Определение № 2499 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3002/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. П. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 2263 от 14.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 8283/2024 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 4389 от 12.03.2024 г., постановено по гр. д. № 46335/2022 г. на Софийския районен съд, като вместо него на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признал за установено по отношение на касатора, че Е. А. М. и З. Ц. Ж. са собственици на основание давностно владение, осъществено в периода 2008 г.– 2018 г., на реална част с площ от 103 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 26.09.2017 г., с адрес [населено място],[жк], м. „Г.“, с площ на целия имот от 1001 кв. м, която реална част е защрихована в червено и означена с букви АБВГА в комбинирана скица към съдебно-техническата експертиза, находяща се на л. 108 от гр. д. № 46335/2022 г. на Софийския районен съд, представляваща неразделна част от решението, която реална част е с площ от 106 кв. м, според заключението на вещото лице. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 51/22.12.2004 г., ищците в първоинстанционното производство Е. М. и З. Ж. са придобили по време на брака им собствеността на УПИ *-*,* от кв. 51 по плана на [населено място],[жк], с площ по графични данни от 1480 кв. м. Ответникът Х. М. е собственик на съседен неурегулиран поземлен имот № *, представляващ нива с площ от 1000 кв. м, въз основа на договор за покупко-продажба по нот. акт № 49/29.05.2008 г. Имотът на ищците съответства на имот с идентификатор *** по КККР с площ от 1487 кв. м, а имотът на ответника съответства на имот с идентификатор ***. На ищците е издадено разрешение за строеж № 346 от 09.12.2005 г. на гл. архитект на район „Б.“ за изграждане на жилищна сграда в собствения им имот, като сградата е заснета и нанесена в кадастралния план на 11.02.2011 г. и е въведена в експлоатация на 04.05.2012 г. Спорът между страните е относно реална част с площ от 103 кв. м (според исковата молба) или 106 кв. м (според заключението на съдебно-техническата експертиза) от имота на ответника, разположена в североизточната част на имота му и граничеща на север с имота на ищците. От заключението на приетата пред районния съд съдебно-техническа експертиза е установено, че понастоящем между двата имота съществува изградена масивна ограда, която не съвпада с границата между тях по кадастралната карта, нито с регулационната граница по действащия и одобрен регулационен план, а навлиза в поземлен имот с идентификатор *** с площ от 106 кв. м, като същата е отбелязана като защрихована част в изготвената към експертизата комбинирана скица. Имот с идентификатор *** е извън обхвата на ПУП и представлява земеделска земя, докато съседният имот с идентификатор *** е в регулация. В заключението на приетата във въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза е посочено, че най-старата ясна сателитна снимка на имотите е от м. февруари 2008 г. и на нея ясно се вижда изградената масивна ограда от южната страна на УПИ с идентификатор *** и навлизаща в поземлен имот с идентификатор ***, изградена поне година по-рано. Представени са и сателитни снимки от 2010 г., 2017 г. и 2024 г., както и комбинирана скица с ортофотоплан от месец май 2008 г. и от месец октомври 2011 г., на които също ясно се различава изградената ограда. В съдебно заседание вещото лице е потвърдило, че най-ранната снимка, на която се вижда оградата, е от м. февруари 2008 г., като е заявило, че цялата ограда е била изградена към 2008 г., а не само основите й, както и че същата се простира през източната, западната и южната страна на имота на ищците, като спорната част от имота попада и е заградена с масивна ограда от южната страна на имота. В показанията си свидетелят Д. Д. е посочил, че ищците са започнали да изграждат къща в собствения им имот през 2006 г., като оградата била завършена преди да е изградена къщата, около края на лятото на 2006 г. Според него къщата била напълно готова през 2007 г., откогато ищците живеят там постоянно. В показанията си свидетелката Е. Б. /роднина на Е. М. и строител на къщата в имота чрез свое дружество/, е заявила, че след започване на строежа на къщата геодезисти са трасирали имота. Строежът на къщата е започнал през 2006 г. - 2007 г., като паралелно с това е започнало и изграждането на оградата, тъй като преди това имало само временна ограда, която често падала. Оградата е изпълнена от нейната строителна фирма по предварително трасирано от геодезистите място, при съобразяване с поставените колчета и въз основа на издаденото разрешение за строеж на къщата. Нейната фирма е напуснала обекта в края на 2007 г. или началото на 2008 г. Свидетелят И. С. е заявил, че е видял имота през 2008 г. и към този момент на място не е имало изградена ограда, а двата съседни имота са били празни земеделски земи. Според него къщата в имота на ищците се е появила около 2010 г. - 2012 г., а оградата - масивна и от бетонни блокове, много по-късно, едва през 2015 г. - 2016 г. Свидетелят П. М. /баща на ответника/ е посочил, че през 2008 г. синът му е закупил имот в [населено място], близо до язовира, който представлявал незастроен земеделски имот. Категоричен е, че когато ответникът е придобил имота, на място не е имало никаква ограда, мястото не е било маркирано, а е имало няколко имота на една ливада. Ищците впоследствие са започнали да строят къща в своя имот, а по-късно са изградили плътна ограда с височина около 2,50 м - 2,60 м, някъде около 2015 г. - 2016 г. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка, кредитирайки заключението на приетата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза, както и показанията на свидетелите Д. Д. и Е. Б., съдът е приел, че масивната бетонна ограда е съществувала към м. февруари 2008 г. С изграждането на оградата ищците са демонстрирали желанието си да третират процесната реална част като своя и в период от 10 години са упражнявали явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху нея. Освен че са заградили процесната реална част, те са използвали същата за засаждане на зеленчуци и други растения. Заграждането й представлява трайно фактическо въздействие, като израз на воля да се държи и запази вещта като своя. Същото е явно, защото е демонстрирано и се е възприело от собственика на съседния неурегулиран поземлен имот. Присъствието в имота е оставило видими следи, тъй като с изграждането на масивна ограда е обективирано въздействието на ищците и волята им да считат вещта като своя. Констатираната от вещото лице разлика между посочената площ в исковата молба от 103 кв. м и установената такава от експертизата от 106 кв. м се явява в рамките на допустимото отклонение, като точната площ на имота не е индивидуализиращ белег, тъй като един имот се индивидуализира по вид, местонахождение и граници. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите И. С. и П. М. относно момента на изграждане на процесната ограда, тъй като същите са в пряко противоречие с допълнителната съдебно-техническа експертиза, според която оградата е изградена през 2008 г., а не през 2015 г. - 2016 г. Освен това в показанията си тези свидетели не посочват достатъчно конкретни обстоятелства или специфични детайли, които биха потвърдили точното датиране на изграждането на оградата. Съдът е отчел и евентуалната им заинтересованост от изхода на делото, доколкото свидетелят М. е баща на ответника, а свидетелят С. е близък приятел на бащата на ответника Достигайки до извода, че оградата в имота на ищците е съществувала в завършен вид през м. февруари 2008 г., съдът е приел, че към момента на предявяване на исковете през м. август 2022 г. са изминали повече от 10 години от началото на владението, с оглед на което ищците са придобили правото на собственост върху процесната реална част въз основа давностно владение. За неоснователни са приети доводите на ответника, че не може да се придобие по давност реална част от неурегулиран поземлен имот по съображения, че при завладяване на реална част от земеделски имот законовите изисквания за площ могат да бъдат приложени, но само когато конкретният имот преди завладяването е отговарял на посочените в закона размери. В настоящия случай собственият на ответника земеделски имот към момента на придобиването му съгласно документа за собственост е с площ от 1000 кв. м, т.е. по-малка от предвидената по чл. 72 ЗН, поради което за него разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ не намира приложение. Посочено е също така, че забраната за придобиване на реално определени части се отнася само за дворищнорегулационни парцели (сега УПИ по ЗУТ), но не и за неурегулираните с дворищнорегулационен план имоти (сега ПУП по ЗУТ), какъвто е имотът на ответника. В заключение предявените установителни искове за собственост са приети за основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Възможно ли е да се придобие по давност част от неурегулиран поземлен имот (земеделска земя - нива), която част е съседна на урегулиран поземлен имот, и тази част да се присъедини към урегулиран поземлен имот (собственост на ищците), при условие че е налице забраната по чл. 61 (доп. ДВ, бр. 72 от 2021 г., в сила от 01.10.2021 г.) от Наредба № РД-02-20-5/2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (ССПКККР), съгласно която не се допуска съединяване на поземлени имоти с различно трайно предназначение на територията или с различен начин на трайно ползване; Приложима ли е забраната по чл. 200 ЗУТ (чл. 59 ЗТСУ) само в хипотезата, че и двата имота са урегулирани, или е приложима и в случай на присъединяване на реална част от неурегулиран имот към урегулиран поземлен имот, а именно когато двата имота са с различно трайно предназначение на територията и/или с различен начин на трайно ползване; 2. Може ли с ортофото /аерозаснемане/ да се доказва годината на изграждане на оградата, или това се доказва с писмени доказателства (когато се касае за масивна плътна ограда); 3. При условие че е налице незаконен строеж - ограда, която е изградена без съгласие на собствениците на имота, в който е поставена, и без разрешение за строеж, без дадена строителна линия и ниво, не е на регулационната граница и е в чужд имот (нива), следва ли се приеме, че ищците са завладели добросъвестно тази реална част, с която са навлезли в съседния неурегулиран поземлен имот - земеделска земя, НТП: нива; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност; 5. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни; 6. При наличие на противоречиви доказателства, длъжен ли е съдът да изложи мотиви за това кои приема и кои отхвърля, като посочи причините за това; 7. Длъжен ли съдът да се произнесе по всички предявени искове (в конкретния случай няма произнасяне по предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР) и би ли било възможно изпълнението на съдебно решение, с което са уважени предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, иск по чл. 54 ЗКИР или чл. 108 ЗС с оглед забраната по чл. 61 от Наредба № РД-02-20-5/2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, съгласно която не се допуска съединяване на поземлени имоти с различно трайно предназначение на територията или с различен начин на трайно ползване. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Е. А. М. и З. Ц. Ж. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че в практиката на ВКС, а именно решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., І г. о., решение № 154 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г., І г. о., решение № 105 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г., І г. о., и др., се приема, че при действието на ЗУТ реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност само в случай, че както завладяната част, така и остатъкът от съответния имот отговарят на изискванията за минимални площ и лице за обособяването им като самостоятелни парцели. С чл. 200, ал. 2 ЗУТ е предвидено изключение от това правило, но то се отнася само до случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ (т.е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти), но не и при „фактическо присъединяване“. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на собствениците на съседните имоти. Или, на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ (решение № 154 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г., I г. о. на ВКС). В настоящия случай обаче процесната реална част представлява част от неурегулиран поземлен имот, поради което разпоредбата на чл. 200 ЗУТ не намира приложение. Неприложима в случая е и разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ, доколкото към момента на придобиване на правото на собственост имотът на ответника е с площ, по-малка от предвидената по чл. 72 ЗН, в който смисъл е константната практика на ВКС. Вторият въпрос е формулиран според твърденията на касатора, че съдът единствено въз основа на представена сателитна снимка е установил датата на изграждане на процесната ограда и не кореспондира на данните по делото, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е разрешен в противоречие със сочените от него решение № 164 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 834/2023 г. на ВКС, II г. о., и решение № 105 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, I г. о., отнасящи се до различна от настоящата хипотеза. Третият поставен въпрос също е формулиран според твърденията на жалбоподателя и не отговаря на установената по делото фактическа обстановка. По делото не са въведени твърдения, че ищците са добросъвестни владелци, респ. въззивният съд не е се е произнасял по такъв въпрос. Още в исковата молба са изложени твърдения за осъществено давностно владение в период на повече от 10 години, тоест твърденията са, че собствеността на реалната част е придобита на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Следващите три поставени въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са от значение за всяко гражданско дело и по тях е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касатора казуална практика на ВКС обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречието в показанията на свидетелите съдът е посочил и защо е кредитирал показанията на едната група, а не е дал вяра на другата група. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният въпрос не е бил предмет на разглеждане в обжалваното решение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което, респ. с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, никакви доводи не са изложени от касатора. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 766,94 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,