 год. на ОСГК на ВС, ТР № 5 от 24.06.2016 год. по тълк. д. № 5/2014 год. на ОСГК на ВКС - т. ІІ,1 и решение № 738 от 29.12.2010 год. на ВКС по гр. д. № 94/2010 год., ІІІ г. о.

В заключение, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по подадените срещу него жалби от страните, като сторените разноски в производството останат в тежест на всяка от тях, така както са направени.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, І г. о.,