Определение № 4943 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 910/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. Б., чрез адв. И. Т., срещу Решение № 184 от 05.04.2023 г. по в. гр. д. № 890/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено Решение № 900095/28.03.2022 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. по описа на РС - Сандански. С първоинстанционното решение Д. А. Б. е осъден да заплати на ищците К. А. Б., М. А. М. и Б. А. Б. сума в размер на от по 6 351.80 лв. за всеки един от тях, съставляваща припадаща се част от полагащото им се обезщетение за отчуждаването на недвижим имот – земеделски имот в м. „Гласно поле“, с площ от 6. 831 дка, № 012025, в землището на [населено място], [община], ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 23.02.2021 г., до окончателното изплащане на дължимото. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба К. А. Б., М. А. М. и Б. А. Б. са подали отговор, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. С молби от 08.10.2024 г. и 23.10.2024 г. касаторът Д. А. Б. и ответникът по касация К. А. Б., ищец в първоинстанционното производство, заявяват, че са постигнали спогодба по делото и искат да се прекрати съдебното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед направеното искане по постъпилите молби намира, че е налице хипотезата на чл. 249 ГПК - страните преди влизане на решението в сила заявяват, че са се спогодили и желаят прекратяване на производството. Предприетите от страните процесуални действия десезират съда с тази част от правния спор. При условията на чл. 249 от ГПК постановеното въззивно решение и потвърдено с него първоинстанционното решение следва да бъдат обезсилени в частта, в която Д. А. Б. е осъден да заплати на ищеца К. А. Б. сумата от 6 351.80 лв., съставляваща припадаща се част от полагащото му се обезщетение за отчуждаването на недвижим имот – земеделски имот в м. „Гласно поле“, с площ от 6. 831 дка, № 012025, в землището на [населено място], [община], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.02.2021 г., до окончателното изплащане на дължимото, както в частта, в която Д. А. Б. е осъден да заплати на ищеца К. А. Б. разноски в производството пред районния и въззивния съд, като производството по делото подлежи на прекратяване в тази част. Като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното - касационната жалба срещу останалата част от решението на въззивния съд е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по спора са наследници по закон (деца) на Апостол К. Б., починал на 19.08.1989 година. С влязло в сила Решение № 170И от 10.06.1999 г. на ПК - Струмяни на наследниците на Апостол К. Б. било възстановено с план за земеразделяне правото на собственост върху нива от 6,831 дка, седма категория, м. “Гладно поле“, имот № 012025, описан в пункт първи на решението. Не било спорно, че всеки от ищците притежава по 1/5 ид. ч. от правото на собственост върху този имот. С Решение на Министерски съвет № 86/11.02.2016 г. на основание чл. 34б, ал. 2 ЗДС, вр. чл. 61 АПК било постановено отчуждаване на имоти и части от имоти за държавна нужда - за изграждане на Автомагистрала „Струма”, Лот 3.3, от км. 397+000 до км. 420+624, сред които и част от 6,284 дка от гореописания имот, ведно с трайните насаждения върху него. Размерът на паричното обезщетение, определен за собствениците на земята, бил 31 759 лева. С изрично пълномощно с рег. № 2550/14.04.2016 г., на нотариус Е. Д., вписана в регистъра на НК под № 512, и с пълномощно с рег. № 3904/15.04.2016г. на нотариус И. К., вписана в регистъра на НК под № 241, ищците упълномощили ответника да ги представлява пред Областна администрация - Благоевград, като от тяхно име и за тяхна сметка извършва всички правни и фактически действия за получаване на обезщетение за съсобствения им имот, останал в наследство от Апостол Б., представляващ земеделски имот в м. „Гласно поле“, с площ от 6. 831дка, № 012025, в землището на [населено място], [община], както и да получи сумата като обезщетение за извършеното отчуждаване на имота - в брой или по банков път, по посочена от него банкова сметка. За безспорно установено от писмените доказателства по делото - банково извлечение от „Банка ДСК“ АД по сметка с титуляр Д. А. Б. – въззивният съд приел, че след приключване на отчуждителната процедура на наследниците на Апостол Б. като обезщетение за отчуждения недвижим имот в землището на [населено място], [община], на 25.08.2016 г. била преведена от Областна администрация - Благоевград по банкова сметка на ответника Д. А. Б. сума в общ размер на 31 759.00 лева. Въззивният съд приел, че страните по спора били обвързани от действието на договор за поръчка, анализирайки представените по делото пълномощни с рег. № 2550/14.04.2016 г. и рег. № 3904/15.04.2016 г. и признанията на ответника в тази насока. За безспорно установено приел, че довереникът Д. Б. изпълнил задълженията си въз основа на дадения му мандат, като действал и като пълномощник на останалите сънаследници и ги представлявал по силата на упълномощаването пред Областна администрация - [населено място] в процедурата по отчуждаване на съсобствения им имот, завършила с изплащане на сумата от общо 31 759.00 лева. Въззиввният съд е посочил, че не са наведени доводи от ответника касатор, нито са ангажирани доказателства, за вътрешни уговорки между страните, различни от тези, очертани като задължение за доверителя по договора за поръчка в обема на неговото упълномощаване. Правопогасяващото възражение на ответника, че е изпълнил задължението си за отчитане по мандата с твърдение да е предал на всеки един от ищците сума от по 2 000 лв. въззивният съд намерил за недоказано. Позовал се е на забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК със свидетелски показания да се доказва погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Превеждането на паричното обезщетение било удостоверено с писмено доказателство - представеното по делото банково извлечение (справка от сметката на касатора в „Банка ДСК“ АД), поради което задължението за отчитането (предаването) му на упълномощителите следвало да се определи като задължение, установено с писмен акт по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед на това и предвид въведената с тази норма забрана, погасяването на посоченото задължение не можело да бъде установявано с гласни доказателства освен при изрично съгласие на другата страна (чл. 164, ал. 2 ГПК), каквото в случая не било налице. Независимо от това, въззивният съд обсъдил свидетелските показания, събрани по делото, като обосновал извод, че от анализа им заключение, че касаторът предал на всеки от ищците сумата от 2 000 лева, част от процесното обзещетение, не може да бъде мотивирано. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за изхода на делото въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени прави и фактически изводи. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, и ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС. По поставения въпрос се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно основателността на исковете, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е разгледал и двете възражения на касатора, че уговорката с ищците била да им бъде отчетена сумата не от по 6 351. 80 лева, а от по 2 000 лева, което задължение той бил изпълнил. След анализ на писмените доказателства по делото и показанията на свидетелите М., М. и Б. в допустимите им части въззивният съд обосновал извод за недоказаност на тези възражения. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, вкл. и дадено по него обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 666. 67 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,