Определение № 319 от 14.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 673/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Б. П. срещу решение № 1239 от 11.10.2022г. по възз.гр. дело № 1622/2022г. на ОС - Пловдив.С него е потвърдено решение № 1483/03.05.2022г. по гр.д.№ 11 335/2020г. на РС - Пловдив, с което се признава за установено, че К. Б. П. дължи на И. Г. П. сумата от 8 000лв. по запис на заповед, издаден на 24.04.2019г., без протест, с падеж 24.05.2019г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 12.11.2019г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 183030/2019г. на РС - Пловдив, и са присъдени разноски в тежест на касатора. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.Искането е за неговата отмяна и за отхвърляне на иска. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът въвежда основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, без да формулира правни въпроси. С подадения чрез адв.В. К. писмен отговор ответникът по касационната жалба И. Г. П. оспорва основателността на касационната жалба.В приложеното към отговора изложение поддържа, че обжалваното решение не подлежи на касационно обжалване.Претендира за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора. Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и предвид данните по делото, приема следното: Преценката за допустимостта на касационното обжалване следва да се извърши съобразно императивната норма на чл.280, ал.3, т.1, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 10 000 лв. - за търговски дела. Обжалваното решение е въззивно и с него се признава за установено, че касаторът К. Б. П. дължи на И. Г. П. парично вземане за сумата от 8 000лв., произтичащо от запис на заповед, ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 12.11.2019г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 183030/2019г. на РС - Пловдив. Записът на заповед е абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 8 от ТЗ и това обстоятелство е достатъчно, за да се квалифицира делото като търговско. Размерът на спорното парично вземане, с което се съизмерва цената на предявения иск/ чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК / е под въведения с чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК минимум от 20 000лв. за достъп до касационно обжалване по търговски дела. Неправилно посоченото в диспозитива на въззивното решение, че подлежащо на обжалване пред ВКС, не може да доведе до друг извод, тъй като правото на обжалване, съответно обжалваемостта на съдебния акт, произтича и се определя от самия закон, а не от посоченото в обжалвания акт. Налага се извод за недопустимост на касационния контрол върху обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На ответника се присъждат направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 500лв., доказани с представения договор за правна помощ. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: