Определение № 53 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3809/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. А. С. и К. А. П., приподписана от адв. Н. И., срещу въззивното решение № 86/11.03.2020 г. по в. гр. д. № 89/2020 г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 314/15.11.2019 г. по гр. д. № 259/2019 г. на Районния съд [населено място], с което е признато за установено по отношение на касаторите и С. Д. С., че М. К. Б., Н. Р. Н. и Н. Б. М. са собственици по наследство общо на 5/8 ид. ч., като правата на първата ищца и на втория ищец са в размер на по 2/8 ид. ч. за всеки един от тях, а на третия ищец са в размер на 1/8 ид. ч. от ПИ с идентификатор ........... по кадастралната карта на [населено място], с площ 19 097 кв. м., при посочени граници, възстановен с решение № 00001/28.12.1999 г. на поземлената комисия Бяла С. на наследници на П. И. Я., починала на 12.04.1972 г.; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. №..../08.06.2017 г. в частта над 2/8 ид. ч. от имота, с който Д. А. С. и К. А. П. са признати за собственици по давност на спорния поземлен имот. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. От ответниците по касация - ищци по делото, не е получен писмен отговор; С. Д. С., конституиран като необходим другар на ответницата Д. А. С. в качеството му на неин съпруг, също не е подал отговор. При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Страните по делото не спорят, че всички те /с изключение на С. Д. С./ са наследници по закон от различни колена на П. И. Я., починала на 12.04.1972 г., в полза на чиито наследници с решение № 00001/28.12.1999 г. на поземлената комисия Бяла С. е възстановена собствеността върху спорния поземлен имот. На 08.06.2017 г. ответниците Д. С. и К. П. се снабдили с н. а. № .../2017 г. за собственост на имота по давност. В подкрепа на твърдението си, че са придобили имота по давност, ответниците са ангажирали писмени и гласни доказателства. Представили са договор за наем на земеделска земя от 27.09.2004 г., по силата на който от името на наследниците на П. Я., майката на ответниците П. Й. П. отдала под наем спорния имот за срок от 6 стопански години, считано от 01.10.2004 г. Представили са и договор за аренда от 25.08.2011 г., сключен от К. П. отново като един от наследниците на П. Я., за срок от 7 стопански години. Установените с посочените договори обстоятелства се потвърждават и от представените служебни бележки от 28.05.2019 г., издадени от „ЕН-П.“ Е. [населено място] и ЕТ „Н. М.“ с. гр. От показанията на св. П. С., който живее на съпружески начала с ответницата К. П., е установено, че ответниците стопанисват имота от 2008 г. Преди това имотът е бил стопанисван от тяхната майка П. П., от която им е наследствен. Според свидетеля рентата от имота била получавана само от ответниците. Свидетелят не знае някой друг да е имал претенции към имота. По делото е разпитан като свидетел и Ц. П., който е установил, че през 2018 г. бил нает от ищците да подготви необходимите документи за продажба на идеалните им части от спорната нива, за което бил намерен купувач - софийска фирма „Л. И.“. Макар да нямало затруднения при набавянето на документите, сделката не могла да бъде нотариално изповядана, тъй като от справката в Службата по вписванията се установило, че за имота е съставен нотариален акт за собственост по давност. Според свидетеля ищците били учудени от този факт и не предполагали, че има други собственици. По разпределяне на доказателствената тежест между страните в процеса въззивният съд посочил, че при направеното от ответниците възражение, че са придобили спорния имот по давност, съобразно разрешенията на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС то следва да се извърши по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна докаже своето право. Въззивният съд приел, че твърдяното от ищците универсално правоприемство - наследяване на идеални части от имота, е доказано. Установено е и това, че с влязлото в сила решение на поземлената комисия, имащо конститутивно действие и определящо и субектите на правото, в полза на наследниците на П. Я. е възстановена с план за замеразделяне собствеността върху спорния имот. Така ищците са доказали твърдяното от тях придобивно основание. Въззивният съд посочил, че в тежест на ответниците е да докажат фактите, обуславящи посоченото в акта по чл. 587 ГПК придобивно основание, а именно, че са придобили по давност идеалните части от имота, принадлежащи на ищците, присъединявайки собственото си владение към това на тяхната майка, като в продължение на поне 10 години до датата на издаване на нотариалния акт от 2017 г. първоначално тяхната майка, а след смъртта й те лично, са владели имота като свой непрекъснато, с явно демонстрирано намерение за това и отблъсквайки правата на останалите наследници - ищците. Ответниците и тяхната пряка наследодателка също са наследници на П. Я., поради което упражняваното от тях владение винаги ще е недобросъвестно, тъй като те знаят, че придобиват по наследство съвместно с останалите наследници /арг. от чл. 70 ЗС/. Като се позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд посочил, че по начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, поради което при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее целия имот изключително за себе си и от кога. Съобразявайки това разрешение в задължителната съдебна практика и с оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд приел, че ответниците не са доказали придобиването на имота по давност, тъй като не са доказали, че първоначално тяхната майка, а след смъртта й - лично те, са започнали да държат чуждите идеални части за себе си с намерението да ги своят и придобият. Установено е по делото, че първоначално майката на ответниците, а впоследствие самите те са подписвали договорите за отдаване на спорния имот под наем и аренда, но договорите са сключвани с изричното отбелязване, че имотът е собствен на наследниците на П. Я.. Договорите не са сключвани самостоятелно, с демонстриране, че е налице управление на свой имот, а напротив - с ясното изявление, че се действа от името на всички наследници. Въззивният съд отбелязал и това, че съгласно чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието /в редакция към момента на сключване на договорите/ когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Това означава, че по силата на посочената норма договорите са породили действие както за ответниците, така и за ищците, поради което без значение за придобиването на собствеността остава въпросът кой от всички наследници е получил арендното плащане. Самото сключване на договорите за наем и за аренда съставлява управително действие по отношение на имота и само по себе си не обосновава извод за наличието на явно и несъмнено владение. Доказателства за това, че ответниците са престанали да държат чуждите идеални части за другиго и са започнали да ги държат за себе си с намерението да ги своят, като са довели тези си действия до знанието на ищците, не се извличат и от показанията на разпитаните по делото свидетели, от което следва, че ответниците не са доказали съществуването на признатото с констативния нотариален акт право на собственост върху процесния имот. В заключение въззивният съд посочил, че, достигайки до същия извод и прилагайки последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК, районният съд е постановил едно изцяло правилно решение, което следва да се потвърди, включително като на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите му. В касационната жалба касаторите са развили оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение като постановено в нарушение на материалния закон. Потвърждават съображенията, изложени във въззивната жалба. Сочат, че спорният имот действително е възстановен на наследниците на П. И. Я., но от момента на възстановяване на собствеността в продължение на повече от 10 години е владян и ползван единствено и само от тях, а преди това - от тяхната майка и праводател П. Й. П., но придобивното давностно владение не е взето под внимание, като въззивният съд не се е съобразил както с представените писмени доказателства, така и с показанията на разпитания по делото свидетел. Позовават се на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и сочат, че при оспорване на признатото с нотариалния акт право на собственост тежестта за доказване на противното се носи от оспорващата страна, а ищците не са представили никакви доказателства, с които да оспорят нотариалния акт, ползващ касаторите, съответно - придобитото право на собственост върху спорния имот. Молят да се вземе под внимание практиката на съдилищата по отношение понятието „поземлен имот“, който по тяхно мнение е недвижим имот. Сочат, че като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 281, т. 2 ГПК, както и че „първоинстанционният съд се е произнесъл с акт, който не е предявен към него и от страна, която не е конституирана в процеса“. Сочат също, че предявеният иск е за признаване правото на собственост върху процесния имот и отмяна на атакуемия нотариален акт изцяло, но съдът се е произнесъл с решение, с което е признал ищците за собственици на 5/8 ид. ч. от имота, като е отменил атакувания акт за над 2/8 ид. ч. Позовават се на чл. 280, ал. 1, т. 3 вр. чл. 280, ал. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което свързват с чл. 280, ал. 3 ГПК. Потвърждават съображенията, изложени във въззивната жалба. Считат, че не е взето под внимание придобивното давностно владение. Молят да се вземе под внимание практиката на съдилищата по отношение понятието „поземлен имот“, който по тяхно мнение е недвижим имот. Сочат, че като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 281, т. 2 ГПК, както и че „първоинстанционният съд се е произнесъл с акт, който не е предявен към него и от страна, която не е конституирана в процеса“. Сочат също, че предявеният иск е за признаване правото на собственост върху процесния имот и отмяна на атакуемия нотариален акт изцяло, но съдът се е произнесъл с решение, с което е признал ищците за собственици на 5/8 ид. ч. от имота, като е отменил атакувания акт за над 2/8 ид. ч. Считат, че е налице допуснато съществено нарушение на материалния закон. При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че касаторите не са изпълнили първото условие на закона, а именно да формулират материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане, като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Въззивният съд не е тълкувал понятието „поземлен имот“, поради което позоваването от касаторите на съдебна практика на този въпрос /а такава не е и посочена/, не съставлява изпълнение на изискването за формулиране на определящ изхода на спора материалноправен въпрос. Липсата на такъв въпрос не може да бъде заместена и от позоваването от касаторите на въззивната жалба. Същевременно в т. 1 на тълкувателното решение е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В изложението почти изцяло се повтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила и на материалния закон, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. Доводите в изложението не са съвместими и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена - т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи, касаторите не са формулирали в изложението правен въпрос, по който считат, че следва да се допусне касационно обжалване. Позоваването на чл. 280, ал. 3 ГПК е несъстоятелно, тъй като посочената разпоредба урежда обхвата на касационния контрол, а в случая настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че обжалваното въззивно решение попада в този обхват. В касационната жалба касаторите се позовават на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че при оспорване на признато с нотриален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, и сочат, че в случая ищците не са представили никакви доказателства, с които да оспорят нотариалния акт, ползващ касаторите, съответно - придобитото право на собственост върху спорния имот. В тълкувателния акт обаче е посочено, че това правило се прилага, когато оспорващата страна не разполага с документ за собственост. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Разглежданият случай е точно такъв. Ищците черпят права от наследствено правоприемство от общата наследодателка П. Я., в полза на чиито наследници спорният имот е възстановен с план за земеразделяне с решение на поземлената комисия. Съгласно чл. 17, ал. 1, изр. шесто ЗСПЗЗ влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, т. е. това е актът, с който ищците легитимират притежаваните от тях идеални части върху спорния имот. Ответниците от своя страна се легитимират за собственици с констативен нотариален акт, издаден чрез обстоятелствена проверка по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК. Следователно, и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху спорните идеални части от имота. Тогава разпределението на доказателствената тежест е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, поради което ответниците по иска /сега касатори/ е следвало да докажат фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание за чуждите идеални части. Ето защо, като е приел, че в тежест на ответниците е да докажат фактите, обуславящи посоченото в акта по чл. 587, ал. 2 ГПК придобивно основание, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочения тълкувателен акт. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която положителните установителни искове за собственост са уважени. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК /което следва да се извлече от позоваването в касационната жалба и в изложението на чл. 281, т. 2 ГПК, сочеща като основание за касационно обжалване недопустимост на въззивното решение, както и от довода за произнасяне по права, които не са предявени/. Едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска. Такива хипотези в разглеждания случай не са налице. Не е налице и произнасяне за повече от предявеното - съдът е бил сезиран с положителни установителни искове за признаване право на собственост на 5/8 ид. ч., за колкото се е и произнесъл, както и за отмяна изцяло на констативния нотариален акт, което искане е уважено частично. Доколкото обаче констативният нотариален акт, издаден по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК, е отменен в частта над 2/8 ид. ч., т. е. за 6/8 ид. ч., а заявените от ищците права са общо 5/8 ид. ч., касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка на правилността на въззивното решение в частта, с която н. а. № 157/2017 г. е отменен в частта над 2/8 ид. ч. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.