Определение № 60332 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1284/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Г., действаща лично и в качеството на майка и законен представител на малолетната М. Д. И., срещу решение №71/24.02.2020г. по в.т.д. № 741/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение в частите, с които след частична отмяна и потвърждаване на решение №107/02.07.2019г. по т.д. №3/2019г. на Окръжен съд – Кърджали са отхвърлени предявените от Б. Н. Г., действаща лично и в качеството на майка и законен представител на малолетната М. Д. И., срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. Т. И. при ПТП на 03.05.2016г., съответно: за разликата над 150 000 лв. до 180 000 лв. – за Б. Н. Г. и за разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв. – за М. Д. И., представлявана от своята майка и законен представител Б. Н. Г.. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподателки считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени доводи, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение, както и е постановил атакувания акт в противоречие с установените факти. Молят да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати разликите над присъдените суми до пълните претендирани размери на обезщетенията за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподателки поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ При определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл.52 от ЗЗД – вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането?; 2/ Съставлява ли нарушение на чл.52 от ЗЗД позоваването в съдебното решение, че обезщетението се определя по справедливост, без да са посочени обстоятелствата и критериите, въз основа на които се определя същото?; 3/ Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?; 4/ Длъжен ли е съдът да отчете не само физическите, но и психическите травми на увреден от ПТП, а в мотивите си да посочи конкретните установени обстоятелства, засегнали неговата лична неприкосновеност и тяхното значение за определяне размера на обезщетението?; 5/ Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968г. /критерии/ и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?; 6/ Какъв е критерият, респективно кои са предпоставките за намаляване на претендираното с пряк иск срещу застраховател обезщетение за вреди, без да е налице личен принос на пострадалия към увредата?; 7/ При определяне на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да съобрази психическите и емоционални травми, които се проявяват и ще се проявяват за в бъдеще при ищец, който е роден, след като е настъпила смъртта на негов родител при ПТП? По първия въпрос се позовават на практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 121/15.11.2017г. по гр.д. № 5321/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 28/06.02.2018г. по гр.д. №1639/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №276/06.11.2017г. по гр.д. №106/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №156/05.01.2018г. по гр.д. №5302/2016г. на ВКС, III г.о. и решение №113/17.09.2018г. по гр.д. №1603/2017г. на ВКС, IV г.о. Твърдят, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 253/07.03.2018г. по гр.д. №4430/2016г. на ВКС, IV г.о. По третия въпрос сочат противоречие с решение №470/16.01.2012г. по гр.д.№1318/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №127/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, IV г.о.; по четвъртия въпрос - с решение №13/19.04.2017г. по т.д. № 50074/2016г. на ВКС, I г.о.; по петия въпрос - с решение № 66/30.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о. и решение №99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о. Поддържат, че шестият и седмият въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваните части, въззивният съд е констатирал, че с присъда по н.о.х.д. № 9/2017г. на Окръжен съд – Кърджали Васил Н. П. е признат за виновен за причиняване на настъпилото на 03.05.2016г. ПТП, при което по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Т. И.. При определяне размера на обезщетението, решаващият съд, позовавайки се на събраните гласни доказателства, е счел за относими съществувалите между починалия и Б. Н. Г., с която е живеел на съпружески начала и чакали дете, отношения на взаимна обич и разбирателство, създадената между тях трайна и дълбока емоционална връзка, претърпените от ищците и непреодолени болки и страдания, обстоятелството, че М. Д. И. никога няма да види баща си и да усети неговата грижа и обич. Съобразил е и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално – икономическите и обществени условия в страната. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Б. Н. Г. и М. Д. И. неимуществени вреди възлиза на 150 000 лв. за всяка ищца. Счел е, че не са налице основания за изменение на присъдения размер по отношение на ищцата Б. Н. Г.. Изложил е съображения, че не са посочени конкретни обстоятелства за отношения с починалия, които да се отклоняват от обичайните. Съобразявайки наведените твърдения и събраните доказателства, въззивният съд е приел, че не са налице основания за присъждане на по – високо обезщетение и по отношение на ищцата М. Д. И.. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните първи, четвърти, пети и седми въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е относим към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В цитираното от касаторите ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 186/14.02.2017г. по т.д. №1501/2015г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. и други/. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационните жалбоподателки решение № 66/30.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия състав решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о. и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Прието е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, като е отчел комплексното им отражение върху психическото и емоционално състояние на ищците. Изследвал е релевантните за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения на обич и подкрепа между починалия и ищцата Б. Н. Г., съобразил е бъдещото проявление на внезапната смърт на родителя по отношение на детето М. Д. И., отчел е и лимита на отговорност на застрахователите и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Предвид изложеното не е налице релевираното от касационните жалбоподателки основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Доколкото е формирана трайна и последователна съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По отношение на втория и шестия въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касация, тъй като същите възпроизвеждат доводите, изложени в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение. Касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК за нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В противовес на наведените от касаторите твърдения, че не са съобразени всички правнорелевантни критерии, въззивният съд е взел предвид специфичните за спора факти и обстоятелства, като е изяснил значението им за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед всички установени в задължителната съдебна практика критерии. По отношение на шестия въпрос следва да се отбележи също, че не е обуславящ за изхода на производството, доколкото въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че ищцата М. Д. И. никога няма да познава баща си и да се радва на неговата обич и грижи, което ще бъде източник на болка до края на живота й. Третият въпрос е обусловен от оплакването на касационните жалбоподателки, че съдът не е отчел всички събрани доказателства и установени факти. Въпросът е относим към предмета на спора, но по него не е доказано наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. Формирана е и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 202/21.12.2013г. по т.д. №+866/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012г. по т.д.№377/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, III г.о. и други, по смисъла на които задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая, крайният извод, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 150 000 лв. за всяка ищца, се дължи на самостоятелно извършената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и приетите за установени факти и обстоятелства, както и на обсъждане на въведените от страните възражения и оплаквания. Несъгласието на касаторите с този извод представлява оплакване за необоснованост на въззивния акт и същото не може да бъде проверявано в производството по чл.288 от ГПК С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд